Глава седма

Глава седма

Касу ме свали пред входа на жилищната ми сграда и заедно с приземяването прие човешката си форма. Повдигна ме на ръце и толкова силно изрита металната входна врата на блока, че тя се откъсна шумно от пантите и тежко падна на пода. Във всеки един друг случай бих го скастрила, но в момента изобщо не бях на себе си. Така че поучителните речи трябваше да почакат.

Стигнахме страшно бързо до апартамента ми. Не знаех дали бях загубила съзнание, но определено не бях усетила преминаването на разстоянието. Касу ме пусна и внимателно ми помогна да се подпра на касата на вратата. Веднага щом се освободи от тялото ми, взе чантата ми и започна грубо да рови в нея. След броени секунди извади ключовете ми, отключи, взе ме отново на ръце, внесе ме вътре и затвори вратата с крак.

Демонът ме положи внимателно на канапето. Преди да светне лампите, дръпна всички възможни щори и завеси в стаята. Подбутна възглавница под главата ми и ме погледна. Не знам дали защото бях замаяна, или имаше някаква друга причина, но долових в очите му истински загриженост и притеснение.

Когато проговори, наставникът ми отново придоби демонската си форма, а върху лицето му не бе останала и капка емоция.

– Отивам да доведа лечител от Подземния свят. Веднага се връщам. Ти остани в съзнание. Обещай! – опитах се да кажа „Да“, но устните ми отказваха да се движат. Клепачите ми бяха натежали, не знаех дали наистина мога да му обещая подобно нещо, камо ли да го изпълня. – Не губи съзнание!

В следващата секунда Касу изчезна, а аз останах във всекидневната, която сега ми се струваше по-студена и по-неприветлива от всякога.

Не знам колко време чаках. Борех се неистово с тялото и съзнанието си, които бяха на прага на силите си и искаха да си починат. Единственото, което ме крепеше бе мисълта, че ако сега заспя, може и да не се събудя след това. А това никак не беше привлекателна алтернатива. И все пак… Ако за малко затворех очи…

– Ахатар! Ахатар! – чух Касу да ме вика, а след това усетих как дланта му потупва грубо едната ми буза. С усилие се съвзех, но премреженият ми поглед не успя да го фокусира. – Будна е. – съобщи той на някого, явно лечителя, за когото бе споменал по-рано. – Много ли е сериозно, Рия?

– Не. Ще извадя ножа и ще й дам да пие отвара. Утре за церемонията ще е като нова. – отвърна непознатият. Гласът му беше дрезгав и дълбок. Звучеше стар като света. – Добре, Ахатар, чуй ме внимателно. Касу ще дойде и ще хване ръката ти, а от теб се иска да стискаш здраво дланта му и да не вдигаш шум. Не искаме излишно съседско внимание, нали така? – думите лечителят изговори бързо и рязко, така че нямаше нищо любезно или грижовно в тях. Очевидно мъжът знаеше какво прави и не обичаше излишното размотаване. Което не помогна много, имайки предвид последното му изречение.

Касу дойде и наистина хвана ръката ми. Погледът ми се избистри от силната доза адреналин, която се вля във вените ми за миг. Тялото ми се разтрепери толкова силно, че канапето започна леко да трепти. Заля ме страх и само няколко секунди по-късно вече се потях. Срещнах очите на наставника си, който ми кимна с глава като знак, че мога да имам доверие на медика. Не бях особено сигурна в това обаче.

– Просто прави каквото ти каже, Дана. Всичко ще е наред. – тихо ми каза демонът до мен, а аз поклатих глава.

– Защо не ме приспите? В Подземния свят запознати ли сте с анестезията? – попитах задавено и усетих пръстите на лечителя да притискат кожата над раната ми.

– Касу! Успокой я! – извика Рия. – Кръвното й налягане се повишава и това предизвиква още по-силно кървене. Не бива да губи още кръв.

Всичко наоколо се завъртя със страшна сила. Отпуснах главата си назад върху възглавницата и немощно затворих очи. Дори и да исках, не можех да остана в съзнание още дълго.

Изведнъж остра болка ме изтръгна от тъмнината, в която потъвах. Отметнах главата си рязко назад, изпищях силно и извих тялото си по начин, по който дори не знаех, че мога. По бузите ми се стекоха сълзи, стиснах свободната си ръка в юмрук, забивайки ноктите в кожата си, а с другата си ръка стиснах силно тази на Касу. О, Боже! Как само болеше!

– Готово, готово. Свърши се. – чух да говори Рия с мек глас, сякаш бях дете, на което току-що му бяха били инжекция. Оставаше само да ми дадат близалка.

Постепенно дишането ми започна да става по-равномерно и размазаната картина, която представляваше средата наоколо, отново започна да се изчиства. Усетих, че стискам ръка на демона твърде силно и отпуснах хватката. Погледнах към лечителя и вече можех да видя ясния му образ. Синята му коса, стигаща до раменете, определено привлече вниманието ми. Среден на ръст, с мургава кожа и с малки бръчици около сивите си, проницателни очи. Небрежно облечен – със стара, раздърпана и измачкана блуза, тъмен, провиснал панталон и дълъг шлифер с множество кръпки. Приличаше ми по-скоро на клошар, отколкото на някой с медицинско образование.

Лечителят старателно превърза раната ми докато аз още се съвземах от случилото се. Вече бях по-спокойна и готова да легна в удобното си легло и да заспя за вечни времена.

Рия се изправи и ме огледа внимателно. Почувствах се леко смутена, но той така и не задържа погледа си върху мен за много дълго. Бръкна в джоба на шлифера си и извади кутия цигари. Издърпа си една, бутна я в устата си и секунда по-късно я запали. След като дръпна солидно количество дим и го изпусна, върху лицето му се изписа нещо подобно на усмивка.

– Определено не се запознахме при най-добрите обстоятелства, но аз съм Рия. Лечител на Подземното царство. – представи се накратко той, а аз кимнах бавно с глава.

– Дана. Приятно ми е. – лаконично отвърнах аз с пресипнал глас и побързах да прочистя гърлото си.

– И на мен. Надявам се да нямаш нищо против цигарите. – той вдигна цигарата между пръстите си.

– Така или иначе си запалил. Но ако ще се застояваш, пуши на прозореца. – предупредих го, а Рия се засмя с гърлен, дрезгав смях.

– Пряма, а? Ценно качество е това, господарке. – подсмихнах се и отпуснах цялото си тяло на канапето. Раната все още ме наболяваше, но определено нямаше нищо общо с чувството, когато извади ножа от кожата ми.

Затворих очи и започнах да се унасям.

– Поспи, Ахатар. Касу, знаеш какво да правиш. – каза Рия. Бегло чух как двамата си размениха по някоя и друга реплика, но реших да не се боря срещу умората, затова заспах по-бързо от очакваното.

 

Сякаш няколко секунди по-късно някой ме побутваше по рамото, за да ме събуди. Завъртях се с усилие на другата страна и се опитах да се завърна в страната на сънищата, но ръката не спираше да ме разсънва.

– Ставай! Трябва да си изпиеш лекарството. – тихо каза Касу, като звучеше изморен и леко подразнен. Насилих се да отворя очи и моментално започнах да водя борба с клепачите си, които искаха да се затворят.

– Добре, добре. – измънках в отговор и се изправих леко, подпирайки се на единия си лакът. Чак сега видях, че съм в леглото си. Касу бе наметнал отгоре ми чаршаф. Чувствах се изморена, миришеща на пот и най-вече дехидратирана. Въпреки това се завъртях с лице към него и се изправих до седнало положение.

– Как се чувстваш? – попита демонът.

– По-добре. Ти през цялото време ли стоеше тук?

– Да. Рия каза, че трябва да те наблюдавам, защото имаше шанс да се получи усложнение. Първите два часа винаги са най-критични. – очите ми се разшириха от удивление. Бяха минали цели два часа?

– Защо не ме заведе в обикновена болница? Там щяха да се погрижат за мен и лекарите щяха да будуват вместо теб. Не че Рия не го направи, но поне щях да получа упойка. – оплаках се аз и погледнах наставника си в очите, които сега бяха зачервени от недоспиване. Той се подсмихна.

– Старецът е малко смахнат. Според него човек трябва да изпита същата болка при лечението си, колкото при боледуването или при получаването на раната. А и твоят случай не беше за обикновена болница. Знаеш какво те нападна, нали? – спящият ми мозък се размърда и веднага намери отговора, който нямаше нужда да произнасям на глас. Сенки.

– Това означава ли, че когато прави хирургическа операция, пациентът стои буден? – поинтересувах се, връщайки вниманието си върху методите на Рия.

– Разбира се, че не. Първо, защото демоните рядко се нуждаят от подобни процедури. И второ, защото това би го направило абсолютен садист във всеки един смисъл на думата, както и твърде извратен, дори и за демон. Просто е… традиционалист, така да се каже. – произнесох едно замислено „аха“, което беше по-скоро за запълване на тишината, отколкото знак за истинско осмисляне. – Ето ти отварата. – Касу ми подаде едно малко шишенце. Поех го от ръката му и изгледах съдържанието леко подозрително. Отворих капачката, помирисах го и моментално направих отвратена физиономия.

– Ама че гадост! – възкликнах. – Ти шегуваш ли се?! Няма никакъв шанс да изпия това.

