Вълшебствата на Австрия, Швейцария и Италия

Вълшебствата на Австрия, Швейцария и Италия

Австрия, Швейцария и Италия умеят да зашеметяват с уникалния си чар и неповторимите впечатления, които оставят. Магията на Средновековието е съчетана с умерен модернизъм и крайният резултат е едно отлично прекарване в рамките на градовете, които обиколихме аз и приятеля ми Костя.

Страхотната екскурзия бе организирана от „Руал Травел“. Ако не откривате нужната информация в текста и имате специфични въпроси (като например впечатления от тур агенцията и др. подобни), не се колебайте да ме попитате на имейл адреса, посочен в страницата „За мен“.

 

Първият официален ден от екскурзията мина изцяло в пътуване, така че описанията за него са напълно излишни. Вторият ден, от друга страна, заслужава повече внимание.

Пристигнахме рано сутринта в Залцбург, Австрия – малко градче, което може би ви е най-известно като родното място на Моцарт. Въпреки че ще можете да видите и къщата, в която е роден, и къщата, в която е живял, Залцбург има какво още да предложи на туристите.

Пешеходният ни тур започна с местен гид и продължи два часа. В стария град ще можете да се насладите на тесните, криволичещи улички, типични за Средновековието. Тази автентичност обаче със сигурност не важи за сградите, които са абсолютно реновирани, а пастелните им цветове галят приятно окото. Другото изключително приятно, но и удобно нещо, свързано със сградите, е че малките им тунелчета могат да ви отведат на съседни улици за секунди. Освен тяхната функционалност, тунелчетата радват и с лъскави витрини, така че макар и кратък, преходът ви няма да е скучен.

Тесните улички на Залцбург
Красивите сгради в Залцбург

Държа да кажа, че съм изключително доволна, че разходката ни започна толкова рано сутринта. Залцбург е достатъчно популярна дестинация за туристите и в някакъв момент едва се разминавате с хората по улиците. Така че колкото по-рано разгледате града (а той се разглежда за най-много половин час. Това, разбира се, като не броим историческите разкази на гида), толкова по-добре!

На търговската улица в някакъв момент разминаването с хората е почти невъзможно
Река Залцах и поглед към Стария град

 

Забележителностите, които разгледахме, са следните: катедралата „Св. Петър“, родната къща на Моцарт, площадите „Капителплац“, „Домплац“, „Резиденцплац“ и градините към двореца „Мирабел“. В туристическата програма е включено и гробището „Св. Петър“, но ако не ме лъже паметта, там е забранено да влизат групи, но след обиколката спокойно можете да влезете поединично, ако гробищата ви се струват толкова привлекателни.

Родната къща на Моцарт

 

Катедралата „Св. Петър“
Градините към двореца „Мирабел“

Най-интересната част от обиколката лично за мен беше да стана свидетел на коронацията на Дева Мария. Уникална зрителна илюзия, която впечатлява със своята величественост!

 

Относно цените в Залцбург не мога да кажа особено много. С Костя така и не си купихме сувенир (защото вече сме били в града), бонбони „Моцарт“ също не сме взели. Даже и в ресторант не сме сядали 😀 Като едни типични бедни студенти, отидохме във веригите за бързо хранене. Ако си спомням правилно, едно Биг Мак меню в McDonald’s струва около 7-9 евро. В Nordsee сандвича, който си взех, беше 5 евро. И след като хотелът ни беше доста отдалечен, минахме и през „Билла“ преди срещата с групата. Оттам можете да си закупите достатъчно храна на съвсем прилична цена, така че в Залцбург няма да останете гладни със сигурност.

На третия ден първата ни спирка беше столицата на Лихтенщайн – Вадуц. По програма там нямахме много време, а заради задръстване по пътя времето се съкрати още повече. Макар че думата „столица“ обикновено извиква у хората асоциация с голям град, Вадуц изобщо не впечатлява с размери. Всъщност, не бих казала, че впечатлява с каквото и да е било, освен с гледката към замъка, в който понастоящем живее управляващата кралска фамилия. Разходката с влакчето, включена в програмата (но все пак пожелателна), ще ви убеди допълнително, че във Вадуц няма какво толкова да се види и че титуловането на града като столица е по-скоро чиста формалност. Единственото запомнящо се нещо във Вадуц е, че започвате да харчите във франкове. Двамата с Костя си купихме по един сувенир. Най-ниската цена беше осем франка за най-обикновен магнит. Да, определено портфейлът ви плаче, давайки тези пари за нещо толкова малко!

 

След Вадуц отпътувахме към Цюрих. От сега ви казвам, че Цюрих стана най-любимият ми град! Носи толкова дух и чар! Има някаква особена елегантност и зашеметяващо, но същевременно скромно великолепие. Наистина си струва да го посетите и, повярвайте ми, няма да съжалявате!

За мое огромно огорчение, времето ни в Цюрих беше прекалено кратко. Един час туристическа обиколка, която включва: църквата „Фраумюнстер“ (срещу четири франка можете да влезете и да разгледате витражите на Марк Шагал; макар че тази инициатива е по желание, в тур обиколката е предвидено време, – около 10-15 минути – което ви позволява да се насладите на това прецизно творчество. И да, познахте, вътре е забранено да се снима) и катедралата „Св. Петър“ отвън. Разходката продължава до центъра на града, където имахме един свободен час. Тъй като с Костя сме върли любители на храната, нямаше как да не хапнем по нещо. Яденето и обикалянето на града, разбира се, нямаше как да се вмести в рамките на 60 минути. Въпреки това успяхме да се снимаме пред забележителната гара на Цюрих, както и да ометем по едно Биг Мак меню в McDonald’s. Честна дума, това беше най-скъпото Бик Мак меню в живота ми – 15 франка (това е около 25 лева). В случай, че не сте любители на бързата храна, в Швейцария има верига супермаркети “Coop” („Коп“), откъдето можете да си напазарувате. Дишайте, цените са абсолютно нормални и джобът ви няма да се изпразни от едно пазаруване. Спомням си, че в Монтрьо си взех салата Цезар от „Коп“-а за 2-3 франка, като в пластмасовата кутия имаше самата салата, прибори и сос за дресинг. Повече от изгодно!

„Фраумюнстер“ отдалеч
„Фраумюнстер“ отблизо

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Просто Цюрих
„Св. Петър“ отдалеч
Гарата в Цюрих

 

Една малка вметка: по време на разходката се минава през една градинка, от която се вижда част от Цюрих отвисоко. Идеално място за панорамни снимки!

 

Последни думи за любимия ми Цюрих – макар и хотелът ни да беше достатъчно отдалечен от центъра на града, все пак се намирахме в някакъв краен квартал. Вечерта, след настаняването в хотела, двамата с Костя се разходихме и дори намерихме дюнерджийница, където срещу 10 франка получавате огромен дюнер със страшно много „материал“ в него.

Ден четвърти започва с ранно ставане, обилна закуска в хотела и потегляне към малкия град Люцерн. И той, като Цюрих, се намира в немскоговорящата част на Швейцария, и притежава доста характерна индивидуалност, която лично за мен се изразява най-вече в някакво необяснимо, митично обаяние. От обиколените градове, той се нарежда на второ място в личния ми списък, защото освен мистичната атмосфера, от него някак си цари уют. А интровертно човече като мен не може да поиска повече от един град.

Люцерн е като Залцбург – с много на брой и тесни улички. Обиколката с групата беше ранна и, също като в Австрия, това ни спаси от излишните блъсканици с други групи. Като за капак беше и 15 август, официален почивен ден заради големия християнски празник Голяма Богородица. По думите на гида сме избегнали и засиленото движение на местните, които вместо да търчат по задачки, се наслаждават на отдиха си. Само да кажа едно „предупреждение“ – ако сте шопинг маниаци, не избирайте да отидете на тази екскурзия точно по времето на Голяма Богородица, защото нито един магазин не работеше. Нито един! Работеха само кафенета и с Костя едва успяхме да намерим един-два работещи сувенирни магазина. Всичко останало беше с табела „Затворено“.

Разходката ни започва от старото кметство, „Хиршенплац“, Вайнмаркт, продължава през закритите мостове „Капелбрюке“ и „Спреуербрюке“ и приключва при Йезуитската църква. В Люцерн има две много интересни неща. Тъй като е карнавален град, много от сградите са изкусно изрисувани. Това е първото. Второто е, че ходейки по двата моста, ще видите интересни картини. „Спреуербрюке“ предлага така познатата ни концепция, че никой не може да избяга от смъртта. Затова и, минавайки през него, ще видите как поредицата от картини изобразяват танца на Смъртта с хора от всички социални класи.

Пъстроцветните къщи на Люцерн
Мостът „Капелбрюке“

Следващата дестинация за деня е Женева. Там вече се преминава във френскоговорящата част на страната и, след като се сблъскахме с магията на немската част, не бих казала, че френската има с какво толкова да впечатли. Женева лично на мен ми се стори направо бездушен. Той е типичен индустриален град – студен и неавтентичен, но пък за сметка на това стабилно напудрен с достатъчно количество скъпарски магазини и хотели.

В Женева имахме две обиколки. Едната е панорамна, с автобус, която цели да ни покаже „Плас де Насион“, седалищата на ООН и на Червения кръст. Когато слязохме от автобуса, ни очакваше около двучасова пешеходна обиколка. Бреговете на Женевското езеро, кея на Мон Блан, острова на Жан-Жак Русо, стария град и големият завършек – цветният часовник. Нашият гид ни беше подготвил изключително интересни аудиобеседи за императрица Сиси (Елизабет Баварска) и за Жан-Жак Русо. Добре разказани истории, с тук-там пикантни житейски подробности – това определено може да ви накара да забравите за умората в краката и многобройните наклони, които ви се налага да изкатерите по време на пешеходния тур. Също така в обиколката е включена (пожелателно!) и разходка с корабче по Женевското езеро (не помня цената на билета, честно казано, май беше нещо от порядъка на 12 франка). Като цяло, не бях удивена от тази разходка. Малко факти на високоговорителя и плуване по средата на езерото, откъдето не можете да видите нищо от шикозните вили, заобикалящи водата.

Паметник на Жан-Жак Русо
Бюст на Анри Дюнан – основателят на Червения кръст
Цветният часовник, макар и малко в профил. Абсолютно функциониращ!

 

След края на обиколката имахме един час свободно време, а когато то приключи, автобусът ни закара до едно френско градче, буквално залепено до Женева, където пренощувахме. Около хотела имаше достатъчно варианти за вечеря. Ние се спряхме на един бургер ресторант, от който останахме безумно доволни. Както и гидът подчерта по пътя към градчето, та и аз да не остана по-назад – на френска територия вече спокойно се разплащате в евро.

Ном, ном, ном!

 

Петият ден е отделен изцяло за френските съкровища на Швейцария – Лозана и Монтрьо. Те са мънички и определено изглеждат някак по-гостоприемни от Женева. Именно заради незабележителната им големина не се застояхме дълго в тези градчета, а и там няма кой знае какво да се види. Монтрьо е известен с паметника на Фреди Меркюри, затова беше голяма борба с другите турсити, за да се снимаме пред/до него. Също така Монтрьо е нещо като швейцарския еквивалент на Свети Влас, само дето на брега му не е море, а Женевското езеро, и цените на хотелите са стократно по-високи от тези на родния ни тузарски курорт.

Следобедът е предвиден за посещение на замъка „Шийон“. Качвайки се в най-високата кула, ще имате възможността да направите страхотни снимки, а и качването по стръмните стъпала е доста весело. За слизането не мога да кажа същото.

Замъкът „Шийон“
Гледка към Монтрьо от най-високата кула на замъка

 

Когато отпътувахме за Милано в края на деня, минахме през прохода Симплон – уникален планински път, който предоставя спиращи дъха гледки! Снимахме и се наслаждавахме, защото е наистина впечатляващо! Още по-удивителни са и къщичките по високите хълмове – макар и построени на не толкова типично място, се вижда отдалеч колко са поддържани, и отлично допринасят за красивия алпийски пейзаж.

Преди да започна с разказа за последната ни дестинация – Италия – бих искала да отбележа някои факти за Швейцария и пребиваването там. Първият любопитен факт е свързан с това, че в Швейцария всички улични чешми ще ви зарадват с питейна вода. Тези, от които не може да се пие, разполагат с изрични табели. Вторият факт е, че за влакчето във Вадуц, църквата „Фраумюнстер“, както и за корабчето (може да забравям нещо в списъка) ще са ви нужни общо 40 франка. Пак повтарям – всички тези дейности са абсолютно пожелателни. Разодките с екскурзовода също. Третият по-интересен факт е, че хубавите швейцарски шоколади (като излючим „Lindt”) започват с буквата “к“ (тук цитирам екскурзовода). В „Коп“-а ще намерите предимно марката “Cailler” („Келер“), който струва 2-3 франка. Разбира се, да не забравяме и за “Toblerone”, който също е на съвсем разумни цени. Четвъртият и последен факт, който мисля да засегна, се отнася до температурите. За разлика от Италия, където без проблем можете да се изпържите през лятото, Швейцария е доста по-умерена и ви позволява да се насладите на хубаво време, без усещането, че сте на път да се стопите заради непоносима жега.

Пристъпваме към предпоследния ден, който прекарахме в Милано. Още в девет часа сутринта площадът пред миланската катедрала – “Дуомо“ – е пълен с хора. Туристически групи и амбулантни търговци се борят кой да е по-шумен. Особено вторите е желателно да пренебрегвате усилено. Само чакат да се спрете и да проявите минимален жест на внимание, за да започнат да ви предлагат какво ли не.

В една от модните столици на света разполагахме с услугите на местен гид. Нашата екскурзоводка беше изключително подробна в обясненията си. И въпреки че в главата ми не е останало почти нищо от историята на забележителностите, за които ни разказа, искам да й кажа едно огромно благодаря, че не ни претупа! В този ред на мисли – пешеходната обиколка беше доста дълга. Нашата конкретно се разпростираше в рамките на три часа, като първите 40-45 минути прекарахме само пред миланската катедрала. Минахме през галерията „Виктор-Емануил Втори“, спряхме се пред паметника на Леонардо да Винчи (намиращ се в непосредствена близост до операта „Ла Скала“) и завършихме при замъка „Сфорца“. Свободно време – пре-пре-пре-пре-преееедостатъчно! Можете да го използвате за всичко, което си наумите. Препоръчвам ви с две ръце и два крака да посетите операта „Ла Скала“ отвътре. Билетът е скромните 9 евро и мисля, че определено си струва. Относно хапването – местната екскурзоводка ни предупреди, че през август Милано е почти обезлюден. Като мръднете от центъра, наистина ще се убедите в това. След като с Костя прекосихме парка зад „Сфорца“, попаднахме на една прекалено тиха за Италия улица, а всички ресторанти бяха затворени. Накрая се настанихме в една пицария (в поредицата от 5-6 ресторанта един до друг, този беше единственият отворен). Цените на пиците варираха между 8 и 14-15 евро в зависимост от използваните продукти. За тези, които не знаят – не се шашкайте, когато видите, че в пицата има три продукта на кръст. Това си е класическата италианска пица. Това, че ние сме я модифицирали по нашенски и обичаме да блъскаме по шест продукта минимум, си е наш проблем.

Галерията „Виктор Емануил Втори“
Миланската катедрала
„Ла Скала“ отвън

Впрочем, гидът ни каза, че в Италия не е прието да се оставят бакшиши. Когато дойде времето да плащаме сметката, с Костя изпитахме културен дисонанс, но, разбира се, се съобразиме с тамошните порядки. И за протокола – това, че келнерите не очакват бакшиш от вас, не значи, че качеството на обслужването е ниско.

Горещо ви препоръчвам да си вземете карта за деня за градския транспорт. Нашият гид ни предложи още първия ден – единичен билет или карта. По-добре е карта. Срещу 4,50 евро използвате целия градски транспорт неограничен брой пъти. По този начин ще ви е по-лесно да разгледате неотъпканите от туристите пътеки.

Е, тук приключва моят разказ. Искам да благодаря на нашия екскурзовод Роман Апостолов, както и на самите „Руал травел“, чрез които това пътуване и тази програма са възможни!

Надявам се, че съм ви била полезна. Винаги съм отворена за въпроси (стига да помня конкретните неща, не се съмнявайте, че ще отговоря). И не забравяйте – човекът е човек, когато е на път!

 

П.С. – Тъй като снимките са от личния ми архив, бих се радвала да ме посочвате като източник, ако ги използвате 🙂 

Advertisements
Историята на един студент по психология

Историята на един студент по психология

За седма поредна година специалността „Психология“ към Софийския университет е най-желаната сред кандидат-студентите. Тъй като самата аз следвам същата тази специалност, се радвам на този небивал интерес. От една страна. От друга си спомням личната си история – очакванията ми на прага на първата учебна година и реалността, с която се сблъсках в последствие. И изхождайки от личния си опит, наистина няма как да не си помисля, че бъдещите колеги най-вероятно са в по-малка и в по-голяма степен заблудени по отношение на психологията.

С настоящия текст искам да представя моя опит като студент по психология с една-единствена цел – да илюстрирам нещата такива, каквито реално са. Може и да е твърде амбициозно от моя страна, но бих искала да разсея нереалистичните очаквания на онези, които тепърва са постъпили в специалността и онези, които възнамеряват да го направят. Надявам се, че онова, което ще прочетете в следващите редове, ще бъде полезно на вас и на ваши приятели и ще ви помогне да направите един по-осъзнат и по-информиран избор, който неоспоримо касае бъдещето ви. Имайте предвид обаче, че написаното от мен е просто една скица на специалността, а не задълбочени обяснения, анализи, размисли и страсти. В крайна сметка три пълни години редовно обучение не могат да бъдат събрани в няколко реда текст.

Да започваме!

 

Психологията е наука

В нашето мило, родно общество цари разбирането, че психологията е говорене на общи приказки на по кафе/бира. Ами, не е.

Преди да запишете специалността като едно от главните си желания в списъците, по-добре се откъснете от илюзията, че психологията е някакво абстрактно животно, което всеки разбира по своему. Да, определено психологическата сфера страда от липсата на строго дефинираща рамка, но може би най-събирателното и най-точното определение е „наука за душата“. Именно защото е наука, като такава ще я учите и вие в пределите на университетското образование. Какво точно означава това? Ето какво: дебели учебници със солидно количество теория и неизчерпаем брой емпирични (сиреч научни) статии.

За да се убедите в научната страна на психологията, може би ще трябва да обясня какво точно да очаквате от емпиричните статии от гледна точка на съдържание. На първо място имате увод или т.нар. теоретична рамка. Тя е последвана от изследователска хипотеза, която се базира на теоретичната рамка. Следва подробно обяснение как точно е направено изследването или експеримента – процедура, материали (инструментариум), характеристики на изследваните лица. И след това идва тегавата част – резултатите, които са получени чрез статистически анализи. Правилно прочетохте – статистика! Без нея, едновременното изследване на множество хора, както и получаването на обективни резултати, няма да е възможно.

Накрая, изхождайки от резултатите, авторите на изследването потвърждават или отхвърлят хипотезата си и текстът приключва с насоки за по-нататъшни изследвания на поставената проблематика.

Лично за мен първоначалният сблъсък с тази сурова страна на психологията беше доста шокиращ. Това ли е всъщност психологията, защо е такава, защо изобщо са ни нужни тия изследвания, какво им е толкова важното – ей такива мисли ми прехвърчаха през главата. В последствие осъзнах, че емпирията е много нужна на съвремената психология – за да върви напред и за да може да бъде възприемана като легитимна наука, която не е просто говорене на сладки приказки.

Бих искала да ви предупредя за един малък детайл от обучението, който няма да намерите в описанието на специалността – много от материалите, които ще четете, са на английски език. Разбира се, има и такива на български, но за съжаление не всичко е преведено. Така че ако знаете английски, това би било един страхотен бонус, който доста ще улесни обучението ви.

 

Психологията не е Фройд

Зигмунд Фройд е доста скандален. Може би и затова е толкова известен сред голяма част от хората. Но, за Бога, психологията не е само Фройд! Даже ето ви един малък урок за чичко Зигмунд – психологическата наука е отхвърлила голяма част от трудовете му. Едни, защото са емпирично непроверяеми и следователно недоказуеми (оттам и отхвърлени), а други защото са проверяеми, но доказано неверни. Плюс това човекът е прекарал доста голяма част от живота си, шмъркайки кокаин. Така че не ви препоръчвам да се опитвате да „блеснете“ с психологически знания, оповавайки се само и единствено на Фройдовите теории.

Не се сдържах, съжалявам! Източник: tumblr.com

В случай, че са ви нужни още доказателства за наличието на други психолози, ще цитирам книгата на Кийт Станович „Нека мислим правилно за психологията“, стр. 20: „Американската психологическа асоциация има 54 различни отдела, всеки представляващ конкретна област или на изледвания, или на практикуване.“. 54 отделни сфери! Това ако не е разнообразие, здраве му кажи!

Между другото, на всеки, който има интерес към психологията и обмисля дали да кандидатства тази специалност, горещо му препоръчвам именно тази книга заедно с „50 големи мита на популярната психология“. Чрез тези две четива наистина ще придобиете реална представа що е то психологията и какво точно ще изучавате, постъпвайки в специалността. Даже и да не ги прочетете сега, когато станете първи курс, това ще са първите две книги, които ще ви препоръчат преподавателите.

           

Очаквания срещу реалност

Моля ви, не очаквайте, че още от първи курс ще се гмурнете в дълбокото, изучавайки психопатология или разследвайки интригуващи казуси в лекционната зала (да, спипахте ме – това бяха моите очаквания. Виновна до доказване на противното!). В първи курс сте като в първи клас – започвате от А и Б на психологическата наука, затова и си спестете очакването, че още през първата година ще станете някакви гурута на психологията. В сайта на Софийския университет можете спокойно да разгледате изучаваните дисциплини по курсове (https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/universitet_t/fakulteti/filosofski_fakultet/specialnosti/bakalav_rski_programi/filosofski_fakultet/psihologiya/obuchenie ; натиснете върху „учебен план 2012/2015). Въпреки че съм сигурна, че на повечето от вас всички тези предмети се струват непонятни най-вече като съдържание, поне ще можете да имате някаква основна идея за това какво ще учите. И не, в първи курс по експериментална психология няма да правите експерименти.

Друго мое очакване беше свързано с математиката. Като един типичен хуманитарен човек с естествена непоносимост към физика, химия и математика, да се отърва от логаритмите и тригонометричните функции в училище си беше първа радост. Във втори курс обаче това ми мимолетно щастие бързо се изпари пред лицето на предмета, наречен „Статистически методи в психологията“. Не, там няма логаритми и тригонометрични функци, но няма да избягате от числата, пък макар и да използвате компютърна програма. И преди да заридаете от безсилие, имайте предвид, че студентите по психология в Русия учат висша математика в първи курс. А преподавателката ни именно по статистика каза, че в някои западноевропейски университети карат студентите първоначално да използват формулите на ръка, а чак след това имат удоволствието да използват компютър. Така че ние направо си минаваме тънко! Плюс това по-горе посочих защо всъщност статистиката е толкова важна за нашата специалност.

Третото нещо, за което искам да предупредя бъдещите колеги, е, че в първи курс ще имате доста свободноизбираеми дисциплини, повечето от които са философски. Естетика, систематична философия, логика, етика, история на философията и други – ще трябва да избирате сред тях, за да можете да нaберете необходимия брой кредити, нужни за допускане до следващия семестър. Също така някои от тях ще са ви полезни за придобиване на учителска правоспособност. Още един плюс на тези дисциплини е, че ще обогатят вътрешния ви свят, а това е ключово за всеки психолог.

Следващата точка в сблъсъка очаквания-реалност е свързана с практическото приложение на онова, което се учи. Имайте предвид, че специално в СУ обучението е почти 100% теоретично. Разбира се, получените знания могат да се приложат в практиката, но това изисква натрупване. Въпреки че на мен цялата тази теория първоначално ми се струваше безполезна, промених мнението си по този въпрос миналата учебна година. Тогава изкарах стаж по програмите на МОН за психотерапия. Не работех с реални хора, но ми даваха да анализирам реални казуси от практиката на психотерапевта, при когото стажувах. Нека ви кажа, че четенето на дебелите книги се оказа изключително полезно. Всичките на пръв поглед непотребни и неприложими теоретични знания намериха мястото си във всеки казус, помогнаха ми да улавям нюансите и детайлите на различните случаи, както и да намирам различни стратегии за справяне с поставения проблем.

Пето поред очакване може да е свързано с това, че винаги ще ви е интересно. Аз лично мисля, че като цяло подобно схващане битува сред учениците в дванадесети клас – вече няма да уча скучни предмети като в училище, а ще ми е вечно интересно, защото ще уча това, което съм избрал. Ще ви кажа, че дълбоко се лъжете. И като в училище, има предмети, които ще намерите за по-скучни, а ще има и такива, които са почти постоянен обект на вашия интерес. Това, както се досещате, важи за всяка една специалност, не само за психологията, но бях длъжна да го отбележа.

Последното очакване, което възнамерявам да засегна, е фикцията за психолога. Много от вас са гледали психолозите във филмите и сериалите и, повярвайте ми, реалният психолог доста се различава от художествения образ. Ще започна с това, че няма всезнаещ психолог. Както споменах и по-горе, специалността има цели 54 раздела! Как очаквате един-единствен човек да е вещ във всяка една сфера на психологията?! Правилният отговор на този въпрос е: не очаквайте. Никой човек няма физическия капацитет да запамети толкова много информация накуп, че и да съумява да я прилага винаги в правилното време и в правилната ситуация. Все пак не забравяйте, че екранните психолози са актьори. А актьорите рецитират предварително изготвен сценарий.

Също така в кабинетите на психолозите няма кушетки, на които хората се излежават, докато си разказват житейската история със сълзи на очи. Да, по принцип при психотерапията психотерапевтът се стреми на клиента да му е максимално удобно, но това не значи непременно заемането на хоризонтално положение.

Другото нещо, което изключително много се внушава от екрана, е че психолозите могат да четат мислите на някого или да предвидят действията му само чрез кратко наблюдение, а в най-абсурдния случай – от един поглед. Не, не става така. Психолозите не са врачки в крайна сметка. Това, че си изчел една камара специализирана литература не те прави ясновидец, телепат или някакъв зъл гений на човешкото поведение. Плюс това и психолозите са хора, което означава, че могат да грешат в преценката си за някого.

 

Паралелът между психолог, психотерапевт и психиатър

Тук искам да разясня някои основни понятия, за които смело ще кажа, че много хора извън психологическите среди бъркат. Мисля, че от объркването им произтичат и доста от погрешните нагласи на желаещите да се занимават с психология. В никакъв случай не претендирам за изчерпателност, но мисля, че ще успея да внеса някаква яснота по въпроса.

Така, ще започна с психиатъра, защото той е най-лесен за обяснение. Психиатърът на първо място е медицинско лице. Това е човек, учил и завършил медицина, а след това специализирал психиатрия. Нищо не пречи на психиатъра да има психологическо образование и да е обучен за психотерапевт. Психиатърът работи в болница и, в правото си на официално медицинско лице, може да изписва медикаменти на своите пациенти. Той може да се занимава с патология от всякакъв характер – от емоционалния спектър на психопатологията (депресия, биполярно афективно разстройство и много други) до по-тежките заболявания от калибъра на шизофренията например.

Психотерапевтът, най-общо казано, е този, който по филмите постоянно подпитва клиентите си „Как се чувствате относно това?“, а те му реват на кушетката. Надявам се, вече изяснихме, че това е погрешна представа за психологическата и психотерапевтичната работа.

Психотерапевтът е специално обучен психолог. Целта на обучението му е именно да работи с клиенти и да разрешава техните проблеми чрез терапия – индивидуална, групова или семейна. Всеки психотерапевт принадлежи към определена школа (обикновено една или две) и съобразно направлението на школата си, интерпретира проблема на клиента и му предлага техники за неговото разрешаване. Някои от школите са: когнитивно-поведенческа, психодинамична, гещалттерапия, арт-терапия, психодрама, екзистенциална психотерапия и други. Нито една школа не е по-добра или по-лоша от другата, просто разглеждат човешките поведения и психика от различни гледни точки и се позовават на различни парадигми.

Много е важно да знаете, че университетите не предлагат психотерапевтично обучение. Също така психотерапевтът не е всемогъщ. Негова работа е да дава всичко от себе си и да се опитва да достигне до клиента си, но ако самият клиент не желае да кооперира (съзнателно и не) в хода на терапията, психотерапевтът няма вина за това. Друг малък детайл е, че понякога клиентите се нуждаят от медикаментозно лечение, което налага и консултацията с психиатър.

Дойде редът и на психолога. Макар и да ви се стори абсурдно, но за четири години в специалността така и не намерих точна дефиниция на думата „психолог“. Преди да ме нахулите като поредния бездарен студент, ще побързам да се оправдая с това, че психологът може да се занимава с прекалено много неща, за да бъде точно дефиниран поне в моите представи. Затова може би онова, което най-точно се приближава до моето схващане за психолог, са думите „позиция със специфични качества“ и „актьор със специфични качества“. Именно заради широката приложимост на психологията, според мен психологът може да заеме определени позции и е трудно да бъде поставен в една-единствена рамка. Той може да е изследовател, консултант, детски, криминален или социален психолог, училищен психолог или педагогически съветник, преподавател, автор на книги, специалист човешки ресурси… Многобройните позиции карат психолога да е актьор на сцената на психологическата наука, но ролята му всъщност е една и съща всеки път. Качествата, които лично за мен открояват тази незаменима роля са емпатия, чувствителност (към себе си, към околните и към заобикалящата го среда), способност да погледне зад завесата на привидното, критичност, отговорност и всеотдайност. Държа да подчертая, че това си е чисто моя формална формулировка, с която някои може и да не се съгласят, но така или иначе точно определение за психолога няма. Или поне аз не съм срещала досега.

 

Реализацията

Сега може и да ви стане смешно от този парадокс, но картината на реализацията за психолозите в България не е много пъстроцветна. Или поне с такива впечатления оставам аз в резултат на разговори с мои колеги – от курса или такива, с които не учим заедно, но за сметка на това са „в кухнята“.

Ще започна с това, че не можете да практикувате само със завършването на бакалавър (най-много да станете HR например. В обявите за работа не посочват конкретно изискване за завършена трудова психология, но магистратурата винаги е бонус). Трябва да имате и завършена магистърска степен, за да могат да ви вземат на работа в една тясно специализирана сфера (клиничен психолог в болница е един от най-ярките примери). В случай, че искате да сте психотерапевт, ще ви се наложи да изкарате допълнително обучение. Тук ще са ви нужни именно всеотдайността, за която стана дума преди малко, самодисциплина и последователност. Обученията по психотерапия са времеемки (все едно да изкарате още един бакалавър) и не са никак евтини. Плюс това докато установите своя частна практика, ще трябва да минете през самото обучение (което, доколкото знам, е просто теория), а след това и да работите под супервизия. Накрая, когато най-сетне стигнете до отварянето на личен кабинет, няма гаранция за успех. Така че с няколко думи да се хванете на хорото на психотерапевтичната практика е една рискована инвестиция, в която трябва да вложите много усилия и труд.

Сега е моментът да вметна, че която и сфера на дейност да изберете, винаги ще се наложи надграждане. Независимо дали учите психология, медицина, право или каквото там щете, самоусъвършенстването никога не приключва с дипломата за висше образование. Така че не се стряскайте излишно от горния абзац.

По мои лични наблюдения най-лесно може да се реализирате в рамките на трудовата психология като специалист човешки ресурси (или HR). Най-лесно от гледна точка на намиране на работа и от гледна точка поддържане на нормален стандарт на живот (разбирайте да получавате заплата, с която да живеете нормално, а не с която да се чудите как да свържете двата края). Ще се повторя – за другите области съдя изцяло на база разговори с колеги. Ето по нещичко за тях:

  • За клиничната психология мога да кажа, че е изключително интересна, но и нископлатена. Едно от най-шокиращите изказвания, които съм чувала за нея, е, че 1000 лева заплата са лукс за един клиничен психолог;
  • За детско-юношеската психология също съм чувала доста нелицеприятни неща от гледна точка на условия на труд и на заплащане. Веднъж попаднах на една обява в jobs.bg, която търсеше детски психолог за детска градина. За пълен работен ден заплата беше завидните (!) 560 лева бруто. И дори не ставаше дума за малък град, а за Варна;
  • Относно криминалната психология (моята първа любов в сферата на психологията!) мога да кажа само, че ако нямате необходимите ресурси, това ще си остане една несподелена любов;
  • При съдебните психолози положението е като при криминалните – работиш в тази система, само ако имаш необходимия ресурс от контакти. Плюс това не бих казала, че е най-безопасната работна позиция. Все някой ще е недоволен от вас, а в нашата родина саморазправата не е непозната форма на „уреждане на сметките“;
  • Социалната психология е по-скоро изследователска сфера на психологията. Не знам за изследователския труд, но академичният такъв със сигурност не е добре платен. Мисля, че можете все пак да се пробвате в някоя социологическа агенция, но не мога да твърдя със сигурност дали ще ви вземат и дори ако го направят, какви са перспективите в такива среди;
  • Друг вариант е да сте училищен психолог или педагогически съветник. Не съм сигурна доколко обаче подобна алтернатива е удачна поради няколко причини: учениците, учителите, ръководството и родителите май-май не са много наясно що е то училищният психолог и какви са неговите функции; другата причина отново е ниското заплащане;
  • Наред с ейч-арството, организационната психология също предлага добро бъдеще, особено ако работите в чуждестранна компания;
  • И накрая за психотерапията – нищо не мога да кажа там, защото цените на психотерапевтите варират, заетостта им също.

 

Разбира се, нищо не ви пречи да работите и в други области, които не са пряко свързани с психологията. Първият пример, който ми идва на ум, е маркетингът. Като цяло обаче конкретно специалността ни не предлага кой знае какво. Перспективите са по-добри в чужбина, както може би се досещате, защото там психологическата професия е по-ценена от обществото, а у нас сме все още на нивото „Абе, как така некъв психар ще ми казва как да живея?!“. Достатъчно често съм се сблъсквала с такава нагласа и от сега ви казвам, че спорът с такива индивиди е безсмислен.

Като завършек на тази рубрика, ще публикувам и цитати на колеги, които помолих да споделят опита и наблюденията си за реализацията на един психолог в България. Това е с цел да избегна краен субективизъм, а и за да придобиете самите вие една по-широка представа по темата, която не се базира на едно-единствено мнение. Откликналите на моята молба ще запазя анонимни, редакторска намеса също няма да има. Сред това, което ще прочетете има едно-единствено изказване на колега от моя курс, а всички останали са събрани от практикуващи психолози и психотерапевти чрез Фейсбук групата „психолози, психиатри, психотерапевти“. Изводите ще оставя на вас, драгите читатели.

„Здравей Деси, наистина много хора записват психология, но доколкото знам не чак толкова я завършват в последствие. От разговори със студенти се очертава тенденцията, че много от тях записват специалността с желанието да разрешат свои лични проблеми и да разберат себе си. Не се приема много често от младите хора като професия, за това и някои се отказват. Това е скромното ми мнение! Успех с текста :)“

„Голяма част се отказват ако не на първи то на втори курс. Причината е че психологията като наука е много абстрактна, има много школи и няма ясна и точна структора това изисква едно по-високо ниво на абстракция на психиката за да може материала да бъде не само механично запомнен а да има и „логическо запомняне“ и осмисляне на нещата и тяхната интерпретация и приложение в реалния живот. Не е математика, не е физика или на кратко не е точна наука. Точно това прави намирането на една посредствена работа малко по-трудно но отваря нови хоризонти за развитие в много сфери на живота и с малко целенасоченост човек може да се развие в насоката в която има интерес. Говорим за бакалавър (обща) Психология а не магистратури от сорта на Консултативна психология която е тясно специализирана които са насочени към терапевтите. Завършването на една обща психология само по себе си не ви прави психолог а просто запознат с материята и един друг възглед на нещата от по-различен/различни гледни точки. J А за тези които си мислят, че ще си решат личните проблеми по този начин или ще манипулират хората или каквито и там други неща им се въртят в главата ще им дам един бърз съвет – хабите си парите и времето. За тези неща има вече създадена школа която не изисква висше а се водат много курсове т.е. насочете се към НЛП или т.нар. Нерволингвистично програмиране“

„Ако очакват цветя и рози по пътя на реализацията .. да станат градинари. Обикновено псиголога пуши дупки, замазва положение и пише безсмислени и ненужни планове и програми. Ако между другото успее да помогне на някого… то значи няма достатъчно работа и нарушава правилата!“

„С две думи: трудна реализация – в нашата страна това е непозната в дълбочина, неразбирана, неоценявана, често профанизирана и поради това бъркана с други дейности нерегламентирана професия, която обаче изисква задълбочени познания, култура, високо ниво на съзнание, себерефлексия, умения да разбереш другия, да се поставиш на мястото му като не забравяш и собствените граници, човечност, адаптивност, нагласа да се обучаваш през целия живот и още куп други неща… Да не се бърка с медийния и булевардно-популярен образ на професията.“

„У повечето хора цари убеждението, че ние психолозите притежаваме едва ли не свръх способности да „четем“ хората, да манипулираме, че притежаваме вълшебно хапче или магическа пръчка с която ще решим проблемите им. Малко от тях си дават сметка, че за това се изисква усилие и работа от двете страни в процеса. Същите нагласи имат и желаещите да учат психология. Много от тях очакват някой да им поднесе магически трикове и номера :). Обучението в бакалавърска степен е просто база за дългия и скъп процес на обучение и самоусъвършенстване. Психологията е преди всичко призвание. Ако нямаш вътрешната потребност и желание за такъв вид работа ще си останеш просто човек завършил психология. Като цяло и съвсем не за подценяване е една не малка финансова инвестиция в дългосрочен план с неясна реализация :).“

„Работа в училище, социални служби, по-рядко НПО-та по някакви временни, измислени соц. програми. Това е в общи линии. Всичко друго е изключение. Работя в училище от 14 години и вече съм се примерил, че за учителите, респ. учениците, психолог=звероукротител.“

„Моето лично впечатление е, че голяма част от записващите тази специалност, по-скоро я търсят като услуга, а не желаят да се обучат в това да я предлагат те самите. С други думи – търсят психолог, а не искат да станат такъв. От друга страна след като завършиш, пред теб стои един много труден път. Няма много работа, а ако има, искат от теб опит. Никой не се интересува, че е невъзможно да имаш 3 години опит, след като току-що си завършил. При добър късмет можеш да си намериш работа по специалността, но е твърде вероятно една сервитьорка да взима повече пари от теб. Трябва да си доста упорит и нахъсан, за да стиснеш зъби и да преминеш през този период, докато натрупаш стаж и самочувствие като специалист. Много хора се отказват, защото реално се явява безсмислено да учиш толкова и накрая в мола и ресторанта трудът да е оценен с по-високо заплащане.“

„АЗ работя и като ПСИХОЛОГ ,и като медицинска сестра.Колеги,знаете колко е трудно да се реализираш,но най-важното е да помагаме на хората.Психологията е моята страст и дано си вършим добре работата.Това е от мен.Може да е трудно,но нека е прекрасно.❤“

„Реших да уча психология в 10ти клас, едва на скоро осъзнах мотивите си да взема това решение. По онова време не беше модерна специалност, повече се залагаше на бизнес-ориентирани специалности. Учех е престижен университет и това, което ми харесваше е, че имаше страшно много наука, дори след завършването си щях да бъда „Bachelor of Science“. Така се стекоха нещата, че се върнах в БГ и завърших тук, занимавайки се най-вече с Фройд. Радвам се, че вече има някакво развитие, навлязоха много млади колеги, които разчупват стереотипите, все повече хора вече знаят разликата между „психолог“ и „психиатър“, все повече хора се интересуват от науката , четат литература, въпреки че професионалната им реализация е в съвсем различна сфера, хората се опитват да намерят път към себе си. Голяма част от младежите са объркани и търсят отговори, може би искат да учат психология, защото имат свои очаквания. Ако не се лъжа, дори колега от СУ беше направил научно изследване за мотивацията на студентите да учат психология. Това, на което аз заложих преди 15 години, за да избера психологията беше убеждението, че тя е залегнала в основата на много други специалности и познанията в областта ще ми отворят врати не само в консултирането, а и в бизнеса, дори икономиката(знаете, че Канеман е психолог с нобелова награда за икономика), HR и PR специалности, маркетинг и дори образование 🙂 В последствие на повърхността изплуваха и някои лични мотиви. Благодарна съм на родителите ми, че ме подкрепиха, макар да не бяха много съгласни с избора ми. :)“

„В училищата, където те назначават предимно на 4 часа. Изискванията са огромни, трябва да се справиш с всяка ситуация деликатно и с ученици и с учители и с родители. Заплащането е мизерно. Друга работа е в психологическа лаборатория за изследване на шофьори. Работата е с набор от тестове, които смяташ и писмено интерпретираш. Обикновено си на граждански договор и получаваш процент от събраните такси. Нямаш сигурен доход. 
Друга работа, доста престижна е в болница, клиника, но за там ти трябват връзки на ниво директор. И накрая, частен кабинет, но затова пък ти трябва много опит и начален капитал.
Дано Ви бях полезна с нещо“

„“Има ли бъдеще в България като специалист, в кои сфери и т.н“

Има не само бъдеще, но и настояще 🙂 :

– Подпомагане на бизнеса – HR, организационен психолог, „старт-ъп“ проекти

– Подпомагане на журналистиката, литературата, публицистиката и пр.

– Във формалното образование – от 1 до 12кл; академично; „учене през целия живот“, гражданско образование

– В неформалното образование – летни детски/младежки академии, училища за родители и пр.

– В тренинг и коуч услугите

– В НПО сферата

… и много други

Човеци, предполага се, че качествата и уменията на един образован психолог, са доста по-широки от стереотипа „работа с клиенти“.

Редно е да може също и да:

– Притежава добра култура на изразяване и писане (освен ако не си е вършил студентската работа по метода „копи-пейст“)

– Наблюдава и събира гледни точки, преди да изгради оценка/мнение/позиция

– Разсъждава критически

….

П.С. Психологията е част от науките за човека – не е нито точна, нито, абстрактна.“

„Не виждам нещо притеснително в това. Както казваше един мой преподавател по психология, няма невъзнаградено усилие. Явно младите имат нужда от такива знания. Съвсем по друг начин стои реализацията на тези специалисти. В България не се плаща на психолога. Смята се, че това са пари, които са дадени за „глупости“. Особено в училищата. Колкото по – тънко, толкова по – добре. Да не говорим, че професията предполага едно непрекъснато учене и надграждане, за което се влагат много пари, а възвращаемост – почти нулева. Малко млади хора си дават сметка за това.“

 

„Здравейте, много ми допада инициативата Ви! 🙂

Аз завърших бакалавър психология през 2011-та година и избрах пътя към психотерапевтично формиране – което означава най-малко 4 години обучение към психотерапевтична школа/направление, включващо групова и/или индивидуална терапия за обучаващите се. Все още не работя активно като психотерапевт, но това е една от следващите стъпки в професионалното ми развитие. Работя като управител на детски център, където включително се грижа за децата – и за двете дейности психологическото и терапевтичното обучение са ми от полза. Споделям собствения си професионален път като пример за възможна реализация след завършване на психология.

Развитието като психотерапевт е времеемко, енергоемко и скъпо, но за мен си струва – в процеса на обучение се научих да разпознавам по-добре потребностите ми и да ги изразявам по подходящ начин, да забелязвам характерни за мен начини на поведение и да избера дали да остана с тях или да ги променя, да разбирам по-добре страданието, гнева, щастието на мен и на хората около мен. Според мен за да пасва терапевтичната професия на някого, той трябва да носи любопитство към човешката природа, доброжелателност и търпение, защото растежът често е бавен процес. Ако тези характеристики липсват, то може би професията на психотерапевт би била досадна (немалко приятели са ме питали „Е, добре, не ти ли писва да слушаш да ти се оплакват?“ Не, защото аз не чувам оплакване, а болка, която заедно с клиента можем да преработим в растеж).

Няколко колеги от моя курс продължиха с терапевтични обучения, една колега избра академично развитие и записа докторантура, съответно е асистент, няколко се развиха като HR специалисти. Немалко колеги избраха други посоки на развитие, различни от психология, но смятам, че развитите в тази специалност умения могат да се ползват в много професии.

Аз получих от бакалавърската степен базови знания – докоснах се до изследователска работа, работа с клиенти, възникване и развитие на психологията като наука, основни психологически теории и други, но точно „докоснах“. Получих знания повече в „широчина“ отколкото в „дълбочина“; и това ме удовлетворява.

На мен също ми е интересен въпросът с какво психологията е толкова привлекателна специалност – моят отговор за мен самата – бях любопитна към „вселената“, която всеки от нас е, така както астрономите са любопитни към вселената около нас.