– Ще ти се наложи, мила господарке. – отвърна демонът, видимо развеселен. Погледнах го с присвити очи.

– Няма начин! Не, не, не и пак не. – той просто се изправи от стола.

– Добре тогава. Щом не искаш да изпиеш отварата, ще седиш с тази рана минимум месец. Ще те боли и ще усещаш дискомфорт. А да не споменавам и грозния белег. Предполагам, вече няма да можеш да носиш полите си или пък да ходиш на плаж без да се притесняваш, че белегът ще загрозява цялостната картинка. – с бавни крачки се запъти към вратата на спалнята ми. Трябваха ми точно две секунди, за да преценя думите му.

– Хубаво, хубаво. Но ми дължиш освежители за уста. Даже няколко. – погледнах недоверчиво към шишенцето. За мое щастие тази зелена течност или по-скоро отвара, както я бе нарекъл Касу, не беше в голямо количество. Най-много две глътки.

Добре, Дана, стегни се и просто го изпий. Както пиеше на времето онези гадни бульони, които майка ти ти правеше, когато беше болна.

Потреперих при спомена. Боже, и до днес мразя бульони.

Повдигнах шишенцето към устните си и го изпих на един дъх. Потреперих още веднъж и стиснах силно очи. Силният кисел вкус прониза вкусовите ми рецептори. Имах чувството, че набутвам в устата си десет лимона и ги дъвча едновременно.

– Боже! Кажи на Рия, че няма нужда от това да не поставя упойки. Отварите му са достатъчно садистични. – казах и се задавих. Усетих дъха си, който бе станал отвратителен. Исках да стана от леглото и да си измия зъбите поне пет пъти, но в главата ми се породи толкова силна болка, сякаш някой току-що ме бе ударил с тухла. Накрая будното ми съзнание не ми остави друг избор, освен да легна обратно и да заспя.

 

Доста по-късно се събудих отпочинала и вече се чувствах много по-добре. Погледнах към часовника на нощното си шкафче и видях, че е единадесет на обяд и реших, че е време да ставам. Бавно се измъкнах от завивките и също толкова бавно стъпих на земята. Очаквах раната да ме боли, но нямаше нищо такова. Погледнах към мястото, където трябваше да бъде и внимателно свалих превръзката.

– Какво по… – нямаше я! Раната я нямаше! Не бе останала дори следа. Невероятно!

– Явно Рия си е свършил добре работата. Както винаги. – каза Касу и стреснато вдигнах главата си към него.

– Не те чух да влизаш. – отбелязах очевидното, а на лицето му грейна лукава усмивка.

– Аз съм демон, Ахатар. Дори и в човешката си форма мога да се промъкна зад теб и да те убия, без да ме забележиш.

– Уау, колко оптимистично! Благодаря, че изпълни денят ми с позитивни мисли, Касу. Толкова мило от твоя страна.

– Пак заповядай! Нали знаеш – винаги за теб. – той ми смигна и излезе от стаята. – Вземи си душ и облечи нещо семпло. – провикна се той от коридора.

– Не може ли първо да пия кафе и да хапна нещо? Тази отвара ме кара да се чувствам като вълк, който не е ял цяла година. – провикнах се аз в отговор. Касу подаде главата си през вратата.

– Ще ти направя закуска. Но предупреждавам, че кулинарните ми умения не са първокласни.

– И един омлет ще свърши работа. – повдигнах рамене аз, а Касу се ухили, видимо доволен, че не трябва да се прави на Джейми Оливър. Изчаках го да излезе и започнах да се събличам. Брей, Касу да ми прави закуска! Не мислех, че ще доживея този момент.

Влязох и си взех горещ и отпускащ душ. Измих си зъбите три пъти, докато успях да премахна поне бегло миризмата на отварата. Подсуших се и, увита в зелената си хавлия, отидох до гардероба си. Какво ще рече да се облека семпло?

Петнадесет минути по-късно вече бях готова. Изсушена коса, хваната на висока опашка, джинси, тениска и спортно сако. Нямаше по-просто от това.

Отидох в кухнята и видях как Касу сервира омлета. Вдъхнах приятната миризма на бъркани яйца и кафе, и в отговор стомахът ми изкъркори. О, да, определено бях гладна. Потърках дланите си една в друга и се усмихнах широко.

– Voilà, ma chérie! – каза той, а аз седнах на масата.

– Не знаех, че говориш френски.

– Не говоря. Но няколко думи ми стигаха, за да се разбера с едно бивше гадже. – наставникът ми се усмихна похотливо, а аз направих подобна на физиономията, която малките деца правят докато гледат как родителите им се целуват.

– Спести ми подробностите. – отхапах от омлета и моментално го изплюх. – Ти наистина не си първокласен готвач. – отпих от кафето си, за да премахна вкуса на гадните яйца.

– Стига, де! Едва ли е толкова зле. – възропта Касу и също опита от кулинарното си творение. Реакцията му не бе по-различна от моята. – Добре, съгласих се.

– Колко може да е сложно да сготвиш нещо толкова елементарно? – кисело подхвърлих аз.

– Никак. Но може би проблемът е в яйцата, а не в готвача. – определено не ми остана длъжен. Лукавата му усмивка се възвърна на лицето му и той изглеждаше дразнещо победоносно. Хубаво! Може би яйцата наистина бяха останали в забвение в хладилника. Но това не значеше, че ще призная поражението си.

Допих си кафето и си направих сандвичи, които вече бяха същинско произведение на кулинарното изкуство и които изядох с удоволствие. Касу, както винаги, седеше на канапето ми и прещракваше каналите по телевизията, като накрая се спря на спортния канал. И отново тенис. Завъртях очи с досада.

– Давай, Надал! Разбий го! – крещеше разпалено той и винаги когато Рафаел отбележеше точка, крещеше и подскачаше като жаба, а когато противникът успееше да си пробие път и да спечели точка, хулеше и ругаеше по него.

– Оценявам силния ти ентусиазъм и страст към тениса, но може ли да не крещиш така? Започва да ме боли глава. – казах аз отегчено. Бях сигурна, че ме е чул, защото това все пак бе Касу, а той чуваше и виждаше всичко. Точно когато очаквах да ми отговори от другата стая, на входната врата се позвъни. Станах, отидох при него, посочих го с пръст и присвих очите си, за да изглеждам строго. – Да не си гъкнал!

Изтичах до вратата и я отворих. Ахнах от изненада, виждайки Антоан да седи на прага ми с огромен букет цветя. Инстинктивно го прегърнах. Чух го да се засмива доволно и усетих едната му ръка да се увива кръста ми.

– Антоан! – възкликнах аз. – Ти как… Добре ли си? – отделих се от него и бях озарена от широката му усмивка за милиони. Огледах го добре. Също като мен, бе облечен в не толкова претенциозен вид, но все пак изглеждаше страхотно. Ръката му беше увита с бинт, а върху челото му имаше средно голяма лепенка. Явно го бяха шили.

– Да. Дойдох в съзнание, още когато ме закараха в болницата. Но теб те нямаше и се притесних. Снощи ти звънях, докато чаках да ме изпишат, но ти не ми отговори и реших днес да намина, за да проверя как си. – бях толкова трогната, че за момент блокирах изцяло. Едновременно с това се почувствах малко гузно, че го оставих и че очевидно не бях регистрирала обаждането му.

– Аз… Да, добре съм. Съжалявам, че снощи изчезнах така, но… – хайде, Дана, напъни си мозъчните клетки и измисли нещо правдоподно. – Но ме задържаха в местния участък, за да дам показания. – усмихнах се неловко и веднага се почувствах гадно, че трябваше да го лъжа. В университета правистите ни учеха на морал и етичност. А това не беше нито морално, нито етично. Особено след първата, макар и провалена, среща.

– Разбирам. – Антоан повдигна прекрасния букет от орхидеи. – Това е за теб. Като извинение за пропадналата вечер.

– Вината не беше твоя. Просто някакви луди престъпници. – опитах да се пошегувам аз, а той се засмя. Определено не беше най-остроумното ми попадение, но той поне се преструваше, че му е забавно. Което не беше никак лошо в случая.

– Да. Канадците сте… как беше думата… чалнати. – изкикотих се неволно и побързах да млъкна. Та аз никога не се кикотех.

– Да, ние сме чалнати. – съгласих се и отново се изкикотих. Това трябваше да спре, дявол го взел!

– Е, госпожице адвокат, какво ще кажете да ви се реванширам и да ви изведа на друга среща? Тази вечер например? – попита ме той, а тонът му звучеше заговорнически. Бях готова да приема, но зад мен се чу силен, демонстративен звук, който ми напомни, че имах други планове. – Какво беше това?

– Котката ми. – изстрелях, без изобщо да се замислям. – Виж, Антоан, това е много мило от твоя страна, но точно тази вечер няма как да стане. Какво ще кажеш за някой ден през седмицата?

– Звучи добре. Ще ти се обадя или ще мина през офиса ти. – той посегна напред, за да ме целуне, но аз се дръпнах леко назад. Настъпи неловка тишина и накрая просто се прегърнахме. Изпратих го със сковано помахване и затворих входната врата зад себе си. Заедно с букета отидох във всекидневната и започнах да търся нещо, в което да го сложа. Бях почти убедена, че някъде по тези шкафове все имаше ваза.