Доста се разпрострях, мисля, че причината е, че тази информация, която имам сега, натрупана с опита ми, щеше да ми е много полезна в и преди първи курс, затова много ме радва инициативата Ви и се вдъхнових да съм полезна, доколкото мога, на бъдещите ми колеги. 🙂 Поздрави и спорно писане!“

„Бакалавър и магистър психолог съм, след което се обучавах още 3 год. по метода на Позитивната психотерапия, работила съм като социален работник в ЦНСТ за 330 лв. чисто, 160 часа месечно, на график, дори готвихме на децата; работих и като педагогически съветник за 530 лв. чисто, като и на двете места извършвах много малко психологическа дейност, категорично съм казала на моята дъщеря да учи всичко друго, но не и това!“

„Влезнах с по-високи очаквания за обучението по психология в СУ, но все пак съм убедена, че това е най-добрият университет за изучаване на психология в България. Въпреки някои хора, които като че ли по случайност са преподаватели в Алма Матер, има професори и асистенти, от които наистина може да се вземе много. Истина е, че с малко късмет и тарикатлък всеки, който има желание може спокойно да вземе 90% от изпитите и дори да се дипломира. За да научиш нещо обаче трябва да разчиташ на силна воля за самоподготовка и мотивация за много допълнително четене. За тези, които си мислят, че науката психология се представлява от Фройд и си представят как консултират хора, легнали/седнали на удобно диванче, трябва веднага да си избият тази идея от главата. Психологията не е астрология, не е разговори за характера и особености на хората, които жените често обсъждат на чаша кафе, не е това, което киното представя. Всеки, който има намерение да кандидатства, му препоръчвам да разгледа обстойно сайта на философски факултет, да разгледа конспектите на курсовете, да прочете някоя книга за въведение в психологията (лично бих препоръчала „Нека мислим правилно за психологията“ и „50 големи мита на популярната психология“) и да прецени дали това е неговото нещо. Определено психологията е една прекрасна наука и всеки, които има възможност да се докосне до нея е страхотен късметлия. Въпреки огромната нужда от психолози в най-различни сфери, истината е, че реализацията и изграждане на хубава кариера като психолог е изключително трудно. Все още има голяма стигма върху науката и ширещо се неразбиране какво всъщност е психология. Често психолозите не са достатъчно ценени и добре заплатени. Да бъдеш психотерапевт (което си представят вероятно повечето кандидатстващи) не е толкова лесно, колкото може би изглежда отстрани. Най-перспективното (лично за мен) е развитието в сферата на човешките ресурси, но и там борбата е безмилостно жестока, тъй като всякакви икономисти, педагози, журналисти, публични администратори и пр. и пр. (по образование) хора се мъчат и взимат работата на психолозите. Като заключение ще кажа, че лично аз не съжалявам, че записах и завършвам психология в СУ. Смятам, че събрах много позитиви и успях да израстна много благодарение именно на знанието, придобито от някои курсове. Има страхотни преподаватели (както и някои пълни недоразумения). Има много различни направления, които разширяват мирогледа на един човек. Много внимателно прочетете какво представлява специалността и дали наистина искате да я учите, или сте я избрали, защото е модерно и звучи добре. В първи курс започнахме близо 100 човека курс, а сега сме около 35-40. Отпаднали са половината студенти, най-вече защото са имали съвсем други очаквания. Помислете добре и успех на тези, които са проучили и са сигурни, че това е тяхното нещо.“

„Здравейте! Моето мнение, основно от личен опит е, че действително очакванията и реалността, както относно теорията, така и реализацията, се разминават сериозно! Мисля, че човек трябва да има на първо място призвание, на второ да бъде много упорит и трудолюбив, за да не се откаже (както споменаха И други колеги). По мои наблюдения най-бърза и сигурна е реализацията в сферата на трудовата и организационна психология, а масово студентите, предполагам, Се виждат в ролята на терапевти. Затова според мен най-най важното е те да са предварително запознати с вариантите за магистратура (без каквато действително все едно не сме учили, крайно недостатъчна е бакалавърската степен), както и различните школи И ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТТА И ЦЕНАТА им! Ох, мога още много да пиша, но мисля, че накратко това е най-важното😉 Ааа, всъщност не по-малко важно е, че започне ли един дипломИран бакалавър работа в институция започва ходенето по мъките и бързо Съжалява за избора си, без значение с каква страст и ентусиазъм е изучавал тази наука. Причините: 1) за хората Психолог = Бог, т.е. Има ли проблем той е човекът, който ще го разреши, особено ако никой друг не е успял (ако изобщо търсят друг специалист, често той е най-експлоатираният в организацията) 2) (отново малко повтарям думите на колеги) Не получаваме почти никакъв инструментариум от обучението си и обикновено дори никой не ни насочва къде да го придобием! – нямаме методики, тестове, нито дори някаква относително доказана и общоприета теория/концепция за който и да да е феномен (причини, механизми за овладяването му и т.н.). Побъркваш се от четене и накрая се чудиш дали си на прав път 3) Всеки човек, съответно клиент, е различен и никога не можеш да си убеден дадено въздействие/ подход какъв ефект ще възпроизведе, което е една от многото предпоставки тази професия да е една от най-натоварващите…

Спирам до тук, Дано съм била поне малко полезна😊“

„Привет! Относно потърсеното мнения за зараждащата се статия – не знам доколко ще е от полза, понеже аз нямам практика, която да споделя, но все пак съм си задавала подобни въпроси относно засиления интерес към тази спациалност – ще се възползвам от поканата да споделя. Да уточня първо – аз съм студентка по психология и същевременно се обучавам и като психотерапевт. Бивша медицинска сестра, ароматерапевт понастоящем, започнах да уча понеже това е точно липсващото и добре комбиниращото се с базовата ми медицинска подготовка и практика и ароматерапията. Просто се допълва и затваря холистичния подход към психическото и физическо здраве на личността и лечение. Това бяха ясните ми цели и мотиви, започвайки да уча (в една доста зряла възраст 😉) Но много ми беше интересно да разбера за мотивите на другите. Та ето какво разнообразие видях: Някои учеха с надеждата да разрешат свои собствени проблеми. Напр. да си отговорят на въпроси като „Защо майка ми не ме обича, а обича брат ми?“, „Защо едва когато се ожених разбарх какво е семейство всъщност, защо в моето детство нещата бяха толкова различни?“, „Какво се случва с дъщеря ми тинейджърка и как да я разбирам?“, „Защо не мога спра да контролирам съпруга си, децата…?“…. и още, и още. Интересното е, че когато съм казвала на тия мои колеги, че вероятно много по-успешно ще си помогнат чрез индивидуална консултация, психотерапия или в група за личен опит, и то без да учат предмети, които всъщност не ги интересуват, а работейки върху себе си – това им звучеше толкова странно. Те учеха, за да си помогнат сами и толкоз. Друга група учеха психология като нещо, което ще им е от допълнителна полза в работата. Хора, които са влюбени в работата си и искат да я вършат още по-добре и ефикасно и понеже е свързана с хора – изучават психология. Учителка, медицински работници, фотографи, юристи и пр. Има, обаче, и една група, които нямат никакво желания да учат психология, но очевидно системата, в която работят го изисква – работещи в сферата на МВР, в затвори и подобни… Накратко, не всички, които записват да учат психология планират да я работят.“

„Здравей, Деси. Пиша по повод публикацията Ви във “ психолози, психиатри, психотерапевти“. Мога да споделя, че някои от колегите ми се реализираха в тази професия – някои са психолози, други в ейч ар сферата. Относно нашия курс не всички се записаха, защото икаха да учат това, някои го записаха колкото да завършат, а други, за да разберат себе си, обкръжаващите и т.н. Други мои познати в тази сфера са ми разказвали, че някои хора не приемат насериозно професията психолог, пък камоли науката. Трудно им е да намерят клиентела, реагират им от типа – не е нужно да се ходи при психолог, като имаш приятел, при който да отидеш, да пиеш ракия и да ти е безплатно. Общо взето нюансите са много и различни, не е само черно или бяло.“

 

Както виждате, мнения всякакви. Това, което аз съм написала и това, което колегите са споделили, къде се припокрива, къде – не, но се надявам, че този своеобразен форум ви е дал някаква отправна точка за психологията.

 

В заключение…

…Ще кажа, че обичам психологията. Затова и всичко, което казах в рубриката „Реализация“, беше казано с мъка на сърце. Не знам дали просто българското общество не е дорасло, или има някаква друга причина (по-скоро куп други причини), но психологията е силно недооценена в България, както и практикуващите я специалисти.

И все пак… Ако след всичко прочетено дотук искате да се захванете с психологията, мога само да ви окуража и да ви пожелая успех!

 

П.С. – За да съм изключително конкретна (а и очевидно за да ви наплаша, ако случайно не съм успяла досега), ще публикувам линкове към две емпирични статии. Едната ще е на английски, другата – на български, а темите ще са на случаен принцип.

https://research.uni-sofia.bg/xmlui/bitstream/handle/10506/476/2_Andreeva_Karabeliova_tom101.pdf?sequence=1

 

http://citeseerx.ist.psu.edu/viewdoc/download?doi=10.1.1.526.663&rep=rep1&type=pdf

 

Индивидуализмът – новото тяло на конформизма и конформното поведение

Индивидуализмът – новото тяло на конформизма и конформното поведение

Конформизъм – социален феномен, чийто дуалистичен характер предизвиква противоречиви мнения, асоциации и нагласи. Добре ли е да си конформист, или това е отрова, която трябва да бъде премахната от социалното поведение на индивида? Доколко е полезно да проявяваме конформизъм? Простима проява ли е от страна на човека, това същество, поддаващо се на всевъзможни съблазни, или заслужава неоспоримо порицание? Къде е границата на „приемливия конформизъм“ и има ли изобщо такъв…

Още много въпроси могат да бъдат зададени по темата, а отговорите ще варират от едната крайност в другата. Едно е сигурно обаче – това е феномен, който винаги е намирал и ще продължава да намира място в човешкото поведение. Затова и към него трябва да се подхожда с рационално разбиране, подплътено от емпирични познания и обосновани аргументи. Това е нужно именно, за да се избегнат конфликтите, породени от крайности. А както е известно, крайностите са винаги нездрави и са по-вредни даже от конформизма сам по себе си.

Обикновено конформизмът се разглежда като противоположност на индивидуализма и автономията. Те наистина се противопоставят едни на други – предполагат различни поведенченски модели и стратегии, различни перцептивни измерения и различни начини за справяне с проблеми в групата и груповия натиск. Обичайно се приема, че човек не може да е едновременно и конформист, и индивидуалист. И как е възможно това, когато в съзнанието на хората тези два психологически конструкта враждуват непримиримо помежду си?

Настоящото есе цели да предостави една еклектична гледна точка за конформизма, а именно – съвременната индивидуалност и безкрайният стремеж към нея като форма на групов конформизъм. Индивидуалността като мода, като фрагментен продукт, който всеки е длъжен да притежава, за да бъде забелязан. Индивидуалността като някаква повърхностна цел, лишена от смисъл и от творческите и екзистенциалните търсения на наистина автентичния човек. Индивидуалността, удавена в парадокс. Порутена в стремеж за лайкове и ефимерна популярност. Унищожена от насилственото и груповото преиначаване на съдържанието ѝ. Патологична амбиция, издигната в култ. Есенцията на личността, чиято сърцевина е изтръгната.

Индивидуалността – новото тяло на конформизма.

На първо място нека да разгледаме как всъщност се възприема конформизмът и конформното поведение от съвременното общество. На този въпрос може да се намери отговор дори и на база ежедневно съзнание и ежедневно наблюдение. Предвид съвременната култура, която ни учи на ярко изявен индивидуализъм, в наши дни повечето млади хора се стремят да покажат колкото се може по-отчетливо личностните си характеристики пред света. Изследване на Х. Силгиджиян, С. Карабельова и Е. Герганов от 2010 година потвърждава емпирично индивидуалистичните тенденции в българската социокултурна среда. С оглед на дигитализацията и консуматорската ориентация, на които всички сме подвластни в по-голяма или по-малка степен, както и мощта на социалните мрежи, може да се възприема, че тези тенденции са се засилили. Свидетели сме как една от най-основните грижи на младите е начинът, по който рекламират себе си пред света. И то не да се рекламират и изложат на стената си как да е, а по един сензационен и безапелационно приковаващ вниманието начин.

Да си сив и част от масовката в съвремието не е вариант. Да си „нормален“ е нещо лошо и неприемливо. Напротив, трябва да се открояваш, да бъдеш под прожекторите, макар и с някаква изопачена „индивидуалност“. Няма нужда тя да е лично твоя и да е изградена от личностните ти преживявания. Достатъчно е да е ефектна, за да отговаря на общоприетите стандарти. Задължително е и да е на показ, за да получи признание. Индивидуалността трябва да е шумна, да провокира смут и да шокира. Иначе не се „брои“. Подобна крайна поведенченска рамка е разбираема, предвид отношението към индивидуалността, нейните потребности и способности през миналия век в България. Изпъкването на общия фон и дори минималистичното разграничаване от групата от гледна точка на мнение и общоприет начин на действие преди е водело до отлъчване на индивида и е вредяло на статуса му, както е оказвало и негативен ефект върху това как другите участници на групата го възприемат. Този подход обаче също е краен и неприемлив.

Както бе упоменато по-рано в текста, за по-доброто разбиране на определено явление, е нужен рационален подход. Науката се е погрижила да дефинира конформизма като пасивно възприемане на нещата такива, каквито са, стремеж на индивида да прилича на останалите членове на групата, както и подчиняване на волята на мнозинството. Въпреки негативното впечатление, което това определение предизвиква, трябва да се направят някои разграничения, за да се разбулят често срещани митове, свързани с всекидневните концепции на хората. На първо място конформизмът не е социализация, тъй като тя предполага активната включеност на индивида в процеса на възпитание и социално учене. Социализацията е съзнателен процес, докато конформизмът може и да е несъзнателно проявяван. Втората важна граница, която се налага да бъде поставена, е тази между конформизма и подчинението. И двете са форми на социално влияние, които основават въздействието си върху определено количество натиск. Приликите обаче приключват дотук. Обикновено индивидът е принуден под една или друга форма да прояви конформизъм от равни на себе си членове на групата. Подчинението, от друга страна, най-често е резултат от заповеди или наложени правила от по-авторитетни фигури, които не са равни на индивида по статут. Също така изискването за подчинение от авторитета е напълно целенасочено, докато групата не винаги оказва натиск за конформно поведение умишлено.

Конформизмът може да се свърже с колективизма, колективистичните култури и поведения, както и с феномени като социалното доказателство. На колективизма е присъщо спазване на вътрешногруповите норми, които детерминират поведението, както и избягването на конфликти с цел запазване на взаимоотношенията. Той може да бъде объркан с конформизма, но отличието е, че при хората с колективистична ориентация не може да се каже със сигурност доколко усещат натиск от групата, към която принадлежат.

В миналото конформистите са се възприемали като „щедри“ и загрижени за груповия интерес, докато индивидуалистите са били поставяни по-скоро в графата „егоисти“. Днес на конформистите се гледа повече като на „нагаждачи“, които нямат ясно изразена личностна позиция. Те са неблагонадеждни и на тях не може да се разчита. Подобни стереотипи подклаждат още повече негативното отношение към конформизма, въпреки че ежедневно всеки един от нас е подложен на някакъв вид социален натиск, дори и без да го съзнаваме. Това е поради простата причина, че ние, като „социални животни“, винаги сме неизменна част от група. Колегите в работата или в университета, семейството ни, близките ни приятели, активистки движения, в които участваме – това са все групи, към които принадлежим. И всички техни членове, със своите определени изисквания към нас, детерминират до определена степен как ще се държим и понякога дори как ще мислим. Следователно антиконформизмът е по-скоро недостижима абстракция, а усилията за неговото постигане могат да се определят в по-голяма степен като безпочвени и безсмислени.

Има ли конформизмът прогностични фактори? Отговорът на този въпрос можем да открием в експеримент на Г. Бърнс и неговите колеги. Той използва силата на когнитивната психология и съвременното медицинско оборудване. Резултатите са категорични – мозъците на изследваните лица, които се поддават на групов натиск, работят по-различно от мозъците на онези, които не се подчиняват на груповото статукво. Ангажираността с групата и с нейните членове също може да се приеме като характеристика на личността, която предопределя степента на проявяван конформизъм. Контекстът на сицтуацията, в която се намира индивидът, също влияе върху изявата на конформно поведение. Самоопределението, интернализацията на нормите, нивота на самооценката, атрибуциите, етноцентризмът, както и степен на изява на Големите пет могат да спомогнат за детерминирането на конформното поведение. Полът също оказва влияние – жените са по-склонни към конформизъм, отколкото мъжете. Характеристиките на групата и взаимоотношенията са друг съществен елемент – индивидите са по-податливи на конформизъм, когато групата е голяма. Въпреки това наличието на социална подкрепа дори от един член намалява конформното поведение, тъй като усещането за риск от групово отхвърляне спада.

Противно на общоприетото мнение, конформизмът може да е полезен. Конформното поведение може да е израз на „послушание“ спрямо член на групата, за който се смята, че е информиран и компетентен. Когато индивидът конформира под влиянието на такъв член, той признава правотата на неговата преценка и го следва, защото иска и неговата оценка за събитията и обкръжаващата среда да е също толкова точна. В такъв случай конформизмът е начин за социално учене, както и подпомага търсенето на социално доказателство, което е типично за всеки един човек.

Друга полза от конформизма може да се извлече от неговото нормативно влияние. Поведенченските отклонения и техните последствия могат да са опасни и да доведат до ненормативни преживявания. Подобна дерегулация на житейския път и съпътстващите го промени е с възможни изходи като социална дезадаптация, липса на личностни самоутвърждаване и реализация. Интрапсихичните загуби също не са маловажни – ненормативните събития изискват повече психологически ресурси за справяне, изразходване на повече енергия и усилия, използване на копинг стратегии, с които индивидът може и да не разполага, което пък да доведе до чувство за безизходица, тревожност и отчаяние. Прекалената липса на нормативни събития може да лиши индивида от модели за социално подражание, както и от социални норми и правила, които да следва. В резултат индивидът губи идентификацията си със социума. Настъпва объркване в очакванията и целите. Липсват и организация на общностния начин на живот, последователност, сигурност.

Конформизмът е ключов също така и за преживяването на известни позитиви, свързани със социалната активност на личността и емоциите, които тя преживява в социалната среда. Потребност за принадлежност, просоциално поведение, културен детерминизъм, групова сплотеност – това са само част от положителните конструкти, които могат да бъдат постигнати чрез конформното поведение.

Е, след като конформизмът има такива ключови позитиви, остава въпросът защо е толкова ненавиждан от съвременното поколение? Защо гледат на него с такава нетърпимост, а всъщност попадат в капана му?

Отново се връщаме към рационалния подход. Индивидуализмът се характеризира с автономия на индивида, постигането на личните цели е с приоритет пред груповите, поведението се определя от собствените нагласи и възприятия, а не от нормите, и може да бъде добре обяснено чрез теорията за размяната. В култури, в които доминира инивидулистичната тенденция, толерантността към различните поведения не е непознато явление. Индивидуалистичните общества са хетерогенни, а участниците в тях не разчитат особено един на друг. Нормите на групата и социума обикновено не са интернализирани от индивидуалистите, затова и има риск от чувство за самота. Индивидуализмът предполага нагласа „трябва да съм най-добрият“, измествайки стремежът към поддържането на добри взаимоотношения с членовете на групата с цел избягването на конфликти и сблъсъци.

Всички тези черти ги наблюдаваме при днешното поколение. С оглед на огромното количество алтернативи, от които могат свободно да избират, съвременните млади са далеч от ограниченията и строгите правила, с които е трябвало да се справят родителите им например. Музика, филми, образование, работа – пред младите съществува широко поле за експлорация и колкото и да е хубаво това, все пак няма как да не опрем до гореспоменатата ненормативност на събитията и липсата на социални модели и норми за подражание. Прибавяйки към това обстоятелство пренасищането с информация, многоцветната картина на ежедневието от интригуваща и провокираща любопитство, се превръща в ярка гротеска, поставяща безброй предизвикателства.

Очевидно обаче младежите са успели да намерят начин да се справят с трудностите на новия век, изпадайки в парадокса конформизъм, замаскиран като индивидуализъм. Изопачават фундаментална истина, която поколения наред са преоткривали и други след тях ще продължават да откриват, а именно – човекът е уникален. Той е система от взаимно преплитащи се нишки, предопределени да работят по съвършен и единствен по рода си начин. Единствената разлика е, че преди изразяването на себе си не е било на почит, докато в днешно време да си индивидуалист може да се възприема като някакъв вид неподправен фанатизъм.

Индивидуализмът в днешно време вече е изкривен. Той не е свързан с автономията, отговорността за собствените действия и грижата за себе си. Дори и не предполага тесните връзки между индивидите, с които преди се е асоциирал. Той изразява никакви връзки. Той е мъгла, в която индивидът се крие в тоталната си изолация. Той е покривало, под което се намират всичките несигурности и тревоги на човека, но върху чиято повърхност са изписани широки усмивки и хаштагове. Индивидуализмът е оправдание – оправдание за злоупотреба, за манипулация, за девиация.

Индивидуализмът е инфантилизиране на индивида, прекрачвайки границите на закона, нормите и правилата, и превръщайки се в откровена слободия, за която никой не иска да поеме отговорност. Плодовете от крайния индивидуализъм, на който сме свидетели днес, можем да видим в т.нар. либерално възпитание, с което голяма част от по-малките деца отраснаха. Родителите, поддали се на конформисткия индивидуализъм, го налагат и върху децата си. Няма правила, няма авторитети. Ти си свободен индивидуалист, който може да прави, каквото си пожелае, без да носи бремето на последствията. Шведският психиатър Давид Еберхард написва книгата си „Как децата взеха властта“ именно заради тежките последствия от либералното възпитание. В свое интервю за великобританския „Телеграф“ специалистът казва: „Преди години нашето общество беше общество от възрастни хора. Имаше единни ценности относно възпитанието на децата… А такава съгласуваност на действията вече няма.“. Според него възрастните вече не се държат като отговорни хора, а се чудят как и чрез какво да облекчат съвестта си. Официално поставена диагноза върху детето им? Чудесно! Значи вината, че отрочето им е невъзпитано, буйно, със слаб емоционален и поведенченски самоконтрол все пак има обяснение. Което не е тях, не са техните методи, не са те самите. Колко облекчаващо!

Подобна психологическа „кутия“ на мисленето съществува и при днешните млади. Под натиска да си индивидуалист, хората стигат до крайности. Целта не е да покажеш пред света нещо автентично, нещо, в което е вложен личностен смисъл. Целта е просто да си скандален, да обереш колкото се може повече палци нагоре и реакции, да си на пиедестал. Егото е водещо. Самооценката и претенциите задължително трябва да са завишени, защото това показва статута ти на непримирим индивидуалист. Реципрочността е за глупците и за „балъците“. Индивидуалистите имат правото само да взимат, но не и да дават. А ако дават, то това е дар с висока цена и най-често с клиширано съдържание.

Това почти параноично бягане от нормите и правилата, които могат да доведат до еднаквост, е болестно състояние само по себе си. Отричането на приликите и нарцистичното изопачаване на така или иначе очевидните разлики, безбройните капризи, прекалената шумотевица около това кой съм Аз и какво представлявам… всичко това няма да доведе до нищо добро, конструктивно и продуктивно. А ако в миналото хората са били болезнено еднакви, то сега са болезнено различни. И в различието си всъщност не осъзнават колко са еднообразни и парадоксално сиви.

Глава десета

Глава десета

Само с едно кимване Касу накара непознатата да отблъсне Антоан и да се отправи нанякъде, потъвайки в тълпата. Ние я последвахме, въпреки нежеланието ми. Не бях в настроение за нови запознанства, но от друга страна озадачението ми бавно започваше да доминира. Тази неизвестна за мен особа познаваше Сенак. Познаваше и наставника ми. Току-виж се оказала полезна с нещо.

Излязохме от клуба и се отдалечихме от цялата какафония. Стигнахме до забутана уличка, където за пореден път имах честта да усетя зловонието на кофите за болук. Да не би свръхестествената общност да има някаква традиция всички групови срещи да се провеждат в обкръжението на контейнери и изпражнения?

– Отдавна не сме се виждали, сладур. Добре изглеждаш. – подхвърли непознатата, очевидно имайки предвид Касу. Тя стоеше на около два метра от нас и очите й бяха залепени за демона до мен.

– Мога да кажа същото и за теб, кукличке. – долових в гласа на Касу лека приповдигнатост. Бърз поглед към лицето му ми позволи да видя игривата му усмивка, а пламъчетата в очите подсказваха само за едно. Не че го винях, де. Жената несъмнено беше привлекателна. Струваше ми се по-млада от мен. Беше ниска, но дори и Жизел Бюндхен би й завидяла за дългите крака. Косата й също беше със забележителна дължина, стигайки чак до задните части на едри букли. Тъмночервеният цвят идеално се съчетаваше с мрачната обстановка. Тесните й, оскъдни дрешкки несъмнено подчертаваха достойнствата на тялото й – големи гърди и тънка талия.

Макар и видът на непознатата да разсейваше умело наставника ми, аз не можех да се оплача от същото. Имах въпроси за задаване, но тя ме изпревари.

– Да зарежем глупостите, сладур. Защо сме тук? – Касу се засмя.

– Нетърпелива както винаги. Нека на първо място ти представя Ахатар. Господарке, това е моя стара… приятелка. – при последната дума той се ухили широко. – Казва се Елия и ръководи местната магьосническа гилдия. – каза той вече с по-сериозен глас. С Елия кръстосахме погледи. Моят беше напрегнат, а нейният изразяваше по-скоро отегчение, което леката й усмивка не успяваше да прикрие.

– Познаваш ли онзи, с когото се сваляхте в клуба? – попитах директно. Тонът ми беше остър като бръснач. Не възнамерявах да си губя времето с някаква празноглава повлекана.

Елия повдигна рамене.

– И какво, ако го познавам?

– Търсим информация за него. Имаме подозрения, че работи със Сенките и че не му е чиста работата. – обясни демонът, като звучеше доста по-спокоен от мен.

– Може би имам какво да ви предложа. А какво ще получа в замяна? – изсумтях раздразнено в отговор. Елия присви очи и кръстоса ръце пред гърдите си. – Господарката ти е много сприхава, сладурче. Няма да е зле да я научиш как трябва да се пазари с магьосници. – намръщих се, като в главата ми започнаха да се разиграват всевъзможни варианти как да й отрежа дългия, досаден език.

Макар и да бях наясно с неискреността на Антоан, нямаше как да отрека, че картинката от преди малко ме жегна. Той беше измамник, но това не изключваше автоматично симпатиите, които все пак бях започнала да изпитвам към него. Като добавим към тази уж незначителна подробност и факта, че Елия очевидно беше копие на Касу в женски род, търпението ми щеше да се пропука много скоро.

– Не разполагаме с много време, Елия. – осведоми я наставникът ми, а тя го изгледа равнодушно.

– Предположих. Но няма да ви дам наготово информация, която събирах месеци наред.

– Възнаграждението ще е щедро. – опита се да я успокои той, а гласът му беше станал мек като коприна. Със заговорническа усмивка той се опитваше да я примами. Ама че хитрец!

– И какво ще е то по-точно? – алчна нотка се прокрадна във въпроса на магьосницата.

– Ти какво искаш, кукличке? – върна й топката Касу и само след едно мигване време се беше телепортирал право пред нея, умело скривайки я от погледа ми. Видях го как се наведе, докато устните му докоснаха врата й. Едната му ръка се уви около кръста й и той започна да шепне нещо в ухото й. Съдейки по нескритите й реакции, все неприлични предложения.

Завъртях очи и се прокашлях по възможно най-демонстративния начин. Това вече не беше пазарене, а флирт.

– Касу, припомням ти, че имаме работа за вършене. Креватните приключения могат да почакат. – скастрих го аз и той побърза да се отдръпне. Ухилената му физиономия не ми убягна. В отговор го изгледах толкова злобно, че нямаше да се учудя, ако от очите ми са прехвърчали гневни искри. Той само ми намигна.

– Ще ви дам информация. Но искам солидно заплащане, Ахатар. А този бонбон го искам на поднос. Гол. – подчерта магьосницата и му хвърли една съблазнителна усмивка. След това ме погледна и лицето й придоби кисело изражение. Отвърнах й със същото. – Знаеш къде да се телепортираш, Касу.

Елия избърброри набързо някакви думи. Под краката й моментално се появи заслепяващ кръг. Тялото й се размаза като в мъгла и изчезна по-бързо, отколкото можех да предположа. Очите ми се разшириха от удивление. Наставникът ми обаче не беше толкова шокиран, затова хвана китката ми и секунда по-късно се телепортирахме.

Озовахме се в двора на стара, изоставена сграда. Огледах се наоколо. Изгорели лампи, високи тухлени стени и много плевели, които шаваха страховито в тъмнината. Тясната каменна пътека, върху която бяхме стъпили, водеше до огромна, желязна врата, която беше залостена с катинар. Единственото, което ми подсказваше, че все още бяхме в пределите на Торонто, беше воят на полицейските сирени, чувани недалеч оттук. Фактът, че не се бяхме телепортирали по средата на нищото, беше странно успокоителен. Макар и Ахатар да нямаше проблем с непознатото, аз предпочитах да свеждам потенциалните рискове до възможния минимум. А това, че бяхме в градска среда, ми позволяваше да стъпя върху илюзията за някаква, дори и незначителна, сигурност.

Магьосницата ни поведе напред. Пред мен тя вървеше чевръсто, а зад мен тежките крачки на Касу ми припомняха, че имаше кой да ми пази гърба. Без изобщо да се обръща с лице към нас, Елия хвана катинара и го стисна в ръка. Резултатът не закъсня – чу се щракване, което беше ясен знак, че вече нищо не ни пречеше да влезем. Миньончето непоколебимо бутна вратата и ни направи път. Щом и тримата прекрачихме прага, вратата се затвори шумно зад нас.

Пред очите ми имаше огромна, превъзбудена тълпа, която се беше насъбрала в кръг около някакво зрелище. Всички крещяха, агитираха, подскачаха. Дланите на повечето бяха свити в юмруци, които те бойно издигаха във въздуха. Върху лицата им беше изписан същински екстаз.

Побързах да се приближа, завладяна от любопитство. Надигнах глава, за да виждам по-добре разигралата се сценка, и се заковах на място заради видяното.

Някакво момиче, очевидно тийнейджърка, беше възседнала момче, което едва ли излизаше от същата тази възрастова група. Той изглеждаше видимо пребит, а тя – прекалено доволна от победата си. В малката си ръка, облечена в черна ръкавица, тя държеше светкавица. Истинска, страховита светкавица.

Момичето се изправи на крака и с едно кръгообразно движение накара светкавицата да изчезне. Подаде ръка на момчето и той я пое, без да се колебае. Тя му помогна да си стъпи на краката и двамата си стиснаха спортсменски ръцете.

– Добра работа. – каза момчето и й се усмихна приятелски. Тя го потупа по рамото и отвърна на усмивката му със своята. Задоволството от преди малко вече не намираше място върху лицето й.

– Благодаря! Искаш ли да ти превържа раните? – попита тя, а момчето й кимна.

– Няма да откажа. – двамата закрачиха заедно към масата в ъгъла, където имаше и аптечка, но рязко спряха, когато Елия ги извика.

– Ерик, Абигейл, справихте се много добре. Не гледах двубоя, но се гордея с вашата старателност. – мекият тон и окуражителните думи на магьосницата я караха да изглежда като майка, която изпитваше истинска подкрепа към децата си.

– Спокойно, Елс. Записал съм всичко. – подвикна друг тийнейджър и размаха скъпия си телефон във въздуха.

– Ноел, казах ти да не ме наричаш Елс.

– Но Джон те нарича така. Защо аз да не мога? – отвърна момчето надуто и скръсти ръце пред гърдите си, което накара тепърва оформящите се мускули по ръцете му да изпъкнат.

– За теб съм госпожица Елия. И Джон може да ме нарича така, защото е на моите години и е магьосник от моя ранг. В сравнение с него ти си направо пеленаче. Сега изчезвай да тренираш. – нареди му тя строго. Момчето стисна устни, но без да казва нищо, се врътна на пети и отиде при връстниците си.

Погледнах Елия въпросително.

– Тук само тийнейджъри ли тренират? – попитах недоумяващо, а тя се засмя.

– Не. Тук тренират всички магьосници във и около Торонто. Тези деца просто са открили дарбата си и се старая да съм им от някаква полза. Определено е по-добре, отколкото да се пропият или да станат наркомани, защото се мислят за изроди.

– Да, наистина е по-добре. – казах замислено и кимнах с глава.

– Нека да си свършим работата и след това ще си приказвате, колкото искате. – прекъсна ни Касу, като звучеше отегчен до смърт.

– Последвайте ме. – подкани ни магьосницата и тримата се изкачихме до третия етаж на сградата по стръмни стълби. Тя ни поведе по широки, дълги коридори с множество врати по цялото им продължение. За разлика от онези в Подземния свят, тези не изглеждаха така объркващи, но пространствената ми интелигентност така или иначе не беше на високо ниво.

Стигнахме до метална врата в дъното на един от коридорите и влязохме в стаята. Във вътрешността си неголямото помещение изглеждаше неприветливо въпреки привидно удобните мебели. Бюрото, столовете, етажерките с книги и малкото канапе ме навеждаха на мисълта, че това беше кабинет. Нямаше никакви декорации или украшения. Никакви лични вещи. Беше бездушно.

Елия седна на стола, намиращ се зад бюрото. Касу се настани на канапето без покана, което беше типично в негов стил. Аз, от своя страна, също не почаках такава и се тръшнах до демона. Но не защото ми липсваха добри обноски, а просто защото се почувствах крайно некомфортно да седя по средата на стаята като пън.

– Всичко, което ще ви кажа, не бива да достига до външни лица. – предупреди ни тя. – Предполагам, че и тримата много добре знаем колко е лошо подходящата информация да попадне в неподходящите ръце. – погледът й красноречиво се насочи към мен, което ме накара да се намръщя.

– Не ме гледай. Аз все пак съм адвокат. Много добре знам какво значи думата поверителност. – сопнах се аз, а тя повдигна рамене.

– Бях длъжна да ви кажа. – обясни Елия небрежно, гледайки ме с неприкрита арогантност.

– Да караме направо. – сряза ни и двете Касу и отправи очаквателния си поглед към магьосницата. Тя се облегна назад, намествайки се по-удобно.

– Преди осем месеца мой доверен източник ме уведоми, че в света на Сенките има доста активно раздвижване. Първоначално не обърнах особено внимание на това, а и защо? Наистина нямаше от какво да се притеснявам. Но след около половин месец получих сигнал, че господарят на Сенките успява да изпраща съобщения до незаловените Сенки, бродещи в човешкия свят. Ето това наистина ме разтревожи.

– Но Старейшините не биха позволили подобно нещо. – изстреля Касу.

– Няма нужда да го позволяват, скъпи. Сенките не са много умни, но им стига мозък, за да си изградят някаква схема за комуникация с външния свят. А и вратата в Подземния свят не е единствената, през която могат да излязат.

– Как така? – попита наставникът ми, изпълнен с недоумение.

– Има и други портали към света на Сенките, Касу. За единия вече знаеш. Той се пази от твоите Старейшини и те бдят над него постоянно. Но другият портал се пази от висшите магьосници и от горските пазители.

– Едновременно? Това не е възможно! – Елия се засмя над спонтанния прилив на объркване у демона.

– Разбира се, че не едновременно, съкровище. Разменят си ключа на определени периоди от време по определени начини. Но не знам кога и как точно, ако това се каниш да питаш. – двамата с Касу се спогледахме мълчаливо. Очите му крещяха учудването, което той не успяваше да изрази с думи. Прекалено добре го разбирах. – Както и да е, да не се отклоняваме излишно. Та, както казвах, преди седем месеца и половина Сенките започнаха да нападат хората, да се съюзяват с тях. И нещо нечувано досега – да обладават смъртните. Свързах се с другите гилдии, както и с Ловците, за да бъдат нащрек. Всички ме пренебрегнаха първоначално. Ловците даже ми се изсмяха. Докато група Обладани не ги нападнаха.

– Чакай, чакай, чакай. – извиках аз. Мислех, че съм навлязла доста в нещата, свързани с Подземния свят и други необясними явления. Очевидно грешах. – Ловци? Обладани? Ще ми обясните ли терминологията, защото скоро ще се изгубя в превода.

– Ловците са специализирани групи от магьосници и членове на Подземния свят, които се борят със Сенките. Така срещата в ежедневието ни с тези същества е сведена до абсолютния минимум. – обясни Касу с равен тон. Все пак озадачението, превзело чертите му, не ми убягна. – Но Обладани… За първи път чувам за подобно нещо. Елия, какви са тези изчадия?

– Обладаните са нов вид Сенки. По-силни и по-опасни.

– Как го правят? – попита наставникът ми със стисната челюст.

– Не знам. Но знам със сигурност едно – не могат да го направят сами. Те нямат силата за такива неща. Значи някой им помага. Някой с нужната мощ.

– Защо им е на Сенките да обладават хора? – промърморих, преди да осъзная, че размишлявам на глас.

– И това не знам. Опитвам се да разбера. – отвърна Елия и ме погледна сериозно. – Познаваш Антоан.

– Както забелязах, и вие се познавате. – в гласа ми се прокрадна лека нотка на горчивина, която не успях да скрия. Тя се засмя.

– Сближаването ми с него е строго професионално, ако за това се тревожиш. Запознах се с него преди пет месеца, за да го следя отблизо. Знаех, че работи със Сенките. Продължава да го прави. Предполагам, вече си усетила есенцията от техния свят върху него. Вие демоните можете такива работи.

– Да, усетих тази… есенция. Дори се опита да ме отрови с букет.

– Колко предвидимо! – почувствах се като глупачка, чувайки това. Ако отровените цветя бяха предвидими, не знаех как щях да разпознавам непредвидимите неща, които можеха да ме убият. Май беше крайно време да започна да работя върху демонския си усет за врагове.

– И какво откри? – хладнокръвно ни върна Касу към темата.

– Нищо съществено. Негодникът умее да прикрива следите си, което ме навежда на мисълта, че не е новопостъпил в тъмната страна. – това беше поредното изкопано съкровище от сандъка на мрачните изненади. Колкото и да ми беше неприятно заради думите на Елия, реших да съм разумна. Това винаги помагаше.

– Каква опция имаме ние? Какво да направим с тези Обладани? – обадих се решително аз. Магьосницата насочи очите си към мен, а в тях се четеше вледеняващо спокойствие.

– От голяма помощ могат да ни бъдат Ловците. Те знаят точно как се залавя и убива една Сянка. Другият вариант е да убием самия приемник на Сянката.

Думите й ме оставиха напълно безмълвна. Мисълта как убивам невинен човек, станал жертва на Сенките, обзе цялото ми съзнание и ме накара да потреперя. Спомних си Люк и мъжът от тази вечер. Образите се преплитаха и се разрастваха в някакво злокобно чудовище, което заплашваше цялото ми същество – всичко, което бях и всичко, което познавах.

– Този друг вариант не е вариант. – казах твърдо и се изправих. – Безсмисленото погубване на животи е немислимо!

– А тогава какво предлагаш, Ахатар? Да осъдим Сенките на трийсет години? – ироничният тон на Елия се забоде в хладнокръвието ми така, както игла в балон.

– Има и други начини. – повиших тон аз.

– Не, няма. Ако не ти е станало ясно досега, в нашия свят се действа по този начин. Ние нямаме правосъдна система, нямаме адвокати и съдии, нямаме затвори. Отърваваме се от враговете си веднъж и завинаги. И нека ти кажа, че това спестява много главоболия. – отвърна ми разпалено тя. Двете преплетохме погледи за пореден път, като всяка беше твърдо решена да докаже на другата, че греши.

Секунди по-късно Касу се озова между нас и вдигна ръце във въздуха.

– Вижте, женските боеве според мен са много секси, но сега не му е нито времето, нито мястото. Защо не се успокоим и не помислим рационално?

С магьосницата стояхме втренчени една в друга още известно време, докато най-накрая тя не отклони поглед. Махна раздразнено с ръка, сякаш гонеше досадна муха.

– Прави, каквото намериш за добре, Ахатар. Нямам намерение да те убеждавам или разубеждавам в каквото и да е било.

Рязко се обърнах и излязох от кабинета, затръшвайки вратата след себе си с всички сили. Гневно закрачих по коридора и стигнах до стълбите по памет. Слязох до партера и излязох от сградата по-бързо от човек, бягащ от горяща сграда.

Ходех по улицата в абсолютно помрачение и без ясна посока. Всъщност, нямаше особено значение накъде отивам. Исках просто да се махна от онова място. Да се махна от онова, в което се опитваха да ме превърнат. Да се отърва от пътя, по който се бях спуснала толкова стремглаво, че дори не се замислях накъде води.

Тежкият въздух и емоциите ми бяха на път да ме задушат. Думите на Елия се бореха с кънтящия в главата ми глас, който не спираше да ми повтаря, че всичко това беше грешка – Касу, Подземния свят, Сенки, Обладани, демони, магьосници…

Беше ми приписана някаква мощ, чиито предели не знаех, но които трябваше да овладея. Сложиха ме на някакъв трон, за да управлявам някакъв… народ, който ме презираше и ми се присмиваше. На всичко отгоре трябваше да се храня – за бога, да се храня! – с човешките грехове като някакво животно, а след това ми се налагаше да се боря със срама и вината, които ме разяждаха отвътре. Всеки един изминал ден ме караше да се страхувам – докъде щях да стигна с това постоянно бягство от себе си? Щеше ли да остане нещо от истинската мен, или Ахатар ще ме унищожи, докато най-накрая не ме превземе изцяло?

Колосалният ми нервен срив бе прекъснат от телефона, който вибрираше в джоба ми. Изкарах го и когато видях името на екрана, бях готова да изкрещя от същински яд. Антоан. Същият този, който ме разиграваше и кроеше как да ме убие, докато ми се усмихва най-чаровно.

Майната му! Майната му на всичко!

Изключих мобилния и го набутах обратно в джоба. Необезпокоявана, вървях още дълго време, което ми позволи да проветря главата си от всички мисли. Първоначално всичко се надпреварваше с бясна скорост в съзнанието ми, но постепенно умът ми се изтощи. Не исках да мисля, да планирам, да сравнявам, да анализирам. Исках просто спокойствие. Частица мир, която да позволи на мускулите ми да се отпуснат, на дробовете ми – да дишат свободно, а на ума ми – да се отдаде на тишина.

Не знаех кога се прибрах. Вечната ми организираност бе отстъпила за кратко мястото си на безвремието, което напълно ме устройваше за момента. Нямаше графици, припряност, бързане, изисквания, задължения. Най-накрая бях сама със себе си. Аз и никой друг.

Краката ми автоматично се запътиха към канапето. Умората определено беше налице – стъпалата ми се бяха подули от дългото ходене, а раменете ми бяха леко прегърбени в знак на измъчена готовност за последни усилия.

Затворих очи, готова да заспя, но осезаемо присъствие ме застави да се изправя до седнало положение. В тъмнината позната фигура стоеше точно срещу мен, притихнала и чакаща.

– Много те бива в това да затваряш врати точно под носовете на хората. – каза Касу кисело и секунда по-късно долових как тихите му стъпки се отправят към кухнята. Чух как отваря хладилника в търсене на бира. След миг демонът вече беше до канапето ми. Седна до мен, постави двете кенчета на масата, отвори едното и жадно отпи.

– Съжалявам. – промълвих глухо аз. Пресегнах се и отворих другия кен. Отпих съвсем малко. Бирата далеч не ми беше любимият алкохол, но на кого му пукаше? И без това в последно време правех прекалено много неща, които не ми бяха любими.

– Няма нищо. – Касу пресуши кенчето. – Виж, Ахатар, не искам да вземам страна, но съм склонен да се съглася с Елия. Нашият свят е малко или много като дивата природа – за да оцелееш, трябва да убиваш. В противен случай ти ще си тази, която лежи в собствената си локва кръв.

– Но…

– Няма „но“. Може това да е против принципите и разбиранията ти, обаче това е начинът. Пощадата не е позната за нас, демоните и създанията на мрака. Ние не се молим за живота си. Не очакваме съжаление. Защото врагът няма да те пощади, а ще те убие. Хладнокръвно и безскрупулно. На него не му пука за теб. – тишината се настани помежду ни и известно време никой не каза нищо.

– Ти някога убивал ли си?

– Много пъти. – подсмихнах се с горчивина. Не съм очаквала по-различен отговор от този.

– Някога чувствал ли си се виновен?

– Не можеш да си представиш колко.

– Как се справи с това? – нова доза тишина, нарушена мигове по-късно от тежката въздишка на демона. Бях готова да му кажа, че няма нужда да отговаря, когато той заговори:

– Веднъж бях на мисия с един друг демон. И преди ме бяха изпращали на мисии с него за издигане в йерархията, така че бяхме нещо като партньори. Когато се връщахме обратно след мисията, ни нападнаха магьосници. Не бяха много, но бяха от онези проклетници, които много си държат на територията. Ние я бяхме прекрачили.

Сбихме се. Те искаха да ни убият. Нападаха ни, постоянно правеха заклинания. Имах чувството, че нямат край. Той ги убиваше, но аз не можех. Само парирах и избягвах ударите, пазех се от коварните капани.

Появиха се още магьосници. Колкото и силни да бяхме, те бяха много повече от нас. Представяш ли си, Ахатар – двама демони от ниско ниво и силни, озлобени магьосници. Ама че късмет! – Касу спря разказа си за миг, поемайки си въздух. Аз стоях шокирана, слушайки всичко това. Знаех как ще завърши тази изповед. – Той попадна в магьоснически капан. Още си спомням ехидните им усмивки и противните им, победоносни погледи. Можех да разваля заклинанието, като убия онзи, който го е направил. Трябваше само да хвърля кинжал, копие, нож. Каквото и да е. Но не го направих.

– Убили са го. – прошепнах аз. Демонът се изсмя.

– Да са го убили ли? Не, не, Ахатар. Те се изгавриха с него. Отсякоха главата му точно пред очите ми, все едно беше прасе на заколение. Дори след като издъхна, те продължаваха да го налагат безпощадно. После ме хванаха като заложник, изтезаваха ме дни наред и изнудваха близките ми.

– Ти как…

– Как оживях ли? Можеш да благодариш на Елия, че ми спаси жалкия, безполезен задник. Благодарение на нея останах жив и се измъкнах. Върнах се в Подземния свят опозорен. Бях проявил милост към безмилостните и заради това ме намразиха. Нали помниш, когато ти казах, че всеки един демон има по един голям грях, който изкупва цял живот? – кимнах с глава. Това беше в онази дълга нощ, когато за първи път се сблъсках с тайните на Подземния свят в детайли. – Това е моят грях. И за да го изкупя, аз убивам.

Бях съкрушена от тази история. Образът на Касу, когато някога е бил млад демон, се нарисува в главата ми без много усилия. Представих си един различен Касу от сегашния – такъв, който се смее, който е леко наивен, но не и глупав, който изпитва ентусиазъм, а не отегчение, който пуска същите солени шегички, но без гадния си, заядлив сарказъм. Който умее да бъде щастлив. Ала този Касу отдавна е изчезнал. Може би е бил убит заедно със спътника си.

– Много съжалявам, Касу. – посегнах да потупам рамото му, но той рязко обърна главата си към мен, а очите му проблеснаха в демоничния си сив цвят.

– Не ти искам съжалението, Ахатар! Не ти разказах всичко това, за да те трогна. Разказах ти всичко това, именно за да ти покажа, че понякога човек няма избор. Че понякога си толкова притиснат от обстоятелствата, че действаш, за да оцелееш. А принцпите и справедливостта са далечни абстракции, които по-скоро биха ти навредили, отколкото биха ти помогнали. – говорът му наподобяваше скърцане със зъби, което ме накара моментално да се откажа от всякакви опити за успокояване.

Очите му спряха да светят и той се облегна до мен. В момента, в който гърбът му се докосна до кожената тапицерия, аз се изправих. Подадох му бирата си.

– Можеш да я допиеш. Аз си лягам. – наставникът ми веднага пое кенчето. Не си казахме и дума повече, затова побързах да се отправя към спалнята. В тъмнината се преоблякох и се мушнах под завивката.

Клепачите ми се затваряха, но една мисъл ме измъчваше точно преди да заспя: ами ако и аз стана като Касу?

 

Някой леко ме побутна по рамото и ме разбуди от така или иначе недълбокия ми сън. Измъчвана от кошмари цяла нощ, побързах да се изправя от леглото и да разтъркам очи, след което ги вдигнах към демона.

– Тук ли си бил цяла нощ? – попитах с дрезгав глас. Касу кимна с глава. – Защо не ми каза да ти дам възглавница или нещо такова?

– Защото не спах, Ахатар. – зачервените му очи потвърждаваха думите му. Въпреки това ми изглеждаше съвсем енергичен.

– До двайсет минути трябва да сме в парка, така че по-добре ставай. – погледнах към часовника на мобилния си. Много по-рано от обикновено.

– Някаква специална тренировка ли ще имам днес?

– Да. Ще се биеш с Палоки. – Касу се изсмя на облещената ми физиономия и излезе от стаята. Не бях специалист в областта, но понякога ми се струваше, че наставникът ми е истински садист.

След като си взех светкавичен душ, си навлякох спортния екип и двамата с демона излязохме навън. Стигайки в парка, започнахме да загряваме. Докато правех едно от упражненията, не можех да не попитам въпроса, който ме напрягаше цяла сутрин.

– Защо не ми каза по-рано за боя?

– Защото щеше да се изнервиш излишно. Както сега например. – възмутих се колко добре беше доловил емоциите ми, но реших да протестирам.

– Хич не съм изнервена. – казах и се изправих. А той беше изчезнал. Огледах се наоколо.

– Мен ли търсите, господарке? – бързо се обърнах по посока на гласа. На поляната пред мен стоеше широко усмихнатият Палоки. Както и предишния път, беше облечен изцяло в черно. Затова пък рижавата му коса се открояваше ярко на траурния фон и внасяше приятно разнообразие във външния му вид.

Палоки се поклони почтително, поставяйки длан върху гърдите си и навеждайки глава. Заплашителните му размери биваха смекчени от дружелюбната му, предразполагаща усмивка, но сега можех само да си мечтая за чай и сладки приказки.

– Обещавам, че ще съм безкрайно внимателен към вас и ще се постарая да не ви нанеса тежки щети. – каза той уважително. Усмихнах се широко. Нищо не пречеше да се възползвам от това щедро предложение, но гордостта ми не ми позволяваше да се оставя да ме жалят.

– Все пак сме тук, за да се бием. Бих искала да се отнасяш към мен като с достоен и равен противник.

– Много добре тогава. – отвърна той и придоби демонската си форма. За разлика от кожата на Касу, тази на Палоки не ставаше черна, а по-скоро наподобяваше моя мъртвешки тен. Въпреки това рижавата му коса изчезна точно, както изчезваше и тази на наставника ми. Другата им прилика беше и липсата на облекло в горната част на тялото, но не атлетичните форми на полу-демона ме накараха да ахна. В центъра на корема му беше типичната за всички демони татуировка – голи, спираловидно усукани клони на дърво. Но около нея имаше един куп други татуировки. Те покриваха не само останалата част от корема му, но и гърдите му, завършвайки с последната, която се намираше в началото на шията. И която показваше, че е демон от най-висок ранг.