– О, Антоан! Добре ли си? – започна да ме имитира Касу, изтънявайки гласа си. – Толкова се притесних за теб. – той дори направи някакво жалко подобие на кикота ми. Завъртях очи и реших да го игнорирам. Намерих ваза, напълних я с вода и внимателно поставих букета в нея. – През дългия ми, 400-годишен живот са ме оприличавали на жребец, мечка, лъв и дори на прасе. Но никога на котарак. Мяу!

– За всичко си има първи път. – подкачих го и се засмях за кратко. – Чакай малко! Живял си 400 години? Та ти можеш да ми бъдеш пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра…

– Да спрем дотук. – Касу вдигна ръка, опитвайки се да ме накара да замълча.

– Пра-пра-пра-пра-пра…

– Ахатар!

– Пра-пра-пра…пра…пра-пра… прадядо. Уау! На това му казвам антика!

– След като обсъдихме възрастовата разлика, може ли да се отправим към Подземния свят? Все пак трябва да те коронясат. – и двамата станахме сериозни. Потреперих леко. Значи това беше то. Денят, в който официално щях да стана господарка на Подземния свят, на демоните.

Касу изгаси телевизора и дойде до мен. Хвана ръката ми и ми кимна окуражително. Затворих очи и изпразних главата си от всякакви натрапчиви мисли. Знаех, че щях да се хвърля директно в дълбокото. Но усещах някаква предопределеност, някаква неизбежност. Каквото трябваше да бъде направено, ще бъде. И нямаше път за бягство. Нямаше място за колебливост.

В едната секунда бяхме в горещия ми апартамент, а в следващата вече се бяхме озовали в дълъг, тесен коридор. Пуснахме ръцете си и се спогледахме.

– Ти водиш. – казах и го последвах, щом тръгна напред. Коридорът беше добре осветен. Нямаше никакви прозорци, нито пък врати. Подът беше застелен с килим в цвят бордо, а стените бяха изцяло в кафяви тапети с ориенталски мотиви. Всичко това караше да изглежда така или иначе тесния коридор още по-задушлив и имах чувството, че колкото повече вървяхме, толкова повече стените ме притискат между себе си.

След известно време излязохме в голяма зала. Прекосихме я и поехме по друг, по-широк коридор, в който вече имаше прозорци, около които имаше масивни завеси в тъмносиньо и врати от тъмен махагон по цялата продължителност на коридора. Касу зави вляво и веднага след това влезе в първата врата. Щом прекрачихме прага, два чифта очи се обърнаха моментално към нас. Веднага разпознах Рия и един от Старейшините.

– Как е кракът? – попита Рия, набута една цигара в устата си и я запали. Дръпна силно и след това изпусна гъст дим, сякаш бе комин.

– Добре е, благодаря. – отговорих просто и погледнах към Старейшина. Също като предишния път, той бе с черната си роба и изглеждаше като цар, който можеше да се разпорежда с всичко и с всички. Очите му светеха в ярко металносиво, а лицето му бе сериозно до болка.

– Хората ни са се заели да открият кой е отговорен за нападението, Ахатар. – каза той с равен тон и се поклони почтително.

– Да, аз… Благодаря. – отвърнах, като се почувствах неловко. Това очевидно не му направи впечатление. С безизразно лице той се приближи на една ръка разстояние от мен.

– Ще те оставим да се приготвиш на спокойствие. – нов поклон. След като се върна в изправена позиция, той, Рия и Касу се запътиха към вратата. Преди наставникът ми да излезе, побързах да го хвана за ръката. Очите му се стрелнаха към мен със скоростта на светлината. Отправих безмълвна молба към него: не ме оставяй сама. Той кимна и затвори вратата. Останахме само двамата.

– Какво има? – гласът на Касу бе омекнал. Очаквах въпросът да е суров, раздразнен, арогантен. Общо взето, всичко, което беше в стила на демона. Но той изненадващо изневери на подхода си.

– Не искам да съм сама. Страх ме е. – признах аз. И пред него, и пред себе си. Седнах на близкия стол и забих очи в пода.

– Не съм го очаквал от теб. – спокойно уведоми Касу. Погледнах го изненадано, а той повдигна рамене, прочел почудата в погледа ми. – Повярвай ми, ако някой трябва да се страхува, това е всеки друг, но не и ти. – поклатих глава.

– Ти май не ме разбра правилно. – измърморих.

– Много добре те разбрах. – той ми подаде ръка. – Стани. – инстинктивно се протегнах, положих дланта си в неговата и се оставих да ме издърпа нагоре. Наставникът ми ме избута до огледалото. Положи тежките си длани върху раменете ми, за да се увери, че ще остана на мястото си. – Коя си ти?

Сепнах се при въпроса.

– Коя си ти?

– Дана Ми…

– Не, ти си Ахатар. Всемогъщата Ахатар. И не се страхуваш. Нямаш право да се страхуваш. – думите бяха изговорени твърдо и отчетливо. – Ти си… – той рязко млъкна. Канеше се да каже нещо, видях колебание в очите му, но след секунда се отказа. – Ахатар.

– Да, разбрах това. – подхвърлих с усмивка. Видях как едно от ъгълчетата на устата му се повдигна развеселено. – Криеш ли нещо, Касу?

– Не. – лъжец. Непоколебим, безскрупулен лъжец! Аз бях адвокат, за бога. Знаех кога хората лъжат. И със сигурност Касу беше наясно с това. Тогава защо си правеше труда да ми замазва очите? Какво не ми казваше?

Демонът рязко се отдръпна от мен и отиде до гардероба. Оттам извади едно черно наметало и се върна до мен. Без да казва и дума, ми го подаде. Съблякох набързо сакото си и го размених за другата връхна дреха. Все още притеснена и изплашена, но и озадачена, завързах дългото наметало и двамата с наставника ми излязохме. Докато вървяхме по непознатите коридори, Касу забеляза как ръцете ми треперят. Потупа ме по рамото в движение. Твърде мъжки жест, но все пак по-добре от нищо.

– Ще се справиш, Ахатар. Аз съм тук, Старейшините също. Наистина няма за какво да се косиш толкова. – кимнах му с признателност. Ето това вече наподобяваше някакъв опит да ме успокои. Оценявах го. Въпреки ситуацията от преди малко, която събуди известни подозрения у мен, осъзнах, че Касу започваше бавно да утвърждава мястото си в обкръжението ми. Може би започвах да се привързвам към него по някакъв начин. Наистина някаква странна форма на привързаност, но все пак.

Някъде по пътя Старейшините ни пресрещнаха и ми се поклониха. Величествено очарование, царствена грация, умопомрачително обаяние, неоспорим авторитет. И дори притежавайки тези ясно доловими качества, двете мъжки фигури изглеждаха крехки. Притеснявах се, че при някой поклон може да се сецнат, колкото и абсурдна да беше такава мисъл.

– Всичко е готово. Може да започваме. – каза Старейшината с бялата роба и ме огледа от глава до пети. Не можех да разчета изражението му, но в момента не ми и трябваше.

– Да приключваме с това. – казах през стисната от напрежение челюст.

Четиримата потеглихме с бавна крачка. Тялото ми продължаваше упорито да се тресе и от тревога, и от превъзбуда. Демонската ми страна постепенно се пробуждаше и се чувстваше ужасно доволна от това, че коронацията ще се състои съвсем скоро. Бавно започваше да взима превес над човешката ми същност и започваше да налива малко по малко във вените ми самочувствието, което трябваше да имам и напереността, която трябваше да покажа пред Подземния свят. Но коленете ми си оставаха все така омекнали.

Когато вече имах чувството, че сме изминали безкрайно разстояние, завихме и няколко метра пред нас видях огромна порта. Изработена от масивно количество тъмен махагон, можех да се обзаложа, че тежи поне един тон. На двете й крила пропорционално бяха изобразени преплетени клони, които напомняха на спираловидната форма на ДНК. Около фигурата се намираха и всички онези символи, говорещи за най-високите йерархични нива. Говорещи за всемогъществото. Разтворих леко устата си от удивление, но побързах да я затворя.

Старейшините хванаха дръжките на двете крила и плавно ги отвориха. Пред мен се разкри огромна, препълнена с демони зала, които веднага втренчиха погледите си в мен. Преглътнах тежко и последвах Старейшините, които се движеха уверено по тясната пътечка от полиран червен мрамор. Очаквах, че ще се препъна, защото краката ми едва ме държаха. Прекосих залата, като не спирах да оглеждам присъстващите. Изучаващите им очи и ехидните им усмивки ме замайваха. Явно Касу беше прав – демоните от Подземния свят наистина не бяха дружелюбни. Или пък мили. Или каквото и да е друго, свързано с гостоприемство.

Точно когато си помислих, че поне част от церемонията е минала благополучно, усетих как се спъвам пред трона. Чух подигравателния смях на демоните зад гърба си и се намръщих. Очевидно трябваше да зарежа всякакви опити за всяване на респект.

Касу побърза да ме подхване и ми помогна да изкача двете стъпала, които ме бяха направили за смях. Метнах му отчаян поглед, а той поклати глава в знак, че нито му е времето, нито му е мястото да се предавам. Поех си дълбоко въздух. Не трябваше да губя равновесие – нито физическо, нито психическо.