Тревата около краката на полу-магьосника изсъхна, сякаш напечена от безпощадно, жарко слънце. Топли вълни, прииждащи от тялото му, леко изгориха кожата ми. Без да тръпна, се преобразих и влиянието им моментално спря. И двамата се приведохме, готови да нападнем, но никой не правеше първия удар. Дебнехме се, искахме да видим колко и какви карти ще свали другия на бойната маса. И двамата бяхме притихнали, но не и спокойни. Не в абсолютната си сила, но не и обезоръжени.

Нещо грубо ме изблъска назад и усетих, че това беше Палоки. Не бях предвидила нито силата, нито бързината му, а те бяха впечатляващи. Веднага си проличаваше, че се бия с демон от по-висок ранг и че нещата щяха да загрубеят.

Използвах крилете си и направих задно салто, приземявайки се на земята, но шокът не ми позволи да избегна юмрукът му, който се заби право в корема ми. Ударът, толкова силен, ме накара да се концентрирам. Не биваше да допускам повече такива грешки в защитата си. Иначе щях да загубя.

Избегнах втория удар и отблъснах полу-демона от себе си. Вдигнах дланта си и направих енергийно кълбо, запращайки го към Палоки. Той също избегна атаката ми и полетя във въздуха. Моментално го последвах и между нас се разрази жесток ръкопашен бой. Ръцете и краката ни бяха съвсем целенасочени, никой не се въздържаше от удари под кръста, а ролята на доминиращ постоянно се сменяше.

Замахнах да го ударя, но той не само ме парира, а дори хвана китката ми, изви я, а хрущящият звук на счупена кост оглуши ушите ми. Болката предизвика вик от моя страна, но нямах намерение да се предавам. Със свободната си ръка го докоснах по бедрото и пропуснах чиста доза енергия по тялото му. Демонът изкрещя и се отдръпна от мен. Обърнах се с лице към него и го огледах за малкото време, с което разполагах, докато се окопити. Палоки беше задъхан, но в никакъв случай изморен. Стегнатото му чене все пак издаваше, че се е понапрегнал покрай сблъсъка с мен, но това не беше достатъчно. Трябваше да го сломя.

Ново енергийно кълбо полетя към полу-демона, уцели го и го запрати в короната на едно от близките дървета. За секунда след удара всичко притихна, докато не го чух как през зъби набързо изговори някакви думи. В следващия миг нещо ме удари по крака и остави изгаряща следа. Последва нов удар. И още един. И още един. Докато аз се гърчех, Палоки излезе от короната с победоносна усмивка. В ръката си държеше дълга, тънка огнена струя.

– Какво мислите за моя огнен камшик, господарке? – попита той, без да е излишно арогантен. Оцянвах уважението му, но ми писна от малкото му оръжие.

– Никак не е лош, Палоки. – отговорих запъхтяно аз. Пулсиращата болка скоро щеше да ме довърши, а полу-демонът дори не беше показал и половината, на което е способен. Нямаше да оставя нещата така.

Преди да успее да ме удари отново, хванах струята със собствените си ръце. Увих камшика около дланта си и се постарах да пусна възможно най-много енергия върху него. Очаквах, че тя ще достигне до Палоки, но вместо това камшикът изченза. Неутрализирах го.

– Не съм виждал подобно нещо, господарке. – изненадано каза огненият демон.

– Нито пък аз. – прошепнах аз удивена. Двамата се спогледахме и си разменихме по една усмивка. – Край на двубоя?

– Опасявам се, че не. Двубоят свършва тогава, когато някой от нас е на прага на смъртта. Такива са правилата. – намръщих се, щом чух това. Страхотни правила, няма що!

Без много да мисля, разперих криле и атакувах директно. Перата на крилете, използвани като оръжие, служеха като Калашников с неизчерпаеми патрони. Те бяха бързи, остри, твърди, невъзможни за избягване и освен сериозните рани, които оставяха, буквално източаха енергията на противника. Накратко, бяха идеалният смъртоносен инструмент и с тях със сигурност щях да победя.

Палоки нямаше късмета да избегне всички пера. Някои успя да спре със своите собствени криле. Други не успя да възспре по никакъв начин и пое силата им със собственото си тяло, което го накара да се строполи на поляната. Заедно с падането, той възвърна и човешката си форма, което го направи още по-уязвим.

– Край на двубоя? – попитах отново, очаквайки развяването на белия флаг. Нямаше друг избор. Трябваше да се признае за победен.

– Да, господарке. Но ако позволите, аз ще сложа този край. – с небивало усилие той набързо изговори някакви думи и около мен се появиха огромни, огнени стени, които ме притиснаха като в правоъгълна кутия. Магьоснически капан, осъзнах аз. Стените щяха да се свиват още и още, докато не изгоря жива.

Бях победена. Никой демон не можеше да се пребори с това, защото никой не знаеше как работят магьосническите капани и най-вече – как можеш да се отървеш от тях, ако магьосникът е жив. Затова и те бяха пагубни за всеки извън магьосническия свят.

Огнените стени изчезнаха на милиметри от мен. Знаех, че Палоки няма да ме убие, но фактът, че ме хвана в капана си беше достатъчен, за да се категоризира ситуацията като „на прага на смъртта“.

Приземих се на земята и приех човешката си форма. Наведох се до полу-демона и огледах раните му. Макар и да не бях победител, добре го бях подредила.

– Трябва да отидеш при Рия. – казах загрижено аз.

– Или по-скоро Рия да дойде при мен. Перата ви, господарке, имат парализиращ ефект, знаехте ли? – дружелюбнта му усмивка бе покрита с кръв, а моята съвест – със срам.

– Вече знам. Това, предполагам, е нещо ново.

– Ахатар, внимавай! – изкрещя изведнъж Касу отдалеч и преди да успея да реагирам, някой ме блъсна, поваляйки ме на земята. Главата и гърбът ми се удариха толкова силно в почвата, че чак изтръпнаха, а раните от двубоя започнаха да напомнят за себе си, макар и позараснали. Усетих тежест върху корема си, предизвикана от чуждо тяло върху моето.

Напознат мъж ловко ме възседна и изглеждаше направо озверял. Дрехите му бяха раздърпани, зъбите му бяха неестествено оголени, някак кръвожадни, очите му ме плашеха с обезумелия си червен цвят. Започна да ме удря, докъдето можеха да се докопат ръцете му – лицето ми, ръцете ми, гърдите ми. Борех се с последни сили, но движенията му бяха непоследователни и непредвидими. Мръсните му, остри нокти успяха да одерат бузата ми, оставяйки дразнещо болезнена диря. Извиках за помощ, а тя дойде миг по-късно в лицето на Мави, който отдели дивака от мен. Облекчено си поех въздух, а земният демон не загуби и секунда в колебание какво да прави, поваляйки непознатия на земята с няколко удара. Докато той още беше зашеметен, Мави го повдигна на колене и изви врата му, лишавайки го от всякакви шансове за живот. Трупът се строполи точно до мен, а изцъклените очи гледаха директно в моите. Пищейки, изпълзях възможно най-далеч и се изправих на треперещите си крака. Точно когато възнамерявах да отделя поглед от мъртвото тяло, нещо черно се отдели от него. Преди да успее да се измъкне, Мави го настъпи.

– Ето това, господарке, е Сянка. – с дланта си земният демон накара страховити корени да поникнат от тревата, пронизвайки Сянката. Преди да се разтвори във въздуха на малки частици, тя изпищя пронизително, оставяйки ми спомен за цял живот. Отстъпих назад, а Мави накара корените да изчезнат. – Горкият нещастник.

Тялото на мъртвеца започна да се съсухря право пред очите ни и след няколко мига той вече приличаше на мумия. Ужас, отвращение и съжаление ме замаяха и ме накараха да загубя представа какво точно се беше случило, докато една мисъл не изскочи в ума ми.

– Обладан? – попитах с треперещ глас.

– Обладан. – отвърна Мави. – Касу ни разказа за тях. – кимнах мълчаливо, а тишината бе нарушена от победоносен вик в далечината.

– Пипнах го! – от храстите се появи наставникът ми, който влачеше още един мъж със себе си. Не виждах лицето на непознтия, но съпротивата му беше очевидна. Въпреки усилията си, не успяваше да се откъсне от хватката на демона.

Колкото повече двамата се приближаваха, толкова повече чертите на мъжа ми ставаха все по-ясни и по-ясни. Разпознавайки го, се заковах на място, а емоциите от преди малко отстъпиха мястото си на изпепеляващ гняв.

Касу хвърли в краката ми Антоан Сенак. Той вдигна лицето си към моето. От изтънчения му имидж не беше останало и следа. Множеството рани бяха окървавили дрехите и кожата му, а гърдите му се повдигаха и спускаха учестено. Макар и да го бяхме хванали, не виждах страх, а само решителност. Беше решен да намери път за бягство, но нямаше да му предоставя този шанс.

– Копелето се беше скрило като някоя мишка, но го спипах. – каза гордо Касу, приближи се максимално до Антоан и го изрита в корема. Французинът се преви, но това не провокира нито капка емоция у мен. Той гледаше как обладаният ме нападна, как беше готов да ме разкъса. Сега щях да му върна услугата.

– Явно с теб ще си поговорим… fleur.

Глава девета

Глава девета

Седях в съвещанието и гледах втренчено в една точка. Не можех да повярвам какво се бе случило преди няколко дни. Събитията бяха неясни, някак размазани. Но усещанията, които оставиха, бяха съвсем запомнящи се. И толкова хубави…

Тръснах глава. Липсата ми на вина и изпитаното удоволствие ме правеха по-голямо чудовище, отколкото вече бях. Не исках да чувствам това! Не биваше! Беше грешно и някак извратено. Нередно. Неправилно. Трябваше да се съпротивлявам с пълна сила, но някак волята не ми стигаше, за да блокирам стряскащо приятните чувства.

Хората около мен започнаха да се раздвижват и да стават от местата си. Съвещанието бе приключило, което ме принуди автоматично да се изправя наред с всички. Започнах бавно да събирам папките и листата, които се бяха разпилели насам-натам.

– Милан. – подвикна Крейншор и побързах да вдигна поглед към него. Той пристъпи към мен и ме потупа по рамото. – Всичко наред ли е?

– Да. Защо питате? – поинтересувах се на свой ред аз с равен глас и вдигнах папките в ръка.

– Нищо, нищо. – отвърна той. – Просто ми се стори, че по време на съвещанието си мислеше за нещо, което не е свързано с работа. Да не би да…

– Всичко с мен и Антоан е наред, Крейншор. Не се хаби. – побързах до го прекъсна раздразнено аз. – Разбираме се чудесно.

– А, да. Прекрасно. – каза той, потупа ме още веднъж по рамото и излезе от залата. Завъртях очи с досада. Откакто започнах да излизам с французина, шефът не спираше да ми подхвърля уж загрижени въпросчета и да ме пази като писано яйце. Дана, внимавай да не се опариш с кафето. Дана, внимавай да не се задавиш с кифличката. Между другото, Дана, как върви със Сенак?

Изпуфтях. Ако Крейншор правеше всичко една идея по-прикрито, можеше и да ме предпази от клюките и злобните погледи в офиса, а не само от врялото кафе.

Поклатих глава и отидох в кабинета си. Докато затръшвах небрежно вратата с крак, видях върху бюрото си огромен, красив букет цветя. Върху лицето ми моментално се разтегли широка, щастлива усмивка. Побързах да оставя папките върху бюрото и да грабна картичката.

За моята прекрасна, умна и незаменима адвокатка.

С пожелания чаровна усмивка да озарява красивото ти лице!

А.С.

Толкова се зарадвах, че едва не започнах да подскачам на място. Ръцете и краката ми се разтрепериха от вълнение и позволих на усмивката си да стигне чак до ушите ми.

– Нека позная – Антоан. – каза с ироничен глас Касу зад гърба ми, а аз едва сподавих звука на изненада. Не ме шокираше толкова фактът, че за пореден път се намесваше в личното ми пространство без покана. Стряскаше ме по-скоро това, че не знаех точно в кой момент ще изскочи от нищото.

– Да, Антоан. – отговорих, без да се обръщам с лице към него. Оставих картичката върху бюрото си и посегнах към букета. В момента, в който хванах долната му част, познаното бучене в главата ми се завърна, а демонските ми сетива се пробудиха. Точно това беше чувството, което ме обземаше, когато Антоан беше в офиса ми, както и когато бяхме на първа среща.

– Чакай малко! – нареди строго Касу и рязко изтръгна букета от ръцете ми. Погледът ми проследи движенията му и се спря на лицето му очаквателно. Той поднесе цветята към лицето си и ги подуши предпазливо. В следващата секунда изсумтя и хвърли букета на земята.

– Хей! Защо направи това? – възкликнах възмутено аз и се наведох, за да го вдигна. Касу беше изявен мизантроп, но това не му даваше право да стига до подобни крайности. А и подаръкът беше за мен все пак!

Преди да успея да се добера до букета, наставникът ми грубо ме хвана за ръката и ме издърпа нагоре със силно движение.

– Защото са отровни, Ахатар. И нямам предвид отровни като специфичен вид цветя, а отровни за нас, демоните. Напоени са с вещество, което разяжда кожата ни. – обясни той, а лицето му бе придобило суров вид. Челюстта му бе стегната, а очите му бяха толкова присвити, че приличаха на малки цепки. Излъчването му крещеше нажежаваща се враждебност.

– Как така? Какво имаш предвид? – попитах объркано. Премигнах няколко пъти и не можех да повярвам на ушите си. Трябва да има някаква грешка тук.

Касу се наведе и взе букета със свободната си ръка. Пусната моята и въздъхна дълбоко. Пресегна се и с върха на палеца си съвсем бегло докосна листото на едно от цветята. Реакцията бе мигновена. Демонът изсъска, а върху кожата му се появи висока степен от изгаряне. След няколко секунди пръстът му наистина изглеждаше разяден.

Очите ми се разшириха, а ченето ми увисна във въздуха. Наставникът ми за втори път захвърли презрително цветята на земята и ме погледна разгневено.

– Длъжница си ми. – каза той през стиснати зъби, а аз се опитах да навържа нещата. Поредното противоречие се зароди в ума ми – не ми се искаше да повярвам, но фактите бяха на лице. Да му се не знае!

– Възможно ли е да…

– Да, абсолютно възможно е. – язвителният глас на демона прокънтя из кабинета ми. Очевидно беше отгатнал мислите ми. – Твоят мил французин е същински задник. Използвал е силно концентрирана отвара. Ако си беше набутала главата в тия цветя, лицето ти щеше да заприлича на омлет. – гласът му се беше снижил, но думите му бяха все така остри и горчиви за преглъщане.

Мобилният ми иззвъня и прекъсна всякакви мои опити за осмисляне на ситуацията. Погледнах към екрана и щом видях името върху него, паниката неизбежно ме сграбчи. Очите ми бързо се преместиха към Касу.

– Вдигни. – студено заповяда демонът. Той много добре знаеше кой се обажда.

Преглътнах заседналата в гърлото ми буца и несигурно взех телефона в ръка. Отне ми още секунда-две, докато се реша да натисна зелената слушалка.

– Здравей. – поздравих колебливо аз. Самоконтролът ми беше на предела си, но не позволих на гласа си да трепне. Трябваше да се държа максимално естествено.

– Bonjour, красавице! – отвърна бодро Антоан. – Получи ли малкия ми подарък?

– Да, благодаря. Цветята са прекрасни.

– Смятам те за специална, fleur, затова и подбрах най-ароматните. Надявам се, че си усетила миризмата им от близо.

– Страхотно благоухание. – казах, едва поддържайки спокойна интонация. Стиснах ръката си в юмрук, за да потисна тихата истерия, която бе започнала да се разярява в мен.

– Радвам се, че са ви допаднали, прекрасна госпожице Милан. Между другото, имам въпрос към вас.

– Питайте, господин Сенак. – постарах се да елиминирам всякаква резервираност в тона си, но вътрешно се напрегнах.

– Кога отново ще ме удостоите с невероятна си компания? – гласът му беше станал примамливо дрезгав и беше спаднал до съблазнителни, басови низини. Словоохотливостта му беше трудна за устояване, но умът ми бе непоколебимо трезвен.

Вигнах очи, търсейки Касу с поглед, за да намеря отговора на този въпрос. Той идеално щеше да знае какво да направя. Ала бе изчезнал.

– По дяволите! – измърморих тихо.

– Какво? – попита объркано Антоан, възвърнал нормалния си глас.

– Не, не, нищо. Един колега. – отговорих набързо. Неволно погледнах към букета и тръпки на ужас полазиха гръбнака ми, мислейки си какво ли щеше да стане, ако наставникът ми не се бе появил навреме. – Виж, Антоан, нещо спешно изскочи. Трябва да затварям, ще ти звънна. – прекъснах връзката, преди той да има възможност да реагира. Отидох до букета, внимателно го вдигнах от пода и с бързо движение го изхвърлих в кошчето. Седнах на бюрото и започнах да разтърквам слепоочията си, които пулсираха неудържимо.

Денят бавно се изнизваше, а в главата ми беше случката само от преди обед. Отново десетки въпроси без нито един отговор, дори без жокер. Кой беше всъщност Сенак? Сам ли работеше? Ако имаше съюзници, подчинен ли беше, или имаше големи клечки, за които трябваше да се тревожа? И най-неизбежният въпрос – как и откъде знаеха, че съм демон?

Всичко беше една каша, чието единствено разрешение за момента беше сънят, който, след преживяното днес, ми се стори по-изкушаващ от всякога.

 

На следващата сутрин ме събуди висок глас с думите:

– Време е за ставане. Хайде, вдигай си спящия задник от леглото, Ахатар!

Разтърках очи и погледнах към Касу, който стоеше до леглото ми с чаша протеинов шейк в ръка. Физиономията му беше ужасно дразнеща, защото отразяваше безумно удовлетворение от това, че ме събужда по това абсурдно време на деня. Без да кажа и дума за наглостта му, се изправих до седнало положение и взех чашата, която той услужливо ми подаде. След това демонът се изниза, а аз набързо изпих всичко на един дъх. Сърдито станах от леглото и набързо се измих и се приведох в подходящ за тренировка вид. Когато излязох от спалнята, Касу вече ме чакаше пред входната врата.

– Да вървим. – подкани ме той и двамата се запътихме към близкия парк, както всяка друга сутрин. Когато пристигнахме там, направихме обичайната загрявка, че даже и с малко усложнения. Физическата ми издръжливост се бе подобрила чувствително, което много ми помагаше при тренировките, които ставаха все по-тежки.

Щом с Касу се срещнахме след джогинга, се огледах за призрачния треньор, но не го видях. Проглушителното изсвирване и командата да се строя също я нямаше.

– Къде е Кроул? – недоумявах аз. Касу се засмя.

– Няма да дойде. След като си в достатъчно прилична физическа форма и не се задъхваш от елементарна загрявка, значи той си е свършил работата. Сега оставаш само в мои ръце.

– Как така?

– Договорката ни беше да те тренира, докато малко се стегнеш. Което се случи изненадващо бързо, ако трябва да съм честен. При това положение дойде и моят ред. Ще те науча на някои прости, но полезни демонски номера. – обясни търпеливо той. Свих устните си в тънка линия и кимнах разбиращо.

– Добре, да започваме. – казах спокойно и закрачих към огромната поляна. – Какво се иска от мен, тренер?

– Не е зле да се преобразиш, Ахатар. Все пак трябва да започнем отнякъде. – подвикна с досада Касу. Завъртях очи заради тона му. Как не се изморяваше да е вечен дразнител?

Отдалечих се на около 10 метра от него и се обърнах, за да сме лице в лице. Той вече бе приел демонската си форма и след една наносекунда аз също се преобразих. Вече бях почти свикнала с промяната. Единственото, което продължаваше да ме изумява, бе приливът на сила и енергия. Наистина неповторимо преживяване!

– И сега какво? – въпросително повдигнах вежда. Белите, остри зъби на демона се показаха при леката му усмивка.

– Сега трябва да се научиш да летиш.

Няколко близки срещи с дърветата в околията и многобройни ожулвания по-късно, вече бях наясно как да използвам крилете си. Пълният пакет беше изпълнен – свиване на крилете, завиване, приземяване, оттласкване, защита, атака. Като за първи път бях тромава и неуверена, но бързо щях да свикна.

– Започнах да разследвам Антоан. – съобщи сериозно Касу на път към вкъщи. Едва не се задавих с водата.

– Ти какво?

– Чу ме. Само не тръгвай да ми обясняваш, че той е безобиден, защото онази отрова, с която беше напоил цветята, е от света на Сенките. – това беше пропуснал да го спомене вчера. Озадачих се.

– Това какво би трябвало да означава?

– Означава, че малките негодници някак си са изпълзяли от пъкъла си повече, отколкото трябва. И че твоят французин най-вероятно работи с тях. Но, предполагам, вече се досещаш и сама за това.

– Но той няма вид на такъв… – Касу се изсмя презрително.

– Ахатар, сигурно се шегуваш! Точно ти трябва да знаеш колко непредвидими могат да са хората. – той спря насред улицата, като аз направих същото. Погледнахме се взаимно. Очите му бяха потъмнели от наплив на смесени емоции. Гняв, разочарование, непримиримост, жлъчност, съжаление. Останах абсолютно безмълвна пред тази вихрушка. – Виж какво, мила ми господарке, от жалкия си опит на тази земя имам едно-единствено впечатление за човешката раса. Хората може и да не са толкова силни и бързи колкото нас, демоните, но няма по-коварни същества от тях. Сваляй розовите очила и не ми разправяй врели-некипели! – демонът рязко извърна погледа си от моя и с бърза крачка продължи напред. Аз, от своя страна, се постарах да се окопитя и набързо го последвах.

Реших да не задълбавам излишно. Първо, защото Касу така или иначе нямаше да ми каже нищо повече и само щях да го раздразня, ако започна да го разпитвам. И второ, защото това му афектирано излияние ме хвана неподготвена. Не знаех как да продължа този разговор. Затова най-добре беше да се върна на темата.

– Какво ще правим тогава? Не мога да отида и да го попитам „Антоан, скъпи, случайно да си имаш вземане-даване със Сенките? А да си ми отровил букета?“. – с демона се спогледахме. Върху лицето му се разтегли широка, доволна… не, прекалено доволна усмивка. Веднага се досетих за какво си мислеше и ако се окажех права, нещата не отиваха на хубаво.

– Има много по-деликатен начин да изтръгнеш информация от него, Ахатар. – в очите му проблесна игриво пламъче, а емоциите от преди малко се бяха изпарили като дим. – Все пак си красива. Да не забравяме и женските ти достойнства. – погледът му се стрелна директно към гърдите ми. Побързах да отвлека вниманието му от прелестите си, като го пернах по рамото.

– Ако говориш за секс, няма да стане, драги. Съжалявам, но дори и бъдещето на цялата вселена да зависи от това, категорично няма да го направя. – отсякох аз и вирнах брадичка нагоре. Касу въздъхна.

– Ахатар, независимо от каква раса или вид сме мъжете, всички лапваме въдицата, като видим малко женска плът. Напълно достатъчно е да облечеш блуза с по-дълбоко деколте, да си лепнеш една съблазнителна усмивка, да пофлиртуваш с малко повече двусмислени реплики и бам! Магията е станала. Но ако толкова много държиш да скочиш в леглото с това леке, давай. Никой не те спира. – изсумтях раздразнено.

– Отвратителен си. – той се засмя.

– Знам. В това ми е чарът.

До края на седмицата се научих да мятам енергийни кълба, да се телепортирам и да изтривам спомени от главите на жертвите си. В петъчната сутрин Касу започна да ме въвежда и в изкуството на ръкопашния бой.

– Днес Антоан ще идва в офиса заради сделката. Сигурна съм, че ще намине през кабинета ми. – казах, като едва си поемах въздух. Парирах удара му от ляво и се опитах да го сритам в корема. За съжаление беше твърде бърз.

– Много добре. Знаеш какво да правиш. – той хвана китката ми и я изви зад гърба ми. Изстенах от болка и демонът веднага ме пусна. – Бавна си. Трябва да порабтим над това.

– Както кажеш. – отвърнах аз и наистина го имах предвид. Касу беше добър треньор и имаше изненадващо добър подход. Оценките му бяха обективни и точни. Така че ако казваше, че тряба да работим върху скоростта ми, значи трябваше.

– Приключихме за днес. Явно ти дойде в повече. – наставникът ми изтупа потника си. Не че имаше какво толкова да изтупва. За разлика от него, аз приличах на човек, който цял ден се бе въргалял в калта.

Като всяка друга сутрин, отидохме у нас. Aз си взех душ, а междувременно демонът направи кафе и тостове. Докато изяждах сандвичите с мечешки хапки, с Касу набързо преговорихме плана за действие, който бе претърпял малки промени. Също така той ми съобщи, че разследването му не е стигнало доникъде. Нямах време да се разочаровам, защото трябваше да тръгвам за работа. По пътя към офиса се обадих на няколко стари познайници от правосъдната система и ги помолих ей така, по между другото, да проверят името на Сенак в базата данни. Изплъзнах се с обяснението, че щяхме да сключим голяма сделка с него и трябваше да сме сигурни в неговото партньорство. Което, фактически погледнато, си беше истината. Частично.

След няколко часа вече бях получила имейли от хората, с които се свързах сутринта. Новините не бяха добри – Антоан беше изряден. Никакви провинения, никакви съмнителни финансови взаимоотношения с различни фирми и спонсори. Нищичко. Дори и данъците си плащаше.

Служебният телефон иззвъня с пълна сила и ме изтръгна от взирането ми в последния имейл по отношение на Антоан. Протегнах се и вдигнах слушалката.

– Дана Милан. – съобщих студено.

– Госпожице Милан, господин Сенак е тук и желае да ви посети. – каза Ванеса от другата страна на линията. Поех си дълбоко въздух.

– Ще го приема, покани го. – наредих и тръшнах слушалката. Набързо разкопчах най-горното копче на ризата си и още по-бързо взех мобилния си. Точно навреме, защото Антоан влизаше през вратата. – Да, Кевин. Ще чакам да наминеш. Дочуване! – оставих телефона с екрана надолу и се усмихнах на французина.

– Здравей, красавице! – поздрави ме той и дойде до стола ми. Изпъчих гърдите си напред, докато той се навеждаше да ме целуне по бузата. Това не остана незабелязано, тъй като видях как очите му набързо погледнаха по посока на деколтето ми.

– Заповядай, седни. – поканих го аз и той се настани на стола срещу мен. – Мисля, че е малко горещо тук. Нали не възразяваш да отворя прозореца?

– Разбира се, че не. – усмихнато отговори той, а аз бързо се изправих. Докато бях с гръб към него, ловко разкопчах още едно копче. Открехнах прозореца отгоре и усетих как леко притеснение се появява у мен. Дали цялото това нещо щеше да сработи?

Върнах се на стола и погледнах към Сенак. Той изглеждаше както винаги елегантен. Обаятелен. Перфектен. Позата на тялото му беше отпусната. Спокойствие и самоувереност струяха и от най-малките му жестове всеки път, когато го виждах. Поведението му бе естествено през цялото време от запознанството ни досега. Нямаше нито една пролука, която да подсказва, че е неискрен. Което говореше само за едно – прецизна последователност и безкомпромисна пресметливост. Един непоклатимо добър актьор.

– Как си, скъпа? – попита той, като долових лека дрезгавина в гласа му. Погледът му отново се стрелна към деколтето ми. Подсмихнах се самодовлно. Мисля, че се досещах какво се случваше в главата му в момента.

– Затрупана с работа. – отговорих честно аз. – Виждам накъде гледате, господин Сенак. – реших да го провокирам още малко. Разкопчах още едно копче по възможно най-демонстративния начин точно пред него. Не се посвених особено. Сега му давах обещание, играех си с него, заблуждавах го. Все пак и аз можех да съм актриса.

– Дана… ти… – той изглеждаше изненадан.

– Какво аз, скъпи? – погледнах го директно в очите и той побърза да ми отвърне. Безмълвна, палава закачка бе разменена помежду ни. Касу беше прав – мъжете наистина лапваха въдицата прекалено лесно. Може би не всички, но Антоан определено. – Честно казано, целувките ти ми липсват. Какво ще кажеш да излезем тези дни?

– Абсолютно съм съгласен. – промълви той с усилие, но няколко секунди по-късно се взе в ръце. – Особено ако си в такова игриво настроение.

– Кой знае? Може и да стигнеш по-далеч от просто целувка. – кокетно му казах аз, прибавяйки съблазнителен поглед, за да подчертая думите си. Усмивката на французина стана широка и похотлива.

В следващия миг вратата на кабинета ми рязко се отвори. Касу влетя като дивак. Беше напълно променен. Черните му дрехи бяха заменени с една идея по-цветни, но и по-раздърпани. На главата си носеше шапка с козирка, която умело прикриваше лицето му. Умно, защото Антоан вече го бе виждал.

– Ти! – изрева демонът и ме посочи яростно с пръст. – Съсипа ми живота! Отне ми всичко. Нямаш ли срам?! – той крещеше силно. Цялата кантора гледаше шокирано към офиса ми. – Скапани капиталисти! Унищожихте ме! – той взе една книга от близката лавица и безмилостно я захвърли на пода. Французинът веднага скочи от мястото си.

– Познаваш ли го? – попита ме втрещено Антоан. Поклатих глава и си придадох максимално уплашен вид. Набързо закопчах едно копче. Знам, че не му беше времето и мястото, но не исках разголеното ми деколте да цъфне пред погледите на колегите.

Касу започна да събаря още книги и да ругае на висок глас мен, кантората, парите, съдебната система и да обвинява всички наред в неправдата. Извън кабинета ми бе настъпила същинска суматоха, а Антоан се опитваше да спре наставника ми от обезумялата му вендета. С все още скрито лице, Касу се обърна с мълниеносно движение и стисна яката на французина с двете си ръце.

– Охрана! – чух Крейншор да крещи.

– Тя ще те съсипе! Чуваш ли, ще те съсипе! Така, както съсипа мен. Бягай, човече, бягай, докато можеш! – драматично викаше демонът в лицето на изплашения Сенак. Едва потисках усмивката си. Планът работеше перфектно. Както Шекспир е отбелязал мъдро: „Целият свят е сцена и ние всички сме актьори“. И май всеки един от нас се справяше безупречно с ролята си.

Двама охранители се впуснаха в разтърваването на Касу и Антоан. Щом бе освободен от хватката на демона, французинът ме погледна стреснато и след секунди на неподправен шок, започна да оправя яката на ризата си. Наставникът ми пък бе насилствено изведен от кабинета ми, а след това грубо избутан в асансьора. Надявах се, че ще се измъкне без полиция. Макар че това беше Касу все пак. Със или без органите на реда, той щеше хитро да се изплъзне от лапите на закона.

Отидох до Антоан и притеснено погалих лицето му с две ръце.

– Добре ли си? – попитах задъхано. Наистина си ме биваше в това, признавам. Скоро щях обезателно да се пробвам за някой филм или сериал.

– Да, всичко е наред, ma fleur. Познаваш ли този мъж? – гласът на Антоан леко трепереше. Очевидно не бе очаквал това. Толкова по-добре!

– Не, изобщо. – дооправих яката му. – Защо не си починеш, скъпи? Силните преживявания сигурно са ти дошли в повече.

– Да, абсолютно си права. Ще ти звънна. – кимнах с глава и му се усмихнах окуражително. Двамата се целунахме по бузите и той мълниеносно се изпари от кантората. В следващите няколко минути Крейншор, Ванеса, както и още няколко колеги се увериха, че съм добре. Асистентката ми дори ми донесе ментов чай за успокоение и без да съм я молила започна да подрежда книгите обратно по лавиците. Истинско съкровище!

Приключихме бързо с въвеждането на стария ред в офиса ми и всеки се върна на работното си място. Седнах на кожения си стол и отпих от чая. Нямаше от какво толкова да се успокоявам, все пак всичко бе преминало по мед и масло. Сега оставаше само да…

– Много добре, много добре. – … изчакам Касу. Който се бе телепортирал в офиса ми от нищото. Тонът му беше одобрителен, а доволната му усмивка изразяваше задоволството, което и двамата чувствахме.

– Разочарован от живота неудачник? Сериозно ли? – попитах развеселено и повдигнах вежда. Планът се състоеше в това да разсейвам Антоан, докато Касу се появи в кабинета ми. Предполагахме, че французинът можеше да усеща демоничната енергия, затова трябваше максимално да сваля гарда му. Докато се занимавах с това, наставникът ми трябваше да се появи някак си в кабинета ми и да усети Сенак от близо. И бе успял.

– Съжалявам, че не съм завършил колежа с отличие. Ще трябва да извиниш мен и моите простовати, но все пак практични идеи. – вдигнах примиренчески ръце. Нямаше да го удостоя с отговор, затова минах директно на въпроса.

– Разбра ли нещо за него?

– Нищо.

– Нищо? – шокирано възкликнах аз.

– Нищо. – повтори демонът утвърдително.

– Как… аз не разбирам…

– Не се тревожи, Ахатар. В Сенак със сигурност има нещо нередно. Рано или късно ще разкрием копелето. – забих очи в чашата с чай. Разочарованието ми подейства моментално като кофа студена вода. Не можеше да няма нищо! Просто не беше възможно!

Усетих ръката на Касу върху рамото си.

– Стига, стига. Светът не е свършил. Понякога тези неща опират и до късмет. Горе главата! – каза наставникът ми. Пръстите му леко стиснаха кожата ми и миг след това отново изчезна.

До края на работното време постоянно подлежах на проверки. Една колежка даже ми даде визитка на психолог. Отпращах всички с любезна, но фалшива усмивка, и едно измрънкано „Благодаря за загрижеността!“. Нямах сили да се занимавам с това. Чувствах се като пораженец. Всичко беше изпипано до най-малкия детайл, но планът изобщо не проработи. Коварната руска рулетка на късмета беше изстреляла куршума си в най-болезненото място – гордостта ми. Може би наистина бях надценила възможностите си? Или пък бях подценила Антоан?

Останах до късно в офиса за пореден път. Търсех името на Сенак във всички възможни търсачки. Отговорих на имейлите от по-рано с нова молба за по-задълбочено разравяне в досието на французина. Опитвах се да намеря нещо, но единственото, до което се домогвах, бяха статии в популярни списания за изрядния имидж на бизнесмена Антоан Сенак. Описваха го такъв, какъвто го познавах – със страхотна визия, остър ум, находчив, амбициозен и целеустремен.

С тежка въздишка изключих компютъра и грабнах чантата си. Трябваше да се разсея от днешното фиаско. Нервите ми бяха опънати до краен предел, а отчаянието ме давеше като непокорен океан, в който потъвах все повече. И спасение засега не се намираше.

Помахах на чистачката и й пожелах приятен уикенд, качвайки се в асансьора. Натиснах заветното минус второ ниво и вдигнах търпеливия си поглед към екранчето с електронните цифри. Настъпващото у мен спокойствие бързо бе елиминирано от изненадваща болка в корема. Нададох лек стон и се присвих съвсем леко. Спазъмът увеличи интензитета си и ме принуди да падна на колене. Острото и главозамайващо усещане ме накара да прехапя устни, за да не извикам. Какво е това, по дяволите?!

– Касу. – прошепнах едва доловимо. – Касу, трябваш ми. – заради стегнатото ми чене думите едва се различаваха. Но явно демонът беше супер чувствителен към повикванията ми, защото усетих топлата му ръка върху гърба ми след секунди.

– Какво има, Ахатар? – той беше колиничил до мен. Ръцете му започнаха да опипват тялото ми твърде грубо и бързо, за да объркам докосванията му за похотливи или неприлични. По-скоро търсеше рани.

– Много ме заболя коремът. Стана изведнъж. – обясних набързо. – Спазмите са убийствени. Помогни ми. – гласът ми беше станал хриплив, а думите звучаха накъсано.

– Кога за последно се храни?

– В обедната…

– Не тази храна, Ахатар! – грубо ме прекъсна той. Разбрах какво имаше предвид, едва когато нов спазъм ме разтърси.

– Люк.

– Тренировките са те изтощили. Трябва ти грях. – чу се звънчето на асансьора, което оповести, че сме стигнали на желания етаж. Касу ме изправи бавно и ми помогна да стигна до колата. Увери се, че съм се настанила удобно на мястото до шофьора и дори ми закопча колана. С две-три огромни крачки заобиколи предницата и седна зад волана. Без никакво колебание стартира двигателя и потегли с мръсна газ.

Докато пътувахме, спазмите намаляха и почти не усещах болка, но все пак се стараех да не правя резки движения. С една салфетка изтрих избилата по челото и слепоочията ми пот.

– Къде отиваме?

– В нощен клуб. – Касу зави и след около сто-двеста метра навлезе в някакъв паркинг. С няколко бързи маневри паркира колата, изключи двигателя, слезе и ми помогна да изляза. – Не бива да позволяваш на очите си да стават сиви. Колкото и да те боли, не забравяй за самоконтрола. – кимнах с глава, а демонът приглади малко косата ми. Изненадах се от жеста му, но не казах нищо, тъй като потеглихме към входа на въпросния клуб.

Предредихме цялата опашка. Касу размени няколко думи с охраната и той веднага ни пусна. Преди да влезем, едрият мъжага ми кимна с глава.

– Господарке. – тихо промълви той, а аз ахнах от изненада. Реакцията ми презвика усмивка от негова страна. Касу също се подсмихна, но не загубихме нито минута повече и навлязохме в тъмнината.

Огромното помещение смърдеше на алкохол, цигари, пот и на разни други субстанции, които обонянието ми не разпознаваше. Въпреки относително ранния час, купонът беше в разгара си. Десетки млади хора се бяха струпали на дансинга. Кършеха телата си, отъркваха ги едно в друго, флиртуваха чрез тях. Моето стриктно облекло, състоящо се от черен панталон с ръб и бяла риза без ръкави, беше в ярък контраст с късите поли и изрязаните потници на момичетата около мен. Вместо да се смущавам излшно обаче, започнах да търся онова, за което бях дошла.

Вдъхнах силно от въздуха наоколо. Смесицата от миризми се превърна в плътно благоухание. Грехове. Много грехове. Изневери, кражби, лъжи. Всеки тук беше пробвал от всичко забранено по малко. Толкова по-добре!

Огледах се наоколо и видях мъж на бара, който никак не се стараеше да прикрие похотливия си поглед. Очите му изпиваха всички тресящи се дупета, голи крака и дълбоки деколтета. Накрая те се спряха върху мен, черната овца в стадото. За секунди по лицето му пробягна удивление, но след това перверзната му усмивка ми изпрати недвусмислен сигнал. Подсмихнах се. Идеалната мишена.

Наперено отидох до него и седнах на свободното място. Изгледах го очаквателно, а той махна на бармана.

– Какво ще пиеш, скъпа? – попита той, надвиквайки силната музика.

– Джин с тоник. – казах. Той поръча на бармана и ми се усмихна широко.

– Имам въпрос. – поде непознатият. – Какво прави красива дама като теб в този долнопробен клуб? Да не би да си ченге под прикритие?

– Ако бях ченге под прикритие, изобщо нямаше да съм в тези дрехи. – отвърнах аз и му се усмихнах заговорнически. – Тук съм, за да се позабавлявам. Искаш ли да си част от големия купон? – питието ми дойде и изпих половината от съдържанието му на един дъх. Усещах как болката започва да се връща.

– Значи си волна птица по душа, а?

– Много въпроси задаваш. – срязах го аз, хванах го за ръката и го изтеглих на дансинга. Трябваше да действам максимално бързо, но увертюрата не беше за подценяване.

Започнах да танцувам под звуците на някакъв дъбстеп ремикс, който пронизваше чувствителните ми уши. Набързо си припомних как гледах популярните момичета в колежа да се кълчат по цяла вечер и да съблазняват партньорите си, които в крайна сметка не им акомпанираха само за танца. Опитах се да възпроизведа тези движения, като започнах да се увивам около непознатия и да правя всякакви чупки в кръста, които смятах за съблазнителни.

Изведнъж той ме хвана през кръста и опря плътно гърба ми към гърдите си. Целуна врата ми и леко засмука кожата. Бях на прага да го зашлевя, но си спомних, че се налагаше някак да се нахраня.

– Ти май не обичаш да увърташ. – каза в ухото ми той, а аз се засмях самодоволно.

– На принципа съм, че трябва да се живее тук и сега. – обърнах се с лице към него. Увих ръцете си около врата му и започнах да го целувам колкото се може по-страстно. Усетих ръцете му да слизат по гърба ми, като накрая стигнаха до дупето ми и го стиснаха. Изпъшках от отвращение и отделих устните си на сантиметри от неговите. – Искаш ли да си направим частно парти, скъпи?

– Искам. – отсече дрезгаво той и започна да ме бута в непозната за мен посока. След броени мигове гърбът ми се блъсна в нещо твърдо и осъзнах, че това е или врата, или стена. Непознатият не ми остави много време за размисъл, защото грубо ме награби и не по-деликато набута езика си в устата ми. Едната му ръка продължаваше да стиска задните ми части, а другата затърси нещо зад гърба ми. Напипа го и трескаво го натисна надолу. Твърдата повърхност зад мен поддаде и той ме избута в някаква стая. Затръшна вратата с крак и шумовете от клуба почти изчезнаха. – Добре дошла, скъпа! – каза той срещу устните ми. Преди да е успял отново да ме целуне, рязко се изтръгнах от хватката му и го блъснах назад. Стига игрички.

– Добре заварила… скъпи. – изсъсках презрително. Очите ми станаха металносиви. Ченето на мъжа увисна и той отстъпи още една-две крачки назад. Глупакът не можеше да повярва на очите си, за което не го обвинявам.

– Какво по… – не му позволих да довърши. Обзе ме кръвожадност и се нахвърлих отгоре му. Съборих го на земята, напълно забравила за човешкото в себе си.

За една стотна от секундата вече бях придобила демонската си форма, и го възседнах. В очите му прочетох безмерна и неконтролируема паника. Усетих как тялото му започна да се извива в опит да се измъкне, но не му позволих да мръдне дори на милиметър. С един замах на ръката дългите ми нокти разкъсаха ризата му. Той буквално изпищя и започна да прави опити да ме удари. С подигравателна усмивка успях да избегна всеки един некоординиран удар.

– Изрод! Махни се от мен! – изкрещя той, а аз се надвесих така, че да може да ме погледне право в очите. Той застина на място, едва дишайки от уплаха.

– Не трябва да си толкова груб с една дама, драги. А и вкъщи не са ли те учили, че момичета не се удрят? – замахнах с ръка и силно го зашлевих. Той не направи нищо, освен да ме гледа втренчено със стъкления си поглед. Очевидно беше отказал да се съпротивлява, затова освободих тялото му от тежестта на моето. Настаних се удобно до него и дланта ми се стрелна към корема му. Проникнах под кожата му и се разрових навътре. Много скоро напипах бъдещата си вечеря и побързах да я изкарам. Непознатият, за разлика от Люк, не викаше от болка, но тялото му се тресеше по същия неудържим начин.

Глътнах греховното топче. Усетих как силите ми моментално започват да се възстановяват, а по небцето ми се разля сладкия вкус на греховете. През главата ми минаха всичките мизерии на този нещастник. Бил е женен. Има незаконно дете, за което не иска да се грижи. Редовен клиент на кварталното казино, както и на платените мадами. Наскоро е ограбил възрастните си родители заради дълговете, които трябва да изплати.

Боже, ударих джакпота с този кучи син!

Чух вратата да се отваря и рязко обърнах главата си по посока на нарушителя. Оказа се Касу, който пристъпи със спокойни крачки и затвори след себе си. Той погледна първо мъжа, после мен. Подсмихна се и скръсти ръце пред гърдите си.

– Приключи ли, палавнице? – тонът му беше подигравателен. В отговор само кимнах с глава. Изтрих спомените на непознатия и се върнах в човешката си форма. Двамата с демона се запътихме към вратата. Преди да излезем, хвърлих поглед към почти безжизненото тяло.

– Той ще се оправи ли?

– Малко е късно за гузна съвест, Ахатар. – изгледах го мрачно. Той въздъхна. – Забрави ли какво съм ти казвал? Те винаги се оправят. До няколко дни ще е като нов. – нехайно отговори наставникът ми. Двамата затворихме вратата и отново се озовахме сред пияното множество.

Изведнъж във въздуха усетих познат аромат. Както и онова гадно чувство, което караше главата ми да бучи и ужасно много дразнеше сетивата ми. Изолирах всичко и се концентрирах върху източника на миризмата. Започнах да си проправям път през движещите се тела, бутайки всеки един, изпречил се на пътя ми. Накрая стигнах чак до другия край на клуба и се заковах на място.

Антоан беше притиснал някаква жена до стената и я омайваше със сладкодумието и усмивката си. Тя не преставаше да кокетничи и да го гали, като милувките й граничеха с откровено опипване. Но не това ми направи впечатление.

Онова, което толкова упорито ме дразнеше, се пропиваше в порите ми, идващо от Антоан на талази. От цялото му тяло се излъчваше някакво тъмно сияние, което ме караше да пощурявам. Едва се удържах на едно място. Чувствах се толкова провокирана, че исках да разкъсам Сенак на парченца. Усещах, че мога. Демонското ми его щеше да ликува, ако го направя, но разумът надделя.

– По дяволите! – чух Касу да ругае до мен.

– И ти го усещаш, нали? – прошепнах аз. Знаех, че демонът може да ме чуе и утвърдителното му кимване го доказа.

– Определено. Но това не е най-лошото. – погледнах го изненадано.

– Кое е? – попитах и повдигнах вежда.

– Познавам глупачката, която го сваля. – погледнах към Антоан и непознатата жена, която бе насочила очите си към нас. Усмивката моментално се изпари от лицето й, щом ни разпозна. Вътрешно в себе си и аз я разпознах. Не изцяло, но за едно бях сигурна – тя не беше човек.

Глава осма

Глава осма

– Питие, всемогъща Ахатар? – попита някакъв демон с поднос в ръка. Огледах подозрително чашите. Течностите в тях имаха различен цвят, а от някои дори излизаше пара.

Погледнах несигурно към Касу, а той ми кимна с глава. Посегнах към подноса и се замислих за секунда. Грабнах една чаша с някаква бледорозова течност вътре, а сервитьорът се оттегли.

Вдигнах чашата на нивото на очите си и присвих критично очи.

– Това нещо… безопасно ли е? – поинтересувах се, а Касу се засмя.

– Да, разбира се. Просто обикновен коктейл, Ахатар. Е, има някоя и друга билка от нашия свят, която да подсили опияняващия ефект, но няма да те убие. – отговори той и на свой ред си взе чаша с оранжева напитка от друг сервитьор. Повдигна питието си в знак на наздравица и се подсмихна доволно. – До дъно! – в следващата секунда чашата беше пресушена до последната капка и наставникът ми я върна обратно върху подноса.

Повдигнах едната си вежда, а демонът ми се ухили доволно, сякаш беше извършил велик подвиг. Завъртях очи и отпих от чашата си. Стиснах очи. Леле, това беше силничко!

– Май в Подземния свят не си поплювате. – казах, като леко се задавих. Напитката беше сладникава, но определено можеше да се усети силният вкус на спирт.

– Определено не. – отвърна Касу и си взе още една чаша с оранжевото нещо. С една огромна глътка изпи половината количество, оставяйки ме втрещена. Истински алкохолик!

– Всемогъща Ахатар. – извика някой. Обърнах се по посока на звука и видях двамата Старейшини да се приближават, а зад тях прииждаха четирима мъже.

– Като настояща владетелка на Подземния свят, трябва да се запознаеш с някои по… висши фигури. – каза Старейшината-ангел и огледа пренебрежително Касу, все едно беше някаква хлебарка. Очаквах наставникът ми да прояви присъщата си войнственост и да изръмжи в отговор, ала той не направи нищо.

Разговорите замряха, а музиката веднага спря. Всички втренчиха очаквателните си погледи в нас. Нямаше нужда да проверявам с очи, за да съм сигурна, че никой не мърдаше.

– Държим да ти представим най-силните си демони. Те са невероятни воини. Изключителните им воля и могъщество се дължат на факта, че те са уникални по рода си. – спокойно обяви Старейшината-демон, с което предизвика интереса ми. – Те не са изцяло демони, но това е всъщност тяхно преимущество, колкото и парадоксално да звучи.