Обърнах се с лице към тълпата и огледах всяка една надменна физиономия. Решителността, извираща от Ахатар, ме накара да се съвзема само за секунди.

Аз бях тяхната господарка! Щях да ги науча да ме уважават, дори и това да означава да ги мачкам един по един.

– Достатъчно! – прокънтя гласът на Старейшината-демон зад мен. Всички веднага млъкнаха и в залата остана само ехото от смеха и подигравките, което също заглъхна съвсем скоро.

Двамата Старейшини застанаха от дясната ми страна. Продължавах да гледам тълпата, която изглеждаше не по-малко арогантна от преди малко. Задоволството им дори сякаш се бе увеличило.

– Обърни се ти, Ахатар, към нас! – промълви ясно един от Старейшините. Последвах заповедта. Те двамата се обърнаха едновременно с мен и се озовахме лице в лице. За пореден път се стъписвах от това колко еднакво изглеждаха двамата, а всъщност бяха олицетворението на две абсолютни противоположности.

Тръснах глава, за да се концентрирам върху коронацията. Не биваше да се излагам втори път чрез мимолетно разсейване.

– Дай ми ръката си. – заповяда Старейшината-демон и протегна едната си ръка към мен. Изпълних каквото ми каза и той разтвори дланта ми. – Нож! – Касу побърза да му подаде поискания инструмент. Напрегнах се осезаемо. Какво възнамеряваше да прави?

Другата Старейшина отвори едно шишенце, същото като онова на Рия с отварата. Махна малката тапичка, а близнакът му прободе вътрешната страна на дланта ми с върха на ножа. Изсумтях леко, а демонът изстиска няколко капки кръв през тесния отвор на шишето. Ангелът го затвори и го стисна в ръката си. Секунда по-късно шишето вече го нямаше.

Следващите минути се изнизаха неусетно. Минах през всякакви ритуали за въвеждане в Подземния свят. Тълпата мълчеше, а Старейшините ми помагаха с клетвите, които трябваше да положа. Вече почти бяхме приключили.

– В знак на твоето безсмъртие и на новото начало, трябва да се преобразиш, Ахатар. – уведоми Старейшината-демон, а аз погледнах към Касу. Той не реагира по никакъв начин, но в очите му прочетох окуражителното послание, от което имах нужда сега. Преди Старейшините да отстъпят назад, демоничният близнак развърза робата ми и я взе в ръка. Затворих очи. Това беше първата ми осъзната и умишлена трансформация. Честно казано, не знаех какво точно трябва да направя. Надявах се някакво тънко гласче да се появи в главата ми и да ми даде подробни инструкции, но това така и не стана в близките няколко мига.

Почти стигнах до дъното на отчаянието, когато изведнъж го усетих. То просто извираше отвътре. Силата, надмощието, тъмнината… демоничността.

Ала този път бе нещо различно.

Ако при предишните ми трансформации се усещах силна и непоклатима, то сега се чувствах по този начин, но на стотна степен.

Всичко около мен стана крайно осезаемо. Можех да чуя най-малкия шум от километри, можех да усетя движенията на някой, който дори не е в залата, можех да вдъхна десетките миризми на демоните, които се смесваха. Буквално можех да усетя как кръвта закипява във вените ми все по-бързо и по-бързо, ала въпреки това телесната ми температура спада.

Отворих очи и веднага поисках пак да ги затворя. Всички цветове бяха в ясен контраст, толкова ярки и дори непоносими за новопридобитото ми зрение. Почти успявах да видя как молекулите се движат наоколо. Можех да чуя ритъма на всяко сърце, да усетя емоциите на демоните наоколо.

Огледах се. Всичко бе толкова различно. Сякаш бях новородено, на което тепърва му предстоеше да изследва света.

Вдигнах дланите пред лицето си и видях така познатата ми от преди бледа кожа като на труп и дългите черни нокти. Погледнах надолу и видях облеклото си след трансформация.

Всички се поклониха плавно на едно коляно. Жени, мъже, дори и по-младите демони. Единствено Старейшините не го направиха. Те просто наведоха почтително глава в знак на уважение. Обикновено бих се зачудила какво да направя в подобна ситуация, но сега не бях Дана Милан, адвокатката, която води своя скучен и еднообразен живот и чието бившо гадже й изневери с по-малката й развратна сестра. Не. Сега бях Ахатар. Господарката на Подземния свят. И трябваше да се държа подобаващо за позицията си. Както каза Старейшината – тази церемония бе знак на новото начало. Промяна не само на живота ми, но и на самата мен.

– Изправете се! – заповядах аз. Нямаше нужда да викам, защото акустиката в залата беше достатъчно добра.

Демоните се подчиниха и секунда по-късно ме гледаха намръщените им, мрачни лица.

  • От днес нататък аз съм вашата владетелка и ще се отнасяте с мен като с такава. Всеки, който покаже пренебрежение към йерархията и правилата на Подземния свят, ще бъде строго наказан. Без изключения. – уведомих, като наблегнах на последното изречение и вложих всичките си заплашителни нотки в него. Нечии устни се разтегнаха в самодоволни усмивки, което ме подразни, но реших да оставя това на заден план. Засега.

Със Старейшината-демон се спогледахме за секунда или две, за да му дам знак, че бях приключила с встъпителната реч. Доволен, той върна очите си върху тълпата.

– След като господарката ни няма какво да ни каже повече, време е да започнем забавата. – провъзгласи той, а из цялата зала се разнесоха доволни викове. Въодушевлението обгърна демоните и те се разпръснаха в хаотични посоки. Секунди по-късно всички държаха по питие в ръката си, а от някъде се носеше приятна музика.

Явно беше време за купон.

 

 

Драги читатели, публикуването на каквито и да е текстове в блога ще бъде преустановено за неопределен период от време. 

Благодаря предварително за разбирането!

Advertisements
Глава шеста

Глава шеста

Критично огледах отражението си в огледалото и се усмихнах доволно. Най-после бях готова за срещата с Антоан. Видът ми беше стилен и елегантен – небрежен кок, деликатен грим, червена риза без ръкави, която създаваше идеален контраст с кожата ми, и бяла пола-молив, която умело подчертаваше извивките на ханша и бедрата ми.

Този перфектен резултат изиска почти мъчителни и изнервящи приготовления. Докато бях с Люк, рядко излизахме по срещи след първите няколко месеца, които бяха оцветени в розово и той все още имаше готовността да плаща сметката. Макар че суетата беше една от най-добрите ми приятелки, застояването у дома на дивана със сигурност не ми се отрази добре.

Хвърлих един отчаян поглед към всички дрехи, лежащи по пода и на леглото, но си казах, че ще подредя всичко по-късно. Грабнах любимия си парфюм и се запътих към всекидневната, откъдето щях да взема кърпа, за да почистя червените обувки, с които възнамерявах да бъда тази вечер. Докато изминавах краткото разстояние, се напръсках и погледнах часовника си. Заветният час приближаваше.

Завих зад ъгъла и изпищях, като едва не изпуснах малкото шишенце с ароматната течност.

– Боже! Случайно да знаеш какво означава входна врата и как се борави с нея? – вдишах и издишах дълбоко, за да се успокоя, а Касу ме погледна въпросително, повдигайки вежди.

– Благодаря за топлото посрещане, Ахатар. – замръзнах на място при споменаването на демоничното ми име. Все още не бях свикнала някой да ме нарича така. Беше странно и непривично, някак неправилно. За себе си продължавах да съм Дана Милан, обикновената адвокатка. Но предполагам, че трябваше да свикна с това в някакъв момент.

– Щеше да бъдеш посрещнат още по-топло, ако беше използвал вратата. – раздразнено отвърнах аз и оставих парфюма на масата. Разположил се удобно на канапето, наставникът ми ме огледа няколко пъти от глава до пети, като така ме накара да се чувствам неудобно. Стиснах устни, оформяйки тънка линия, и присвих очи. Какво зяпаше?

– Ще излизаш ли някъде? – попита Касу, а сега беше мой ред да повдигна вежди въпросително. Не очаквах такъв въпрос точно от него.

– Не. Защо остана с такова впечатление? Аз така си ходя вкъщи. – отвърнах саркастично и се подсмихнах самодоволно, щом видях киселата му физиономия. Ако си мислеше, че можеше да ме трови с острите си изказвания, а аз да не отвръщам на удара, дълбоко се лъжеше.

– Знаеш ли, затова си нямаш приятели. Много си заядлива.

– Кой ти каза, че нямам приятели? – попитах наперено.

– Ахатар, та аз съм твоя сянка откакто се помниш. Това, че не си ме виждала, е отделен въпрос. Но на практика аз знам почти всичко за теб. И не бих казал, че водиш впечатляващ социален живот.

– Това е подло. И нечестно.

– Повечето неща в този живот са подли и нечестни. Би трябвало да знаеш това.

– Да, знам, но предпочитам да гледам от положителната страна на нещата. За разлика от някои други. – скастрих го аз, а демонът мълчаливо облегна глава на канапето, очевидно отказал се от спора. Толкова по-добре, защото аз също нямах намерение да задълбавам излишно.

Отидох до коридора, за да си сменя чантата. Взех със себе си само най-важното – портфейл, ключове, освежител за уста, мъничък лют спрей и червило. Всичко останало бяха ненужни дреболии, които оставих в ежедневната си чанта.