Тук малко се обърках.

– Обяснете, моля.

– Мелези. – каза Касу, преструвайки се, че кашля. Стрелнах го с кръвнишки поглед. Той само повдигна рамене в знак, че няма ни най-малкото намерение да прикрива неприязънта си. Обърнах очите си отново към Старейшините.

– Продължете!

Старейшината-демон се усмихна, явно доволен от категоричността ми.

– Те са полудемони, полумагьосници. Доста нетипична, но оригинална комбинация, смея да твърдя. Поради огромното наличие на сила, която притежават, те са втори по ранг след вас и първи след нас.

– Това възможно ли е изобщо? – попитах аз шокирано. Главата ми се замая за момент и бях убедена, че не алкохолът е виновен за това.

– В свят като нашия няма нищо невъможно. По-добре ще е да свикнете бързо с тази мисъл, всемогъща Ахатар. – отвърна Старейшината-демон. Леката му усмивка, която очевидно бе толкова привична за него, не успяваше да прикрие сериозността на думите му. В спокойните му на пръв поглед черти се таеше нещо крайно зловещо. Това неволно караше кожата ми да настръхне.

– Нека да не я плашим излишно. Сигурен съм, че бързо ще свикне с обкръжаващата я обстановка. – каза на свой ред Старейшината-ангел. Очевидно забеляза, че се напрегнах, но опитът му за успокоение беше напълно безполезен.

– Прав си. – съгласи се с благ тон демоничният му близнак. – Е, чираци, представете се!

Двамата отстъпиха настрани, позволявайки на непознатите да излязат на преден план. Същевременно раздразнението на Касу ме удари като студен полъх. Обърнах строгите си очи към него за секунда, но това не оказа никакво влияние върху намръщената му физиономия.

Огледах добре четиримата непознати. Определено успяваха да се откроят от цялостната картинка. Несъмнено Старейшината-демон не ме беше излъгал за качествата им. Можех да усетя спотаения у тях потенциал. Ако видя способностите им в действие, щеше да се получи един забележително добър спектакъл, не се съмнявах в това.

– Името ми е Палоки, господарке. Огнен демон. – представи се първият и направи вече така познатия ми поклон на едно коляно. Преди да наведе глава, успях добре да уловя чертите му. Имаше буйна, рижава коса и очи с цвят на течно злато. Беше висок и мускулест, а впитата тениска и тесните черни панталони само подчертаваха внушителната му фигура. Лицето му изглеждаше дружелюбно и лъчезарно, въпреки размерите му на културист.

– Есал, господарке моя. Аз съм повелител на водата и за мен ще е чест да ви служа. – последва същият поклон. Ала този не беше като приятеля си. Той беше нисък и доста слаб, дори мършав. Беше облечен в тесен зелен панталон и тъмносиво палто, което стигаше чак до коленте му. Кожата му беше с добре подчертан тен, а лицето му имаше толкова остри черти, че чак беше малко страшно да го гледаш. Най-странното в него бе косата му, която беше мокра от корените до краищата. Една дълга до средата на гърба му, мокра, черна коса, която бе в перфектен синхрон с катраненочерните му, сериозни очи.

– Мави, демон на земята. – каза третият, като не ми остави много време, за да реагирам на вида на Есал. Ликът на Мави представляваше внушителен контраст, сравнявайки го с този на водния демон. Руса коса, стигаща до раменте, и призрачно сини очи. Най-висок от цялата групичка. Не беше як колкото Палоки, но със сигурност можеше да се похвали с атлетична и добре поддържана фигура.

– Приятно ми е, аз съм Ирск. – представи се и последният от тях и вместо да се поклони, той ми подаде ръка за здрависване. Моментално усетих смесените реакции на присъстващите в залата. Някои ахнаха от удивление, други доста късно потиснаха смеха си, показвайки ми, че заслужавам именно такова отношение. Демонът срещу мен се засмя глуповато, а усмивката му беше въплъщение на възможно най-оптимистичното нещо, което съм виждала от известно време насам.

Трите демона до него вдигнаха рязко главите си. Първата мисъл, която ме споходи, беше, че ако погледите можеха да убиват, то Ирск вече нямаше да е сред живите.

– Глупак! Как смееш да не показваш уважението си към нашата владетелка! – изкрещя Мави, а дълбокият му глас отекна в цялата зала. Удари се с пълна сила в стените и се върна като кънтящо ехо към ушите ми.

– Ще трябва да се съглася с теб, мелез. – присъедини се Касу с недоволния си тон. Палоки и Есал изръмжаха срещу него. В отговор на всичко това аз се усмихнах развеселено и поех предложената ми ръка.

– Предполагам, знаеш коя съм, но за протокола – Ахатар. Приятно ми е. Ти на какво си демон? – полюбопитствах и го огледах от глава до пети. Ирск беше доста висок, но все пак със сантиметър-два по-нисък от Мави. Дрехите му ми напомняха на братовчед ми – широки джинси и раздърпана тениска с щампи. Ако беше и маниак на тема компютърни игри, двамата щяха да си паснат веднага. В допълнение към всичко това, рошавата му кестенява коса и широка глуповата усмивка го караха да изглежда като гимназист. Точно като онези, които момичетата не забелязват, но всъщност са сладки и готини, защото ти разказват смахнати неща.

– Въздухът е моята стихия. – разпалено обясни той и пусна ръката ми. – Съжалявам, че липсваше поклон, но се чувствам наистина неловко. Не че не съм бил на едно коляно и преди, но това е друга история. Даже няколко. – подхвърли шеговито, а аз не можах да се сдържа и се разсмях за кратко.

– Нашите най-искрени извинения, всемогъща. – заяви Мави сериозно, приковавайки вниманието ми. За момент впих очи в неговите. В тях не се четеше нищо. Абсолютно нищо. Просто една дебела, студена, синя бариера.

– Няма за какво да се извинявате. – настъпи неловко мълчание, а аз огледах залата за пореден път, сякаш това щеше да помогне с нещо. Някои от демоните гледаха Ирск шокирано, а други гледаха мен по същия начин. На места имаше групички от по трима-четирима, които си шушукаха.

Позволих си да въздъхна дълбоко и се сетих за чашата с алкохол, която все още държах в ръката си. Една стара приятелка от колежа винаги казваше „Когато не знаеш какво да направиш, просто си пийни.“. Реших да последвам съвета й и отпих от бледорозовата напитка. Преглътнах с усилие, но вече започвах да свиквам с вкуса.

– Избрала сте си доста силно питие, господарке. – подхвърли Палоки със самодовлна усмивка. – Наставникът ви не ви ли обясни кое какво съдържа? Колко нехнайно от негова страна. – в тона на огнения демон ясно се долавяха насмешливи и високомерни нотки. Загубил всякакво самообладание, Касу се стрелна напред към него с високо и отчетливо изръмжаване. Успях да хвана ръката му в последния момент, а Есал застана между тях двамата като предпазна стена. Малко ми беше трудно да повярвам, че точно той може да се пребори с наставника ми. Най-вече заради разликата в размерите им. Но кой знае.

– Не бързай толкова, здравеняко. – прошепна заплашително водният демон. Чудесно! Нека да нагнетим още повече ситуацията, защо пък не?

– Касу, успокой се. – заповядах спокойно, а наставникът ми се опита да се отскубне от хватката ми. Сама се изненадвах от силата, която прилагах върху него, но предположих, че това бе едно от предимствата на всемогъщата Ахатар.

– Скапано копеле! – изруга Касу, а Палоки се подсмихна надменно, подклаждайки още повече враждебността му.

– О, вижте го само! Този мърляч иска да ме набие. Толкова се изплаших. Целият треперя от ужас.

– И двамата престанете! – нареди сурово Мави. Отиде до Палоки и го избута назад, след което хвърли презрителен поглед на Касу. Омразата бързо се превърна в гняв и той премести очите си към мен. Почтително наведе глава. – Извинявам се за това, всемогъща господарке. Надявам се да ми простите.

– Не се тревожи. – отвърнах равно и му се усмихнах така, както по принцип се усмихвах на клиентите си, за да ги успокоя. Беше нещо средно между съчувствие и деловитост, но успявах да потуша страстите. Мави обаче не се впчатли от този жест, просто ми кимна с глава, хвана рижия си приятел за лакътя и в следващия момент вече гледах гърбовете им.

Тълпата отново се разшумя. Старейшините ми се поклониха с глава и последваха чираците си. Възползвах се от момента и дръпнах Касу така, че да е лице в лице с мен.

– Може ли да знам какво, по дяволите, беше това току-що? – на въпроса ми демонът изпуфтя така, сякаш беше тийнейджър, който е хванат с бира и сега му се търси сметка.

– Нищо, ние така си говорим. – отговори той небрежно, преструвайки се на непукист. Очите му, светещи в металносиво, обаче говореха за съвсем друго.

– На какво се дължи тази ненавист между вас? Само не ми казвай, че нещата опират до някоя тъпа ситуация, засягаща мъжкото ви достойнство. – той завъртя очи.

– Стара история, Ахатар.

– Колко стара?

– Като света. И, между другото, госпожице „Много-ми-е-приятно“, ще е добре да поддържаш по-формални отношения с подданиците си, ако искаш да те уважават и да те приемат като господар. Никой няма да слуша владел, който се здрависва с подчинените си. Само за протокола. – той се изтръгна от хватката ми и с огромни, бързи крачки слезе по стълбите на подиума и започна яростно да си проправя път през тълпата. Пламнала от гняв, изпих на екс каквото беше останало в чашата. Седнах на трона и наложих върху лицето си любимата ми безизразна маска, а последващите питиета ми помогнаха да я поддържам през остатъка от вечерта.

 

На следващия ден алармата досадно писукаше точно до главата ми. Докато най-накрая изключа това изчадие, в главата ми се появи дупка заради ужасния звук, а ръката ми претърпя няколко близки и болезнени срещи с нощното шкафче.

– Господи, смили се над мен. – промърморих глухо аз и зарових глава под завивките. Бледорозовите питиета от вчера в момента ми излизаха през носа. Даже когато прекрасният ми наставник се върна до мен като послушно куче, стоя прав до трона и не си разменихме и една думичка. В следствие на това продължих безмълвно да се наливам, докато най-накрая осъзнах, че съм изпила повече от нужното. Как съм се озовала в собственото си лелго обаче тепърва щеше да се изясни.

След около двайсетминутно агонизиращо въргаляне в леглото, реших, че е време да стана. В крайна сметка бях на работа днес, така че включих на пълна мощност волята си, разбуждайки я от пиянския й сън. Завлякох се под душа и пуснах хладка вода. Изгубих всякаква представа за времето, но и да исках, нямаше как да действам бързо. Едва-едва успях да се подсуша и облека. Дори не си направих труда да се гримирам или да си правя прически. И без това спиралата и червилото в такива дни не бяха от кой знае каква полза.

На път към офиса спрях радиото. Уви, клаксоните на другите коли нямаше как да бъдат заглушени. Осъзнах, че мъчителното пътуване е приключило, когато най-накрая паркирах БМВ-то си на обичайното място и за първи път от почти час главата ми не кънтеше от непоносими шумове. Въпреки облекчението, което бе толкова приятно и неповторимо, се принудих да изляза от автомобила и да се отправя към асансьора. Сякаш не ми стигаше това, че бях изначално премазана от снощното си безумие, чиито плодове сега берях, ами и до мен някакъв мъж разговаряше по телефона така, че да го чуе цялата сграда. Докато се озова на етажа си, главоболието вече бе превзело слепоочието ми.

Единственото спасение в момента беше една хубава доза кофеин. Отправих се към кафемашината и нетърпеливо си направих еспресо. Гарнирайки го с две захарчета и бъркалка, светкавично се измъкнах от новата доза излишна шумотевица. Влизайки в кабинета си, затворих вратата с крак и се тръшнах на кожения си стол. Отпих от божествената напитка, включих компютъра и докато чаках да стартира, се разрових из бюрото за бракоразводните документи на Шели.

– Наистина ли си толкова разхвърляна? – рязко вдигнах глава към гласа, който се беше натрапил така безцеремонно в скромното ми работно пространство. Касу.

– А на теб наистина ли ти е толкова трудно да използваш вратата като нормалните хора? Не можеш просто така да се появяваш от нищото.

– Разбира се, че мога. Аз съм демон. Колко пъти трябва да провеждаме този разговор… господарке. – последната дума бе пропита с толкова много сарказъм, че само глупак не би го доловил. Сериозно, какъв му беше проблемът на този? Нямаше ли си по-добро занимание от това да се заяжда с мен?

– Кажи за какво си дошъл и си тръгвай. И, ако обичаш, бъди малко по-тих. Говориш страшно силно. – започнах да разтривам слепоочията си с пръсти. Нямах нито енергията, нито желанието да отвръщам на огъня с огън. Не и сега.

– Май някой е доста кисел днес. Не бива да прекаляваш така с пиенето, Ахатар. – самодоволно отвърна наставникът ми.

– Ако искаш да си запазиш главата, ще млъкнеш. – изсъсках аз.

– Хубаво, хубаво. – арогантната му гримаса се стопи. Сега вече щяхме да минем по същество. – Дойдох да ти кажа, че Старейшините ме помолиха да те тренирам.

– Да ме тренираш? В какъв смисъл? – попитах изненадано аз. Това не го очаквах.

Касу се настани на стола срещу мен без покана. Чертите му излъчваха типичната за него смесица между спокойствие и безразличие.

– Нали се сещаш – дисциплина, воля на победителя. Такива неща. – каза той и кимна с глава, сякаш тепърва оформяше мисълта си. – Това е по нареждане на шефовете. – показалецът на едната му ръка посочи нагоре, за да потвърди думите му. – Не само защото всеки демон трябва да знае да се бие, ами и защото нападенията над теб са ги притеснили.

– Ами ако не искам?

– Ахатар, мислех, че досега ти се е изяснило, че задълженията ти като владетел обикновено не включват личните ти желания. – той се изправи. – Приготви се. Започваме утре сутринта.

– Не знам дали си забелязал, умнико, но аз работя. Не мога да закъснявам или отсъствам от работа без основателна причина. – разпалих се аз.

– Първо, това е основателна причина…

– Кажи го на Крейншор. – измърморих, прекъсвайки го. Той въздъхна раздразнено, но се усмихна доволно и широко.

– И второ, повярвай ми, едното в никакъв случай няма да пречи на другото. – секунда по-късно Касу се изпари като дим. Ядосана, се опитах да помисля над последните му думи, но това влоши главоболието ми и накрая се отказах. Защо нямаше някой демонски трик, който да се бори с махмурлука?

Остатъкът от деня ми мина в съда и в това да убеждавам съдията да разведе Шели с крайно избухливия й, неверен мъж, при това с добри условия в нейна полза. Лоялен към нрава си, съпругът често крещеше в залата, предизвиквайки смут. Почти непрестанните прекъсвания на заседанието ме напрегнаха повече от нужното. Като за капак, вечният ми опонент Майк се радваше безумно на главоболието ми и на факта, че бях извън релси. Денят нямаше как да стане по-лош, затова когато най-накрая прекрачих прага на дома си, почувствах небивало облекчение. Единственото, което изнемощялото ми тяло направи, бе механично да свали дрехите от мен и да ме отведе до леглото, където потънах в дълбок сън.

Минути по-късно нещо започна да бумти точно до главата ми. Изплашена, отворих рязко очи. Някой упорито се опитваше да ми спука тъпанчетата и когато фокусирах зложелателя, дори не се изненадах.

До леглото ми стоеше Касу по потник и шорти. В едната си ръка държеше един от тефлоновите ми тигани, а в другата – една дървена бъркалка. Удряше ги едно в друго и именно това предизвикваше пронизителния звук, който ме бе събудил. Косата му изглеждаше мокра, а лицето му – относително свежо за вечерта.

– Стани, стани, слънчице! Време е за малко сутрешен тонус. – ведро каза той, а задоволството в гласа му беше направо прозрачно.

– Какво правиш тук толкова късно вечерта, дявол те взел?

– Драга, четири и половина сутринта е. До половин час трябва да сме в парка, защото там ще ни чака новият ти треньор.

– Какво? Кой?

– Чу ме. Хайде, ставай! – докато аз все още се опитвах да окопитя объркването си, Касу излезе от стаята. Онемяла, флегматично станах от леглото и облякох първото, което ми попадна. Раздърпаната тениска щеше да свръши работа.

Притичах до кухнята и видях наставника ми да изважда яйца от хладилника.

– Защо ме мразиш? – попитах отчаяно аз. Той ме погледна и вдигна учудено вежди.

– Защо си мислиш, че те мразя, Ахатар?

– Защото се държиш ужасно с мен и ме будиш в четири и половина сутринта. Това не се ли смята за достатъчно добра проява на ненавист? – Касу остави внимателно яйцата на кухненския плот и ме погледна снизходително.

– Не мисля, че държанието ми е чак толкова ужасно. А вчера те предупредих, че тренировките ти започват от днес и че те няма как да пречат на работата ти. Доволна? – няколко мига на тишина се настаниха между нас. Погледите ни бяха преплетени един в друг. Моят ужасно неразбиращ, а неговият противно хладнокръвен. – Ако нямаш още безумни женски теории, които да развенчая, те съветвам да отидеш да се приготвяш.

Стиснах устни, осъзнавайки, че нямаше да изляза на глава с този човек. Завъртях се на пети и мълчаливо се отправих към банята, където измих зъбите и лицето си и приведох разрошената си руса коса в малко по-приличен вид, връзвайки я на висока конска опашка. Облякох спортния си екип и се върнах във всекидневната. На плота ме чакаше чаша, пълна догоре с протеинов шейк. Погледнах течността с недоверие, примесено с отвращение, и се смръщих.

– Закуска за шампиони! – уведоми ме Касу с ентусиазъм, който стигаше за цял футболен отбор.

– Трябва ли да пия това?

– Разбира се, че да. – отвърно възмутено той, като че ли бях попитала някакъв извънредно глупав въпрос. С пораженческо примирение взех чашата и изпих всичко на един дъх. Е, не беше най-вкусното нещо на света, но не можех да се оплача.

Заедно с наставника ми излязохме навън. Приятно прохладният въздух и осветените пусти улици разкриваха някакъв особен чар на Торонто. Нетипично за големия град спокойствие, което те обгръщаше и те караше да се наслаждаваш на затишието преди бесният дневен ритъм да обсеби тепърва пробуждащите се хора. Нямах нищо против да се потопя в това уникално състояние, но за жалост с демона навлязохме в близкия парк прекалено бързо. Вървяхме, докато изведнъж Касу не спря на едно от разклоненията на многобройните алеи.

– Време е за малка загрявка. – каза той и започна да прави всевъзможни упражнения за раздвижване на мускулите. Последвах примера му, като постепенно започвах да се задъхвам

– Та кога казваш, че ще дойде онзи треньор? – попитах, като вече се задъхвах все повече и повече. Боже, изобщо не бях във форма!

– Вече е тук. Наблюдава те. – изправих се рязко и се огледах.

– Не виждам никого. – Касу се засмя.

– Не съм казал, че можеш да го видиш. – той приключи с базисните упражнения. Както и аз. Опитвах се да вдишвам през носа и да издишвам през устата, но бях като риба на сухо и дишах, както ми дойде. – Продължаваме с малко джогинг. Среща тук след двайсет минути. – и той се изстреля напред като ракета.

Сигурно се шегуваш!

– Това част от тренировката ли е? – провикнах се след него.

– Не, от загрявката. – изкрещя демонът в отговор и се изгуби някъде напред по алеята. Въздъхнах и се затичах в противоположната на него посока. Отсега знаех, че това ще бъде трудно.

В следващите двайсет минути Касу ме пресрещна. Два пъти. Което си беше направо срамно. Онова, което ме накара да се завлача едва-едва до мястото на срещата, беше болният ми състезателен дух и амбицията ми вечно да съм първа. Наставникът ми може и да беше задник, но в момента ми действаше като добър стимул.

– Как изобщо си завършила по физическо? – попита ме той, видимо нетърпелив от това, че ме е чакал. Аз се опитах да си поема въздух, за да мога да отговоря, но дробовете ми болезнено горяха, а сърцето ми биеше в ушите.

– И… аз… не… знам. – отвърнах задъхано и се опитах да нормализирам пулса си.

Зад мен се чу силно изсвирване. Обърнах се и видях мъж на средна възраст със свирка в уста. Беше облечен в спортен екип, на главата си имаше шапка с козирка, а над горната му устна се мъдреше гъст черен мустак. И защото всичко в последно време трябваше да е ненормално покрай мен, разбира се, че и треньорът не биваше да прави изключение. Той беше призрак.

– Строй се! – нареди той с плътния си глас, крещейки. Стресната от стриктния му тон, побързах да изпълня заповедта. Застанах мирно на около два метра пред него и започнах да го изучавам с интерес. Лицето му издаваше, че е на не повече от 45 години, а под дрехите му си проличаваше стегнатото му, атлетично тяло. Чертите му внушаваха респект и покорство. Кафявите му очи ме пронизваха така, сякаш куршум преминаваше през тялото ми. Усетих как несъзнателно се свивам, а краката ми се разтреперват.

Касу застана до мен и се усмихна широко и самодоволно.

– Винаги е приятно да те видя, тренер Кроул. – поздрави го той, а призракът се намръщи.

– Обещавам ти, че след като приключа с теб и малката ти приятелка, изобщо няма да се усмихваш така, демоне. – отвърна треньорът и ме огледа критично. – Това момиченце откога не е спортувало?

– Това само тя може да ти каже. – настъпи тишина. Очите ми се местеха между тях двамата и от това, което виждах, останах с впечатлението, че само аз се чувствам неловко.

– Е, момиченце? – измърмори въпросително треньор Кроул, а аз преглътнах тежко.

– От гимназията. – отговорих плахо, а духът се разсмя гръмогласно. След като спря, поклати глава.

– Ще имаме наистина много работа.

– На мен ли го казваш. – каза Касу подигравателно, а Кроул изсумтя.

– Не си много по-напред с материала, така че не се възгордявай, момченце. – той изсвири, пронизвайки ушите ми. – На работа!

Следващите два часа бяха същински ад. Кроул реши да обърне внимание на „момичешката ми занемареност“, като ме подлагаше на такива мъчения, каквито не бих си представила и в най-смелите си мечти. В края на тренировката се чувствах като многократно употребен парцал, който е бил захвърлен на боклука след дългогодишната си „служба“.

– Може ли нов треньор? Защото ако трябва да преминавам през това всеки ден, не мисля, че ще доживея до следващата седмица. – оплаках се аз на Касу, а той се засмя. Вече вървяхме към дома ми. Мисълта, че денят ми тепърва започваше, беше като болезнена рана във всеки един мускул, който беше натоварен и разтегнат по време на тренировката.

– Не, не може. Тренерът е истински гадняр, но в битките ще ти трябва физическа издръжливост. Противникът няма да те чака да отдъхнеш и да изпиеш нещо освежително. Единственият, който може да те подготви подобаващо, е Кроул. Колкото и да не ти харесва този факт, ще ти се наложи да го приемеш.

– Добре, значи ще си напиша завещанието още днес.

– Аз ще получа ли нещо? – попита ме демонът с широка усмивка.

– Не. – моментално го срязах аз.

Пристигнахме до жилищната ми сграда и се заизкачвахме по стълбите. В момента, в който влязохме в дома ми, Касу започна да се съблича. Ченето ми увисна във въздуха, но бързо се овладях.

– Какво правиш? – гласът ми беше тънък и истеричен. Наистина му харесваше да ми лази по нервите.

– На теб на какво ти прилича? Ще си взимам душ. – отговори простичко Касу.

– Тук ли? Нямаш ли си… не знам, място, където да си взимаш душ?

– Да, тук. – широка горделива усмивка озари лицето му и той тръгна към банята. Погледнах към часовника на телефона си и изхвърчах до него. Хванах демона и го дръпнах, точно преди да си събуе шортите.

– Дамите са с предимство. – намигнах му и затръшнах вратата на банята точно под носа му. Изкъпах се набързо и благодарих на този, който е открил топлата вода. Без съмнение едно от най-великите открития!