– Между другото, защо си тук? – поинтересувах се, докато подреждах внимателно всички неща по начин, по който нямаше да издуят излишно външния вид на аксесоара ми. Всичко трябваше да е идеално.

– Ето, виждаш ли! Толкова си груба! – театрално се провикна демонът от другата стая. Едва успях да прикрия усмивката си, но усещах как устните ми упорито се опитват да се разтеглят. Накрая се предадох и се разсмях за кратко.

– Какво толкова ти казах? Беше обикновен въпрос.

– А защо трябва да има причина да съм тук? Нима не мога да навестя любимата си Ахатар, защото я обичам толкова много?

– По-скоро обичаш да навестяваш спортните канали на плазмата ми. – промърморих под нос, докато влизах обратно във всекидневната, за да взема кърпа.

– Чух това. – отвърна той, като гласът му звучеше точно до мен. Обърнах се и някак си се беше озовал на милиметри от тялото ми. Без дори да го усетя. Как го правеше?

Огледах го внимателно и това ми напомни на първата ни среща на паркинга. Той си беше същият – висок и мускулест, целият облечен в черно. Лицето му беше красиво и младолико, макар че имаше нотки на суровост, които го застаряваха. Светлокестенявата му, леко разрошена коса също можеше да допринесе за мил вид, ала в маслиненозелените му очи се спотайваше тиха заплаха. Ако не изглеждаше като буреносен облак, най-вероятно щеше да мине за някое добро момче от предградията, но бездушието и арогантността, които постоянно се редуваха върху чертите му, убиваха подобни представи.

– Виждаш ли, аз съм твоята сянка. – самодоволно каза демонът, а аз раздразнено присвих очи. Знам какво целеше.

– Хубав начин да ме смутиш. Жалко, че не подейства. Разкарай се! – тонът ми беше твърд. Явно наистина си беше написал домашното. Малко бяха запознати с факта, че мразех някой да ми навлиза в личното пространство и това силно ме напрягаше. Но тази мини психоатака беше с толкова очевидно намерение, че не успя да пробие защитните ми стени.

Касу ми направи път, като очите му не спираха да ме следят. Без капка притеснение се отправих към шкафа за обувки в коридора. Набързо извадих, почистих и обух онези, които бях намислила. Направих поредната инспекция в огледалото, уверявайки се, че няма място за забележки.

– Изглеждаш добре, не се притеснявай. Усилията ти си струват. Макар че най-вероятно Антоан се е контил по-дълго време от теб. – демонът пак се беше озовал зад мен, без да го усетя. Дори не успях да проследя движенията му, да го видя в огледалото, или да го чуя. Това беше крайно притеснително.

– Оценявам комплимента. Но мислех, че не знаеш защо съм нагласена така. – погледнах отражението му.

– Знам. Просто исках да проследя реакцията ти и да видя дали ще ме излъжеш.

– Защо ми е да те лъжа за подобно нещо?

– Защото не обичаш другите да се месят в интимния ти живот. – спокойствието му можеше да се усети във въздуха, което откровено ме подразни. Никак не ми се нравеше идеята, че той знаеше толкова много за мен, а аз за него – нищо.

– Ти си ужасно нетактичен, нали знаеш?

– Не ме интересува, нали знаеш? – обърнах лицето си към неговото и го изгледах гневно. Това не го смути ни най-малко и той ми подаде бялото сако, сякаш бе прочел мислите ми.

– Благодаря. – измърморих и поех връхната дреха от ръката му. Погледнах часовника си и видях, че е няколко минути след седем. Мислите ми веднага се превключиха на вълна „Антоан Сенак“. Изгарях от нетърпение. Този мъж беше толкова екзотичен и атрактивен. След катастрофата с Люк той щеше да бъде като глътка свеж въздух.

Грабнах чантата си и наметнах сакото върху раменете си. Отворих входната врата, погледнах към Касу и кимнах навън.

– Хайде. – подканих го и той потегли пред мен. Заключих и слязохме по стълбите. Щом излязох навън, топлият въздух ме удари в лицето и лекият вятър развя някои от свободно падащите ми кичури. Огледах паркинга наоколо, но така и не видях Антоан да ме чака някъде. Погледнах си часовника. Трябваше вече да е тук.

– Закъснява. – отбелязах очевидното. Намръщих се. Мразя, когато хората закъсняват.

– Защо се учудваш изобщо? Той е французин все пак. – небрежно подхвърли Касу. Тази негова подкрепяща натура!

Чух отнякъде да идва автомобил и моментално вдигнах погледа си към мястото, откъдето се носеше звукът. Видях как черно бентли зави по улицата и се приближава към жилищната ми сграда. Ченето ми беше готово да увисне във въздуха, но се въздържах. Ако това беше Антоан, със сигурност подобна реакция нямаше да му направи добро впечатление.

– А, ето го и него! Твоят принц, господарке.

– Ти май обичаш да дразниш хората. – просъсках аз. Честно казано, търпението ми започваше да се изчерпва. Поведението му беше нагло, надменно и изнервящо. Напомняше ми на Майк Браун, а това не бе най-добрата асоциация.

– Не си далеч от истината. Между другото, дойдох тук, за да ти кажа за церемонията по първото ти преобразяване и коронацията. – сепнах се щом чух последната част от изречението. – Но явно ти се заета с други неща. Затова няма да ти преча.

Обърнах лицето си към него и го изгледах кръвнишки.

– И ми казваш това чак сега? – усещах как започвам да побеснявам, а гласът ми се беше извисил с няколко тона. – Можеше да ми досаждаш с глупавите си, безсмислени забележки и плоския ти сарказъм, но не можа да ми кажеш това?! – вената на челото ми сигурно трептеше с пълна сила, а в отговор на това Касу само се подсмихна арогантно. Отворих си устата да кажа още нещо, но бентлито спря пред мен и побързах да млъкна. Трябваше да се успокоя, затова започнах да броя от едно десет и обратно и да дишам дълбоко. Не помогна особено, но поне сега желанието да му откъсна главата намаля значително.

От луксозния автомобил излезе Антоан Сенак, както винаги в целия си блясък. Носеше бяла риза, която идеално подчертаваше широките му рамене, придавайки му още повече мъжественост. Надолу беше с тъмносин панталон, а черните му, лъскави мокасини допълваха перфектно имиджа му. Полъхът на вятъра донесе прекрасният му аромат, който погали деликатно сетивата ми като перо. Тъмнокестенявата му коса бе сресана назад, както и в ежедневието, но все пак изглеждаше страхотно. При тази гледка коленете ми омекнаха като желе.

– Здравей, Дана! – поздрави ме той и ми се усмихна широко, с което абсолютно и окончателно ме срази. Отвърнах му като неловко се размърдах на мястото си и се зачудих какво да направя. Прегръдка? Или целувка по бузата?

По дяволите! Напълно блокирах.

– Привет, Антоан. – подадох му ръка за здрависване. Той се засмя, пое ръката ми, обръщайки я с дланта нагоре, и допря нежно устните си до кожата ми. Усетих как цялата се изчервих от жеста му, но побързах да си възвърна самообладанието.

Мъжът вдигна кафявите си очи към мен, а аз му се усмихнах възможно най-широко. Погледът му се премести зад мен и по лицето му се изписа учудване. Обърнах се назад, като ми беше любопитно какво толкова гледа. Видях Касу, който седеше скован и със скръстени ръце, а гримасата му съчетаваше неприкрито отвращение и силно негодувание. Бях забравила, че е там.

– Господинът твой приятел ли е? – попита Антоан. Вълна на адреналин ме заля. Какво да му кажа?!

– Не точно приятел, но да не навлизаме в подробности. – отговори демонът, а пренебрежението и раздразнението му бяха по-ярки и от слънцето. – Дана, това, за което ти говорех, ще се състои утре. Ще ти оставя съобщение за точния час, за да се подготвиш.

– Почакай! Утре ли каза? – възкликнах и усетих как отново започвах да побеснявам. Този мъж щеше да ме подлуди! – Толкова е скоро.

– Няма защо да се бавим излишно, а и не се изискват кой знае какви приготовления от твоя страна. Погрижили сме се за всичко. Пожелавам ви приятно прекарване. – равният му тон недвусмислено показа, че последната реплика бе просто формалност и нищо повече.

– Благодаря! Беше ми приятно, че се запознахме. Поне по физиономии. – опита се да се пошегува Антоан и протегна ръка, за да се здрависа. Касу пренебрегна и думите му, и жеста, оставяйки дланта му да виси във въздуха. Обърна ни гръб и пое надолу по улицата. Дотук бяхме с прословутата канадска учтивост.

След няколко секунди на неловко мълчание се обърнах към партньора си за тази вечер и му се усмихнах.

– Е, ще тръгваме ли?

– Да, разбира се. – той побърза да отвори вратата на колата и ми помогна да се настаня на предната седалка, като галантно задържа ръката ми, докато най-накрая седнах удобно. Затвори вратата, след което с няколко бързи крачки заобиколи предната част на колата и се качи на шофьорското място.

Потеглихме. Щом Антоан запали, автомобилът изръмжа по начин, чрез който беше готов да покаже на другите коли що е то скорост. Самият шофьор не жалеше никак двигателя. Форсираше, изпреварваше и караше толкова бързо, колкото можеха да му позволят улиците и булевардите на Торонто. От аудио системата звучаха приятни шансони, които бяха в контраст с големия и шумен град. Мекият кожен салон, както и хубавият ароматизатор създаваха усещане за един паралелен, утопичен свят.

Пътят до ресторанта прекарахме в преобладаваща тишина. Нито той, нито аз бяхме особено разговорливи и започнах да се притеснявам. Така ли щеше да бъде цяла вечер? Нима очакванията ми бяха твърде високи и сега щях да се сгромолясам, падайки от висините на собственото си разочарование?

Тревогите ми бяха заглушени, когато Антоан паркира пред един от най-скъпите ресторанти в града. Слезе от бентлито и след броени секунди вече беше отворил вратата ми и джентълменски ми подаваше ръка, за да сляза. С широка усмивка я поех и излязох от скъпото возило, като се стараех да съм колкото се може по-грациозна и премерена в жестовете си. Той затвори вратата и с едно бързо движение на пръстите си върху дистанционния ключ заключи големия си, черен звяр.

– Мадмоазел. – каза той меко, а аз го хванах под ръка. Влязохме в луксозното и изискано помещение със спокойна крачка. Макар и никога да не бях идвала на това място, явно други хора знаеха за съществуването му, защото беше пълно. Не се изненадах от това. Обстановката беше приятна и отпускаща. Всичко наоколо бе обляно от мека, жълта светлина. От колоните в ъглите звучеше ненатрапчива джаз музика, която се смесваше със звука от разговори и смях. Въздухът беше със средна температура, която бе много облекчаваща в сравнение с тежката, влажна атмосфера навън. От прозорците на ресторанта можеха да се видят хората по улиците, както и красивото, залязващо слънце.

– Резервация на името Сенак за 19:30. – съобщи Антоан и хвърли една служебна усмивка на хостесата.

– Моля, последвайте ме. – каза тя с дружелюбен тон и ни поведе през салона. Стигнахме чак до другия му край и тя ни настани на маса за двама в един тих ъгъл. Щом седнахме, хостесата на момента изчезна, а секунди по-късно дойде келнерът, който ни даде менюто.

– Да ви предложа ли листа с вина?

– Донесете ни най-отлежалото. – каза Антоан, без изобщо да го поглежда. Келнерът се оттегли и останахме само аз и той. Усмихнахме си се взаимно и се зачетохме в менюто. – Избери си каквото искаш, мила. Аз черпя. Но държа да си оставиш поне малко място за десерта накрая. – той ме погледна с леко похотлив поглед, а моята реакция беше мигновена. Бузите ми почервеняха, а по гръбнака ми пробягаха приятни тръпки, карайки кожата ми да настръхне. Не че щях да скоча в леглото с него още на първата среща, но нищо не пречеше да си пофантазирам.

След около десет минути си поръчахме и скоро след това ни сервираха вкусните и естетично приготвени ястия. Хранехме се, смеехме се и пихме прекрасно червено вино. Чувствах се добре. Антоан беше възпитан, интелигентен и забавен събеседник. Внимателно подбираше темите, като се стараеше да не навлиза в прекалено лични дискусии. Правеше ми многобройни комплименти, с които предизвикваше чисто женско задоволство у мен и повдигаше самочувствието ми до тавана. В някакъв момент си помислих, че е твърде перфектен и все нещо трябваше да куца. Може би се държеше гадно с персонала или пък се хранеше като прасе, докато никой не гледа.

– Кажи ми, Дана, как реши да станеш адвокат? Шефът ти определено не е скромен, когато започне да говори за теб. – преглътнах малкото количество вино, останало в чашата ми, и леко се изненадах. Ако Крейншор ме хвалеше пред него, то в мое присъствие определено не беше толкова демонстративен и щедър.

Оставих чашата на масата и го погледнах в очите.

– В училище ми казваха, че умея да използвам думите добре. А и винаги съм обичала да споря. Мама, татко, сестра ми – едва ли има човек, когото да познавам и с когото не съм провела спор поне веднъж. Плюс това ме хвалят, че имам набито око за детайлите, което в повечето случаи се оказва голям плюс.

– Мисля, че има един човек, с когото си запозната и все пак не си спорела. Мен. – типично мъжкарска усмивка озари лицето му. В очите му прочетох ясно предизвикателство.

– Пробвай ме. Но те съветвам да се подготвиш добре. Не жаля никого.

– Аз съм също толкова безмилостен, скъпа. Макар, че ще бъде жалко да стъпча толкова красиво цвете като теб. – при тези му думи по гръбнака ми пробягаха тръпки. Но не онези от по-рано, а съвсем други. Студени тръпки на разтревоженост и чувство за заплаха. Усетих как демонските ми сетива се отключваха. – Нещо не е наред ли?

Напук на самообладанието си, с което толкова се гордеех, явно емоциите си бяха проличали достатъчно добре върху лицето ми. Изплаших се, че очите ми ще просветнат всеки момент в металносиво. Изправих се от стола, грабнах чантата си и паникьосано се огледах за тоалетната. Щом видях вратата с нужното обозначение, малко се успокоих.

– Извинявай, сега се връщам. – избърборих набързо и се отправих с целеустремена крачка към малкото помещение, където щях да се скрия.

Тоалетната на ресторанта беше също толкова луксозна, колкото и самият той. Но в момента далеч не се вълнувах от интериора.

Изтичах до една от кабинките, влязох вътре, затръшнах вратата и заключих. Ахатар се пробуждаше сякаш от дълъг сън и ме гледаше с надменната си усмивка, пристъпвайки в центъра на съзнанието ми. Крайниците ми се разтрепериха, студена пот изби по цялата ми кожа. Чувствах всичко, сякаш ме премазваше като танк – всяко малко усещане беше остро, тежко и твърде силно.

Против волята си завъртях ключалката и излязох. Подпрях се на гранитния плот и срещнах отражението си в огромното огледало. Както и предполагах, очите ми бяха придобили демоничния си цвят.

– Остави ме намира! – просъсках аз. Тази вечер бях на нормална среща с нормален човек. Нямаше да позволя на никакви свръхестествени глупости да се намесват излишно и то при положение, че всичко беше само в главата ми.

– Трябва да се махнем оттук. – спокойно заяви образът ми. Поклатих глава. Господи! Наистина полудявах. – Дебне ни опасност.

Чух гласове и се притесних, че някой ще ме види в това състояние. Нов порив на паника накара гърлото ми да се стегне от напрежение, когато видях как дръжката на вратата беше натисната. Очевидно Ахатар имаше други планове и се погрижи за уединението ни, като не позволи на вратата да помръдне дори на милиметър. Или може би това бях аз?

– Какво става? – чух гласът на жената отвън. Макар и залостена в тоалетната с този „дружелюбен“ демон, нямах много време за сладки приказки.

– Трябва да се махнем оттук. Или изпепели мястото до основи. – повтори Ахатар, а очите й просветнаха дяволито. Не се и съмнявах, че разрушението й беше хоби.

– Не, не трябва! – снижих гласа си до минимум, колкото и да ми се искаше да крещя. Не исках да ме помислят за откачена. А отстрани наистина изглеждах такава. – Това е вторият път, в който ми изиграваш тази подла шега и то докато съм в компанията на готин мъж, който очевидно ме харесва. Не ние, а ти трябва да се махнеш оттук! Изчезни от главата ми и ми дай поне една вечер мир и покой! Тук няма никакви потенциални опасности. Освен ти самата.

Лицето на Ахатар… Не! Моето лице стана сурово и небивала ярост стегна чертите ми.

– Само да не кажеш, че не съм те предупредила. – рязко каза демонът и изчезна. Напълно очовечена, видях, че очите ми отново са придобили нормалния си цвят.

Жената отвън залитна и почти падна, отваряйки вратата твърде рязко. Изненадана и дори леко раздразнена, ме изгледа от глава до пети.

– Вие ли затискахте вратата?

– Не. Не знам какво стана. – излъгах хладнокръвно аз. Погледът й излъчваше недоверие и дори леко съмнение, но я пренебрегнах. Нямах намерение да се обяснявам на непозната.

Точно когато натиснах бравата и прекрачих прага с един крак, огледалото, в което до преди минута се гледах, се напука и се счупи. Моментално се отдръпнах и се завъртях с гръб към разпиляващите се наоколо огледални частици. Малки и големи парченца се посипаха по пода с умопомрачителен звук, смущавайки не само мен и другата жена, но и всички гости на ресторанта. Десетки чифтове очи се впиха в мен, стреснати и искрено заинтересовани. Частта от персонала, която не беше заета с обслужването на клиенти веднага се отправи към нас.

– Какво се случи? – попита хостесата, стигайки до мен. – Добре ли сте? – загрижените й очи ме огледаха внимателно.

– Не мога да ви кажа. Огледалото просто се счупи, наистина не мога да го обясня. – казах аз, а гласът ми издайнически потрепери. Младата жена огледа и другата посетителка, която я увери, че всичко с нея е наред. Няколко сервитьора се заеха да почистват останките от огледалото, а хостесата убеди всички клиенти, че няма защо да стават от местата си и няма място за паника. Просто малък инцидент.