Излязох, като бях увила хавлия около тялото си, и отидох в спалнята. Там Касу ме чакаше търпеливо, седнал на леглото ми. Беше се загледал в някаква неопределена точка в пространството, което ми отдаде на разположение няколко секунди да се вгледам в него. Страхотното му тяло би накарало дори и най-голямата мъжемразка да въздиша по него. Широките му рамене, едрите му бицепси и перфектно оформените му плочки на корема почти накараха лигите ми да потекат. Въпросният процес бе възпрян от едно малко тънко гласче в главата ми, което ми припомняше за хапливия му език и ужасно досадния му характер.

Ето защо мъдреците са казали да не се съди за книгата по корицата.

Демонът вдигна очите си към мен и се изправи от леглото, усетил присъствието ми. Тежестта му остави забележителна вдлъбнатина в матрака ми, но нямах време да се впечатлявам от това, защото с цялото си същество усетих как предстои нова вербална престрелка.

– Да не би всемогъщата Ахатар да се опитва да съблазни мен, клетника от простолюдието?

– Мечтай си, егоцентрик такъв! – захапах го веднага, пламнала от срам. Нямаше нищо вярно в извратеното му предположение, но съм склонна да се съглася, че да стоя само по хавлия пред него можеше да се тълкува доста двояко.

– А, да, вярно! Ти си имаш онзи хилав французин. – завъртях демонстративно очи, отидох до гардероба, взех хавлия и му я метнах. Той ловко я улови и влезе в банята. Докато той се къпеше, аз набързо се оправих за работа и дори успях да си приготвя кафе, което изсипах в термоса. Не след дълго Касу се появи във всекидневната ми.

– Да не би клетникът от простолюдието да се опитва да съблазни мен, всемогъщата Ахатар? – върнах му топката от преди малко. Той се подсмихна.

– Мисля, че толкова много ти се иска, че чак си внушаваш, господарке.

– Заради такива като теб съществува феминизмът. – информирах аз с кисела усмивка. На това му викам проява на двойни стандарти!

– Чак се почувствах поласкан. – учудих се на сравнително спокойния му отговор. Касу беше пълен с изненади. – Между другото, да имаш някакви мъжки дрехи?

– Лявата врата на гардероба, второто чекмедже. Онзи кретен Люк така и не си взе парцалите, но ето че сега ще свършат някаква работа. – демонът ми обърна гръб, а аз отидох до коридора, където се обух за работа. Отключих и преди да изляза и заключа, се провикнах през рамо, че тръгвам. Отговор не последва, но Касу винаги можеше да се телепортира, така че не се притеснявах за него.

 

Следващите дни минаха монотонно и скучно, като изключим зверските тренировки на треньора-призрак. Бях убедена, че не просто влязох в най-добрата си форма, ами и съвсем спокойно можех да се явя на Олимпийските игри и щях да спечеля златен медал в повечето дисциплини. Другото изключение от рутината беше срещата ми с Антоан, която мина по мед и масло. Никакви нападения и никакви свръхестествени глупости. Просто една изключително добре прекарана вечер в компанията на един възпитан и изискан французин, който, както се оказа, е изтъкнат интелектуалец, но това не му пречи да се целува като бог.

При спомена за пламенните му устни краката ми омекнаха и докато носех документите към кабинета на Крейншор, почти се препънах. За щастие си спестих това унижение и влязох уверено в кабинета му. Той, както винаги, изглеждаше крайно съсредоточен върху работата си, като погледът му постоянно лавираше между компютърния монитор и листовете на бюрото му.

– Това са документите за сделката с Германия, както и за сделката на Сенак. Той трябва да ги прегледа лично, но предполагам, че това ще стане чак в понеделник. – казах директно аз. Крейншор винаги мразеше формалностите и увъртането.

– Много добре, Милан. Свободна си. – врътнах се на ниските си токчета и се запътих към вратата. Натиснах бравата, но гласът на шефа ме спря да изляза. – Между другото, как върви между теб и Сенак? – усетих некакнена червенина да избива по бузите ми. Никога не ми е било приятно някой да ме разпитва за личния ми живот. Особено ако този някой е прекият ми началник.

– Добре. Всичко върви… добре. – отвърнах неловко, без да се обръщам. Крейншор, от своя страна, изобщо нямаше вид на човек, на когото му е дискомфортно. Дори напротив. Чух как продължаваше спокойно да прелиства страниците. И тъй като очевидно нямаше да ме попита нещо друго, побързах да се изнижа от кабинета му и да се отправя към своя. По пътя единственото, което прекъсна бързия ми ход, беше молбата на Ванеса да си тръгне по-рано. С усмивка я пуснах и после тихо-мълком се прибрах в кабинета си, където се върнах на работа, разсейвайки се от засрамващия ми разговор с Крейншор.

До края на следобеда отново висях в съда заради делото на Шели. Извоювахме й задоволителна издръжка и семейната вила. Вече бившият й мъж получи автомобила и апартамента.

– Не знам как да ви се отблагодаря, госпожице Милан. Бяхте страхотна в залата! – не спря да повтаря тя. Доволна и с напомпано его, й смигнах доволно и се усмихнах победоносно. Нищо не можеше да се сравни с чувството да си победител!

– Това ми е работата, Шели. Само не разбрах едно – защо му отстъпихте апартамента? – озадачих се. – Можехме да му го вземем без никакъм проблем.

– О, там води всичките си уличници. Ако го бях взела, трябваше да го изгоря, а застраховката му изтече миналия месец. – отвърна тя и се засмя. Изглеждаше толкова щастлива. Наистина се радваше, че е приключила с това. Нямаше какво друго да й пожелая, освен по-добър живот занапред. Както и по-добър избор на съпруг следващия път.

Махнахме си за довиждане и минути по-късно вече седях в прекрасната си кола, готова да потегля към вкъщи. Пуснах радиото и тръгнах. Попадайки в задръстване, започнах неволно да размишлявам.

В това ли се бяха превърнали връзките днес? Първо е романтиката и цялата простотия с розовите очила. Всички са щастливи и доволни. Гледат на партньорите си като на безгрешни светци, но в някакъв момент тази коварна илюзия се пръсва на малки парченца и всяка грешка започва да избожда очите като шило. После идва осъзнаването, че срещу теб стои човешко същество, което има право на своите слабости. Ала ти вече си му отнел това право. Някак първично и безсъвестно, но си му го отнел. Затова той става лош. Изведнъж се променя в твоите очи и си мислиш, че срещу теб стои непознат.

Опознаваш наново този непознат познайник и в някакъв момент забелязваш, че дните ви се повтарят. Стават малко скучни, след това малко повече. И по-скучни. И по-скучни. И по-скучни…

Клаксонът на задния автомобил ме изтръгна от мислите ми. Колите пред мен се бяха размърдали, но колоната не се беше изтеглила с повече от 20-30 метра. Подкарах автомобила и отново зачаках.

Да решиш да се обвържеш сериозно не е ли отговорно решение? Не е ли личен избор? Не е ли желанието ти да скучаеш с това несъвършено същество, което наричаш партньор? Нима не е изборът да простиш и да обичаш? Не е ли част от човешкото у теб, което те кара да преглътнеш егото си, за да се погрижиш за благото на другия?… Или обвързването е начинът да си намериш сигурност за определен период от време, а като ти омръзне, най-себично да си тръгнеш? Оставяйки след себе си душевно опустошение, решаваш да си тръгнеш, просто защото вече не ти е интересно.

Ама че мерзко!

Придвижихме се още малко напред и усетих как започвам да се нагорещявам. Опитах се да прекъсна потока от мисли, но собственият ми ум не ми се подчиняваше. Съзнанието ми заключи самоконтролът ми и го избута в някой от тъмните си ъгли. Разумът ми потъна, а тялото ми се разтрепери.

Добре, Дана, стига толкова. Време ти е да се успокоиш!

Коремът ме присви от болка. Простенах, защото беше като ритник. Въздухът се изпари от дробовете ми, а студена пот изби по цялото ми тяло секунди по-късно. Почувствах нереален глад, а неспокойствието ми се развихри с пълна сила.

На преден план в главата ми излязоха последните статистики за брака. Ако той беше някакво мерило за успешно обвързване, някаква институция, която свидетелства за щастието на хората, то тогава защо толкова бракове се разпадаха? Защо този лист хартия беше само една фасада в повечето случаи? Защо толкова женени хора бяха нещастни – заради домашен тормоз, заради липса на любов и уважение, заради безбройни изневери? Кому беше нужно подобно мъчение заради пустата „сигурност“? Или заради една безсърдечна привичка, рушаща възможности за нещо по-добро. Рушаща животи.

Тези хора бяха измъчени.

Аз бях измъчена!

Отвратителен глад изостри сетивата ми. Не исках храна. Исках…

Грях.

Погледнах се в огледалото за задно виждане и видях, че очите ми са станали металносиви. Моментално изрових слънчевите очила от чантата си и ги сложих. Трябваше да се махна оттук час по-скоро! Трябваше да… отида при Люк.

В съзнанието ми се загнезди картината как хващам бившия си в леглото с по-малката си сестра. Помнех много добре този ден, едва ли щях да го забравя някога. Прибрах се у дома изморена, с многобройни рани по краката заради новите обувки. Пъшканията, звуците от скърцащия матрак, стоновете. Всичко беше твърде отчетливо. Сценката се отпечата в паметта ми като злощастна случайност, която ми отвори очите. Липсата на всякаква вина у Илейн и удивлението ѝ, че е хваната, показваха колко съм била наивна и глупава през цялото време. Оправданията им така и не стигнаха до мен до ден-днешен. Не ги чувах в онзи момент, мисля, че дори нямах стабилна почва под краката си. Шокът бе толкова голям, че дори и сега извикваше буца огорчение в гърлото ми. Малката им авантюра съсипа всичко, което бях изградила с този човек и онова, което се готвех да изградя. Съсипа ме из основи. И макар да търсех начин да простя, не успях.

Стиснах здраво кормилото и натиснах яростно клаксона. Сцената се повтаряше отново и отново в главата ми. Разочарованието и болката, които бях таяла с месеци наред, се отприщиха с пълна сила. Исках да ги накарам да си платят! Не ми пукаше, че профуках няколкостотин долара за курс по личностно усъвършенстване. Майната му на това! Майната му и на „по-доброто“ ми аз! Нямаше да оставя нещата така.

Ахатар нямаше да остави нещата така.

Най-сетне се доредих най-отпред и нетърпеливо потропвах с пръсти върху кормилото. Гледах светофара и форсирах двигателя. В момента, в който светна зелено, дадох пълна газ и направих рязък обратен завой. Превключих скоростта и изпреварвах колите наред. Осъзнах, че човешката ми половина бе пречупена надве, но не можех да спра. Не биваше да спирам.

Изпреварвах и минавах на червено. Въпреки изострените си сетива, върху умът ми се бе спуснала мъгла. Затова и почти не усетих как стигнах до дома на Люк. Паркирах и след като излязох, затръшнах толкова силно вратата, че стъклото се разтресе, готово да се счупи. Влязох в жилищната сграда и изкачих стълбите с невиждана скорост. Стигайки до входната врата на Люк, я изритах. Силата ми беше толкова голяма, че това парче масивно дърво се откъсна от пантите и се строполи на пода. Реакцията на бившия ми беше моментална – той дотича само по хавлия. Илейн го последва, увита в чаршаф.

Каква горчива ирония само! Ако бях влязла мирно и спокойно, щях да ги заваря в същата позиция, в която ги бях видяла и преди три месеца. А като си помисля, че само до преди седмица този плъх ми се обясняваше в любов.

– Дана? – възкликна по-малката ми сестра. – Какво, по дяволите, правиш тук? – звучеше почти обидена. Кръвожадна усмивка се разля по лицето ми. Свалих слънчевите очила, а двамата неверници ме зяпнаха с широко отворени очи и ченета.

Погледнах към Люк. Той изглеждаше смаян, че ме вижда точно тук и сега. Очите ми се стрелнаха към мъжествеността му, която вече бе почти спаднала.

– Не се ли радваш да ме видиш, сестричке?

Мощен спазъм ме принуди да стисна устните си, за да не покажа слабост. Предполагам, това означаваше, че нямаше време за излишни приказки и предисловия.

– Д-Д-Дана… очите ти. – заекна Илейн. Най-после сивото й вещество се беше размърдало. Реакцията и на двама им беше едновременна. Кръвта се оттече от лицето им и до тях достигна прозрението, че гледаха смъртта в очите.

– Красиви са, нали? Люки толкова харесва очите ми. Допадат ли ти сега, скъпи? – просъсках насмешливо и за стотна от секундата се оказах лице в лице с него.

Обикновените ми, боядисано в червено нокти, станаха дълги, черни и остри. Шипове, готови да пробият и разсекат всичко.

Илейн изпищя, хвърли се към мен и хвана едната ми ръка. Пръстите й побеляха от силата на хватката й, но аз почти не ги усещах върху бледата си, твърда кожа. Подсмихнах се надменно и с едно бързо движение я запратих към срещуположната стена. Идеално чух звука от силния сблъсък, който я накара да се свлече на земята в безсъзнание. Това ми позволи да обърна изцяло вниманието си върху Люк. Той беше пребледнял като платно. Крайниците му трепереха и усещах как коленете му са на път да се огънат.

– Ти… ти… луда кучка такава! Само почакай да извикам полицията! Изрично ще им кажа да те набутат в някой психодиспансер. – изкрещя той в лицето ми. Думите му може и да бяха смели, но треперещият му глас го издаваше. За да потвърди фалшивата си липса на ужас, той ме бутна по рамото. Макар че това не можеше да ме помръдне дори на милиметър, се усмихнах арогантно и го пуснах да мине. Така наистина щеше да стане забавно.

Точно преди да стигне до телефона, застанах между него и масичката във всекидневната, върху която седеше мобилният му. Люк пребледня още повече и започна да мига на парцали. Отстъпи крачка назад, видимо изплашен.

– Не знам каква дрога взимаш, но… – преди да успее да довърши, го хванах за гърлото и го повдигнах на няколко сантиметра над земята. Пръстите му моментално се вкопчиха в ръката ми, а тялото му се замята в знак на протест. Погледът му ме умоляваше за милост.

– Така нищо няма да постигнеш, Люки. Само ще си скъсиш жалкия животец. – изплюх аз. Всяка моя дума беше напоена с ненавист.

– Отмъщение ли искаш? – пресипнало попита той. Изсмях се кисело.

– Това е най-малкото, което мога да направя, боклук такъв! – стиснах го още по-силно. Той затвори очи и постепенно започна да се бори все по-малко и по-малко.

Бях раздвоена между това да го убия и това да се нахраня с него. Знаех, че демоните не можем да се храним с греховете на мъртвите. Жертвата трябваше да е жива.

Хвърлих бърз поглед към сестра си. Все някой от тях двамата щеше да е главно ястие в менюто ми. Може би тя имаше достатъчно грехове, които да ме нахранят…

– Ахатар! – извика ме някой. Погледнах към новодошлия през рамо.

– Идваш за най-веселата част, Касу. Можеш да запишеш някъде датата и часа на първото ми убийство. – чух наставникът ми да въздиша тежко.

– Няма да го убиеш. Не искаш наистина да го направиш. – спокойно отбеляза той. В отговор стиснах още по-силно шията на Люк, който се бе предал напълно.

– Искам! – заинатих се.

– Ти не си убийца, Ахатар. Стига си душила този нещастник.

– Аз съм владетелката на Подземния свят. Най-силният демон сред всички демони…

– Колко пъти да ти повтарям, че да си демон не е равносилно на това да си зъл. Това ще ти тежи на съвестта по-късно. Спри, докато не е станало прекалено късно. – равният му тон някак си достигна до дълбините на същността ми и се докосна до малкото разум, който ми беше останал.

– Да му се не знае! – казах през стиснати зъби и пуснах Люк. Тялото му се строполи тежко на пода, а аз прекарах пръсти през косата си. Дива ярост все още бушуваше у мен, но тихата благодарност някак хитро се прокрадваше в тъмнината на упомопрачението. Касу беше прав. Аз не бях убийца. Нито човешката, нито демонската ми половина не искаха да достигат до подобни крайности без наложителна причина. А и Люк не си струваше нито усилията, нито последващата гузна съвест.

Дочух слабия пулс на бившия си с изострения си слух, което беше ясен индикатор, че е все още жив. Не го лиших от живота му, но това не означаваше, че нямаше да се нахраня с него. Коленичих до тялото му и дори не се замислих какво точно трябваше да направя. Инстинктите ми бяха изключително добър учител. Затова просто насочих ръката си към стомаха му. Дланта ми плавно проникна под кожата му. Нямаше рана, нито кръв. Просто търсех онова, от което се нуждаех.

Тялото на Люк започна да се тресе неконтролируемо. Нещо ми подсказваше, че това е естествена част от процеса, така че продължих да се ровя. Ръката ми преминаваше през вътрешните му органи, сякаш не бяха нищо повече от въздух. Секунди по-късно стигнах до крайната си цел, внимателно я хванах с палеца и показалеца си и бавно я извадих на повърхността.

Загледах се в малкото черно топче, което държах. От него се излъчваше сладкия аромат на грехопадението, толкова тежък и наситен, че за момент спрях да дишам.

Нов спазъм ме удари изневиделица и простенах неволно. С полуотворени очи погледнах към тъмното спасение, което държах в дланта си. Побързах да го набутам в устата си и да го преглътна.

По цялото ми тяло се разля топлина и непознато облекчение. Почувствах невероятна сила да зарежда вените ми като електричество. Ноктите ми станаха още по-дълги, а яркостта на металносивия цвят стана още по-отчетлива. Крилата ми се разтвориха, готови за полет, разкъсвайки задната част на блузата ми. В едната ми ръка се образува странно напрежение, принуждавайки ме да погледна надолу. Видях как започна да се сформира нещо като енергийно кълбо. Вместо да се уплаша, повдигнах ръката си до нивото на лицето и изчаках търпеливо кълбото да се дооформи. Замахнах назад, готова да го хвърля като бейзболна топка.

– Повярвай ми, не искаш да го правиш. – измърмори Касу. Усмихнах му се широко.

– О, повярвай ми, искам. – в мига, в който се канех да метна тази дребна, но мощна концентрация на енергия, наставникът ми се озова до мен и хвана ръката ми.

– Ахатар, толкова трудно ли схващаш намеци? – раздразнено попита демонът. – Не си използвай силите без причина! Ако хвърлиш това нещо, не само ще нанесеш огромни щети, ами и можеш да убиеш хора. – вътрешно се разбунтувах. Кой беше той, че да ми нарежда какво да правя?! За кого се мислеше?!

– Пусни ме! – наредих твърдо аз. Той поклати глава в знак на отрицание. – Пусни ме! – повторих заплашително.

– Бъди разумна, дявол те взел! Ще имаш достатъчно възможности да си играеш, когато му дойде времето. – погледите ни се срещнаха. И двамата бяхме решени за победа в безмълвния ни двубой. Без да ме предупреждава, Касу оформи същото електрическо кълбо в дланта си и го доближи до моето. Усетих да ме удря ток, но преди да успея да направя каквото и да е, и двете кълба изчезнаха. – Аз съм твой наставник, за да ме слушаш, Ахатар. Не съм тук, само за да ти обяснявам теория и за да си дърдорим сладки приказки. Тук съм, за да те пазя от бъркотии. Приеми, че в тази ситуация те предпазих от глупости, за които по-късно щеше горчиво да съжаляваш.

Острите му думи някак ме накараха да се опомня. Демоничната ми страна се успокои и секудни по-късно възвърнах човешкия си вид. Ноктите и крилата изчезнаха, кожата ми си възвърна нормалния цвят, най-вероятно и очите ми отново бяха станали зелени.

Наставникът ми отиде до Илейн, която продължаваше да бъде в безсъзнание.

– Трябва да разчистим. Гледай и се учи, господарке. – каза Касу, възвърнал спокойният си глас. Черният нокът на показалеца му бавно влезе под кожата на Илейн, но не в областта на корема й, а при челото й. След около минута той приключи и повтори същото с Люк.

Чух полицейски сирени да вият пред сградата. Без да казва нищо, Касу ме хвана за китката и двамата се телепортирахме, оставяйки истински безпорядък зад гърба си.

Плюсове и минуси на автобусните екскурзии

Плюсове и минуси на автобусните екскурзии

Както всичко останало, и организираните автобусни екскурзии имат своите плюсове и минуси. Колкото и нескромно да прозвучи от моя страна, немалкият ми опит с подобни пътувания ми предоставя шанса да видя и двете страни на монетата. В следващите редове ще споделя впечатленията си и за хубавото, и за лошото, отнасящо се към този тип пътешествия. Надявам се, че прочетеното ще ви е полезно!

 

Да започнем с позитивите:

Пътувате с група: Пътуването с група може да е източник на нови запознанства. Дори и да не си намерите първи приятели, все ще размените по някоя и друга дума с останалите, а това е шанс да научите нови неща, да си помогнете взаимно при нужда или просто да се посмеете.

Виждате много неща за кратко време: Макар и програмите понякога да са изморителни (особено що се отнася до автобусни екскурзии в чужбина), всъщност постоянното пътуване до различни точки ви позволява да разгледате много забележителности за относително кратък период от време. Повярвайте, културното обогатяване и новите преживявания със сигурност си струват физическата умора.

Пътувате с гид: Екскурзоводите са източници на много информация за мястото, което посещавате, както и са изключително полезни с това, че винаги могат да ви насочат за конкретни неща в конкретния град (например къде можете да се насладите на традиционна, местна кухня на прилична цена). Друга важна фунцкия на гидовете, е, че оганизират времето на групата. Без тяхната помощ, цялата екскурзия би се превърнала в хаос, с който 40-50 човека трудно биха се справили. Да не забравяме и че обикновено гидовете говорят свободно езика на съответната държава, което е от изключително значение при кризисни ситуации.

Няма нужда да мислите за транспорт и престоя в хотел: Лично аз смятам това за огромен плюс, защото в чужда държава би ми било трудно да се справя с подобни въпроси самостоятелно. Разбира се, не е невъзможно, особено ако човек посещава дадено място многократно и вече има добра ориентация, но е в пъти по-добре да знаете, че ще стигнете в хотела и че няма да се изгубите по пътя към него междувременно. Плюс това багажът ви е на сигурно място в автобуса и няма нужда да плащате такси за съхранението му по гарите, докато обикаляте дестинацията си.

Винаги се намирате в центъра на града: Най-често (ако не и винаги) всички важни забележителности се намират в центъра на градовете, които обикаляте. Също така в тази точка имате възможността да обикаляте магазините – от тези за сувенири до тези за дрехи, както и супермаркети. По този начин покупките от всякакъв характер са изключително достъпни без да се губи излишно време. А спестяването на време винаги е плюс, когато говорим за автобусни екскурзии.

 

Тъй като това са основните позитиви в моя списък, преминавам към негативите:

Пътувате с група: Организираните групови екскурзии имат и своята тъмна страна. Понякога хората, с които пътувате, могат да ви се сторят меко казано антипатични. Не са изключени и забавяния (някой се е изгубил, объркал е уговорения час за среща и други подобни), които в най-лошия случай могат да доведат до съкращаване на времето за разглеждане на град/забележителност или за „орязване“ на фото пауза.

Твърде дълго/твърде кратко време за определен град: Твърде малкото време може да ви накара да препускате като луди из града, в който се намирате, а това автоматично унищожава насладата от разходката. Обратният вариант също не е приятен, особено когато сте в по-малко градче. Накрая просто се отегчавате, защото сте обиколили всичко поне два пъти. А ако ви се налага да изкарате цял ден в града след нощен преход, нещата стават трудно поносими, защото като споменах нощен преход…

…Физиологични неразположения: Лично за мен това е най-големият минус на този вид пътувания. Ходите до тоалетна буквално по график. Нощните преходи са убийствено наказание за всеки, който не може да спи в автобус. Аз лично съм изкарвала с два часа сън за цяло денонощие именно заради пътуването по цяла нощ. Даже и да нямате проблем със спането в автобуса (благородно завиждам!), то със сигурност ще имате проблем с подутите крака. Моите приличат на бабините кюфтета, но малко студена вода и 15-минутно подпиране на стената вършат чудеса!

 

Незавсимо дали в автобусните екскурзии виждате повече от едното или от другото, никога не забравяйте да потегляте с добро настроение и с любими хора, с които да споделите незабравимите мигове!