Върнах се на масата намръщена. Антоан очевидно се беше напрегнал от разигралата се сцена, въпреки че имаше нещо особено в погледа му. Не можех обаче да определя какво.

– Какво стана там? – притеснено попита той.

– Не знам. Много странна случка. – отвърнах, като вложих целия си актьорски потенциал, за да прикрия факта, че бях изнервена, както и неприятно изненадана. Ахатар ми показа, че не мога да я контролирам или поне не изцяло. Това беше тревожно. Тя беше някаква своеволно вилнееща част от мен, която нямаше намерение да ми се подчинява. Способностите й бяха отвъд моята осъзната воля, а това само по себе си означаваше само едно – непредвидени главоболия.

С Антоан продължихме да разговаряме и да се наслаждаваме на вечерта. Върнахме се към приятните и развлекателни теми, но тъмната ми половина продължаваше да се бунтува и да предизвиква дискомфорт у мен. Опитвах се да я успокоя, но доброто ми настроение пропадаше все повече с всяка изминала минута.

Изведнъж се чу звук от чупене на стъкло. Двамата с Антоан обърнахме главите си към предните прозорци на ресторанта, от които сега беше останал само натрошен, бодлив прах. Демонските ми сетива, които толкова упорито потисках почти през цялата вечер, веднага се отприщиха като току-що избухнала бомба. Наоколо започнаха да летят чаши, чинии и изобщо всичко, което можеше да бъде опустошено само с един замах. Благодарение на светкавичните си рефлекси успях да отбегна нож, който незнайно как бе полетял към главата ми. Присвих очи и вдишах дълбоко. Миришеше на изгнили тела. Сякаш някои бе отворил всички гробове в Торонто и ги бе домъкнал тук. Това сериозно разстрои не само обонянието, но и стомаха ми, принуждавайки го да се обърне няколко пъти.

Пренебрегнах острата нужда да повърна и се изправих толкова рязко от стола си, че той падна назад. Огледах всичко наоколо. Хората бяха в абсолютна паника. Пищяха и се надпреварваха към изхода, а персоналът се опитваше да внесе поне малко ред. Напълно безуспешно.

Пред очите ми прелетя някаква черна сянка и се намерих принудена да отстъпя назад. Сега, когато успях да фокусирам погледа си и да се вгледам по-добре, видях, че имаше доста подобни сенки наоколо. Ахатар изпита отвращение и неприязън, сякаш бяха някакви досадни мухи, които непрестанно кръжаха около главата ми. Дана, от друга страна, сериозно се изплаши и човешките ми инстинкти ми заповядваха да се изпаря на мига.

Сенките бяха по-бързи от куршум и се движеха като черни вихрушки из целия салон. Вече не чупеха само стъклените и порцеланови предмети, но и масите и столовете. Издаваха плашещи писъци. Нямаха очи, нито уши. Просто усти, представляващи черни ями, от които издаваха тези страховити звуци.

– Дана, залегни! – чух някой да крещи и в следващия момент усетих нечия ръка да натиска главата ми надолу. Сега кокът ми наистина стана небрежен.

Когато успях да вдигна поглед, видях, че Антоан бе този, който спаси русата ми глава от втория опит да бъде набучена на нож. Цветисто наругах нападателя. Не ми пукаше дали ще направя добро или лошо впечатление. Приключих със суетата за тази вечер.

– Трябва да се махнем оттук! Незабавно. – извика французинът, а аз кимнах с глава. Грабнах сакото и чантата си и двамата започнахме да се блъскаме в тълпата. Все още имаше твърде много хора в салона, които отчаяно искаха да излязат. Всички се бутаха и крещяха.

Случи се точно за части от секундата. С периферното си зрение видях как едно от многото черни петна политна към мен и Антоан, но вече бе прекалено късно. Извиках името му, но сянката го отблъсна толкова силно назад, че той се заби в стената, останала зад гърбовете ни.

– Антоан! – изпищях аз, а хората се паникьосаха още повече. Миг по-късно бях обградена от живо море, което ме водеше само е една посока – изхода. Въздухът натежа и стана почти невъзможно да се диша. Започнах да си проправям път назад, колкото и трудно да беше. Нямаше да го оставя тук. Трябваше да му помогна!

В някакъв момент спрях да различавам очертания от средата наоколо. Мозъкът ми спря да регистрира множеството лакти, които постоянно ме бутаха и които най-вероятно оставяха синини върху кожата ми. Вече не отчитах високите гласове. Просто се движех. За да оцелея. И за да помогна.

Избутах последния слой от хора и изтичах до Антоан. Той лежеше неподвижен и в безсъзнание върху отломките на една от масите. От челото му течеше кръв, както и от лявата му ръка. Преди да успея да направя и една крачка повече, някой ме хвана силно за китката и ме издърпа грубо назад. Обърнах се към виновника с ясното съзнание да го наругая и да го зашлевя, но млъкнах, щом видях кой е.

– Какво, по дяволите, правиш тук?! – изкрещях гневно аз.

– Тук съм, за да те измъкна. – отвърна Касу, като гласът му наподобяваше ръмжене, а не нормално говорене. – Последвай ме.

– Ти луд ли си? Не мога да оставя Антоан. Ранен е.

– Отвън е цялата спасителна гвардия, Ахатар. Има полицаи, линейки, както и пожарникари. Все някой ще се погрижи за него. Сега тръгвай! – той ме задърпа встрани от тълпата и след броени секунди вече прекосявахме кухнята на ресторанта. Излязохме оттам и поехме по коридори, в които се намираха административните офиси. Само за секунда той вече бе приел демонската си форма. С мрачна решителност разтвори свободната си длан и в нея се образува някакво кълбо. Очите ми се разшириха от шок.

– Какво е това? – истерично изпищях аз.

– Билетът ни за измъкване. – каза той, замахна с ръката си и запрати кълбото към отсрещната стена. Заедно с удара тя моментално се разруши. Ченето ми увисна във въздуха, а Касу спря. Погледнах към него и видях как черните му крила грациозно се разтварят. Хвана ме за подмишниците и леко ни издигна във въздуха, а аз ахнах.

Тялото ми се стегна. Бях развълнувана, но и изплашена. Крайниците ми трепереха и се молех демонът да не ме изпусне. Нямаше място за заблуждение, определено не бях с идеална фигура.

Миг след като излязохме през съборената стена, нещо остро се заби в крака ми и извиках. Погледнах надолу и видях малък нож да стърчи от кожата ми. Ахатар моментално реагира, принуждавайки очите ми да просветнат в металносиво и черните ми нокти да излязат на показ.

– Кучи син! – просъска Касу и бързо се издигна нагоре. Двамата полетяхме, сливайки се с тъмното небе на Торонто.

 

Глава пета

Глава пета

Трябваха ми няколко секунди докато спра да мигам на парцали и да се опомня. За пореден път тези дни бях загубила ума и дума от удивление. Пред очите ми се беше разкрило нещо съвсем ново, едно измерение на неопитомен мрак, който беше отблъскващ със своята суровост, но и имаше нещо ужасно изкушаващо – да опиташ, да се докоснеш до първичната тъмнина. Свят колкото подобен с този на хората, толкова и различен.

Пред нас се беше открила дълга улица и макар и да беше осветена, изглеждаше потайна и неприветлива. Високите тухлени сгради в средновековен европейски стил, които обграждаха тесния паваж, очертаващ пътя, хвърляха плашещи сенки, които създаваха впечатлението, че някой или нещо постоянно те следи. Над цялата околност се беше спуснала лека мъгла, а въздухът беше влажен и студен. Мястото беше зловещо и създаваше усещането, че иззад всеки ъгъл на сградите ще излезе някое митично създание, което съм срещала само в приказките, които ми разказваха преди да заспя. И въпреки  обстановката, минувачите не спираха да се занимават с дейностите си, без очевидно да обръщат внимание на цялата тази злокобност.

Опитах се да огледам по-подробно улицата, но не видях нищо специално – по цялата й дължина имаше малки или средно големи магазинчета, чието съдържание беше скрито зад прашните стъкла на вратите и прозорците им. Раздърпаните тъмни завеси също закриваха какво се крие в тези мрачни на вид помещения, което провокираше допълнително любопитството ми.

– Добре дошла в Подземния свят, всемогъща Ахатар! – каза тържествено Касу, а аз бавно обърнах лицето си към него, напълно забравила за съществуването му. Ахнах съвсем леко, когато видях, че се беше преобразил в демонската си форма. Въпреки че катранено черната му кожа перфектно се съчетаваше със средата наоколо, можех да различа чертите му. Трудно, но успявах.

В следващата секунда усетих демонските си сетива да се пробуждат. Беше процес, който ставаше за секунда или две, но всичко беше толкова всепоглъщащо. Беше като мигновена смърт – чувстваш как тялото ти замира, погълнато от странен покой, дъхът ти спира сякаш за вечност или малко повече, а след това отново се връщаш към живот, но абсолютно променен.

Виждах всичко с възможно най-дребния детайл, всеки цвят беше отчетлив и ярък. Обонянието ми долови миризмата и плътността на влажния въздух, който сега ми се струваше почти задушаващ. В ноздрите ми нахлуха аромати на билки, подправки и други неизвестни за мен неща, които направиха дишането ми една идея още по-трудно. Кръвта ми закипя като вряща тенджера с вода, готова да прелее, а енергията ми достигна до неподозирани висини.

Чувствах се по-жива от всякога.

Долових и друга промяна. Погледнах надолу и се оказа, че външният ми вид е претърпял умопомрачителен преход. Очевидно се бях преобразила напълно и това се беше отразило и на чисто повърхностно ниво. Собствените ми дрехи бяха изчезнали и на тяхно място се бяха появили черни кожени панталони, които подчертаваха всяка извивка на краката ми. Ходилата ми бяха обути с черни, ниски обувки. Цветовата гама беше разнообразена от кървавочервена дантелена блуза с дълги ръкави. Като изключим малките парчета плат, покриващи кръста и най-горната част на раменете ми, гърбът ми бе останал оголен.

Погледнах към дланите си и видях, че кожата ми бе станала мъртвешки бледа. Докоснах я плахо, но ми се струваше някак твърда и студена. Другото, което ме шокира, бяха дългите, черни нокти, които изглеждаха в пълна бойна готовност. Лек полъх погали голия ми гръб и чак сега забелязах, че косата ми бе вдигната на висока конска опашка. Опипах материала, с който кичурите ми бяха захванати и се молех да не е някоя змия например. Очаквах нещо гадно, типично демонично, но откъснах въздишка на облекчение, когато напипах обикновена копринена панделка.

Определено бях в потрес. Това наистина ли бях аз? И защо, по дяволите, бях облечена така?

– Виждам, че си изненадана. Това е демонската ти форма. – каза Касу с широка арогантна усмивка, а аз направих кисела физиономия.

– Да, ясно. Има ли някаква опция да сменя… това? – посочих облеклото си. Той развеселено поклати глава.

– Не, няма. – отвърна демонът, като долавях задоволството му, което беше ясно като бял ден. – Между другото, имаш и крила. – опулих се насреща му и се опитах да извъртя главата си максимално назад. Видях колко са големи и черни с периферното си зрение. Издигаха се над главата ми и се спускаха чак до коленете ми. Протегнах ръце назад, за да ги докосна, но веднага ги отдръпнах, тъй като острите краища на черните пера порязаха върха на пръстите ми. Изохках и се зачудих как трябваше да се справя с тази ситуация, но раните зараснаха още преди да е потекла кръв. Очите ми се разшириха от удивление.

Трябваха ми няколко мига, за да свикна с всичко това, което все още беше крайно непривично за мен и за да успокоя дозата адреналин, която рязко се беше покачила. След като си възвърнах самообладанието, кимнах към Касу. Той положи длан върху гърдите си и ми се поклони почтително, заставайки на едно коляно и снижавайки глава. Аз, от своя страна, едва потиснах напушващия ме смях. Ако не го бях видяла със собствените си очи, сигурно никога не бих повярвала, че ще направи подобно нещо.

– Защо ми се кланяш? И за какво са тези формалности? Стани. – казах, прехапвайки устна, за да не се разсмея. Той поклати глава.

– Тук съм задължен от закона да ти покажа и засвидетелствам своята лоялност и подчинение.

– Какви ги говориш? Стани. – повторих аз, но той остана с наведена глава.

– Трябва да ми дадеш разрешение, всемогъща Ахатар. – огледах се. Това скрита камера ли беше?

След няколко секунди осъзнах, че камера няма, а Касу беше абсолютно сериозен. Почувствах се неудобно.

– Разрешавам ти. Сега, умолявам те, стани! – казах настойчиво аз и той побърза да се подчини. – Така ли ще бъде всеки път? Ти ще ми искаш позволение за нещо, а аз непременно трябва да ти го дам?

– Правилата и законите са за всички, Ахатар. Аз не правя изключение. – очите ни се срещнаха. Думите му бяха изговорени така, сякаш бяха абсолютната, вселенска истина. Имаше един командващ тук. Това бях аз. И макар че от една страна намирах това за крайно смущаващо, от друга страна ситуацията не беше никак лоша. Току-виж устатият демон най-после започнеше да се държи с мен по-уважително, с което наистина да ми покаже, че бях най-високо в хранителната верига на Подземния свят. Или може би това беше само една примамлива мечта, която никога нямаше да се осъществи?

– Ще ме разведеш ли наоколо? – попитах след известно време, прекарано в мълчание. Така или иначе бяхме тук. Нямаше как да пропусна забележителностите. Ако изобщо имаше такива.

Касу кимна и закрачи напред, а аз го последвах без капка колебание.

Заинтересованият ми поглед обхождаше всяко кътче от Подземния свят и попиваше възможно най-много от гледките и впечатленията. Минувачите по улицата ни оглеждаха с жадните си очи и започваха да си шушукат. Чувствах се неудобно заради това, но не успявах да се въздържа и ги оглеждах неконтролируемо.

Всяко едно от тези същества беше уникално по свой собствен начин. Когато с Касу излязохме на един малък площад, на който имаше фонтан, там имаше приказно красиви жени, които бяха насядали покрай водата. Пръскаха се и си играеха със струята. Гласовете им, меки като коприна, изпълваха пространството, а кокетният им смях отекваше между тухлените стени. Робите им, всяка в различен цвят и приличащи на бездна от плат, в която можеш да потънеш, елегантно се разстилаха по пода. Щом се загледах по-внимателно в тях, забелязах, че имаха изящно изрисувани татуировки на глезените си, изобразяващи голи клони на дървета, преплетени едни в други като в спирала. Аха, значи това беше татуировката, за която ми говореше Касу онази вечер! Тя беше основен индикатор, че някой принадлежи към Подземния свят, а в кръг около нея с времето се появяваха още татуирани символи, които показваха нивото в йерархията.

Наставникът ми не ми даде много време за впечатления, защото продължихме да вървим и бързо се отдалечихме от площада, навлизайки отново в тесните улички. Не спирах да следя с поглед всеки демон, който минаваше покрай мен. Част от заобикалящите ме дори не бяха от този „вид“, но това ме караше да ги изследвам дори още повече. Касу ми беше обяснил, че Подземният свят приютява още много създания на нощта – вампири, върколаци, тролове, гулове, сирени, гноми. Ала основното „население“ се състоеше от демоните.

Някои от онези, които срещнах бяха с естествения цвят на кожата си, но все пак имаха крила и дълги нокти. Забелязах, че очите им не светеха в яркия металносив цвят, което беше знак за това, че бяха демони от нисък ранг и тепърва щяха да се изкачват в йерархията. Те не ми обръщаха никакво внимание и продължаваха спокойно по пътя си. Други от съществата, една доста голяма част, ме гледаха така, сякаш виждаха възкръснал мъртвец. Имаха отличителни белези на онази част от това мрачно общество, която беше по-опитна и беше живяла дълго в тези среди. Очевидно бяха изненадани, че изобщо ме виждат, което не можех да обясня.

– Защо ни зяпат така? – прошепнах на Касу, а той се подсмихна.

– Защото това е първият път, в който те виждат. Ама наистина те виждат, от плът и кръв. – смръщих се в знак на недоумение. – Тук Ахатар е само една легенда. Мит, който поддържа величието на аристокрацията и фигура, която служи за сплашване на твърде буйните малоумници, които си позволяват това и онова. Ахатар е авторитет, който черпи силата си по-скоро от сляпа вяра и суеверия. Но истината е, че повечето дори не мислят, че съществуваш. Много от демоните искаха доказателства, които не получиха, когато трябваше. Затова и не очаквай, че ще те посрещнат с рози и шампанско. По-вероятно е да срещнеш недоверие, скептицизъм, дори и враждебност.

– Това е грубо. – промърморих аз в отговор.

– Свиквай. Повечето изчадия тук не са мили като мен. Единственият ти повод за радост е, че си висшестояща и това се усеща. Това ще е причината да не бъдеш разкъсана на парчета.

– Ти защото си едно много мило и добродушно създание. – подхвърлих саркастично, а Касу направи възмутена физиономия.

– Разбира се, че съм! – отговори демонът и се направи на обиден. Знаех си, че няма да мине дълго време преди да издиша поредната доза пренебрежение и да си развърже острия език. Никое едно правило или закон не беше в състояние да го пречупи.

Продължихме да вървим по тесните улички, като подминавахме множество малки магазинчета, чиито витрини бяха прашни, а гледката отвътре беше закрита от дебели и също толкова прашни завеси.

Спрях се на място, когато чух как зад мен се открехва врата. Обърнах се по посока на звука и преди да се усетя протегнах ръка към бравата и пристъпих в малкото пространство. Трябваха ми няколко секунди докато свикна с приглушената светлина и мръсния въздух. Приличаше на малка работилница, в която цари постоянен безпорядък. По пода бяха разхвърлени всевъзможни неща. На стените бяха прикачени доста рафтове, на които бяха поставени кукли. Празните им, бездушни погледи бяха зловещи, а отекващият в стените детски плач караше ледени тръпки да пробягат по гърба ми.

– Какво е това място? – прошепнах аз и се огледах. Кожата ми цялата настръхна. Подскочих, когато някой зад мен положи ръка на рамото ми и бързо извъртях главата си. Беше Касу. – Изкара ми акъла!

– И ти моят. Не можеш да изчезваш така. Да се махаме оттук. – просъска той, хвана китката ми и точно посегна към вратата, която тя се затръшна точно пред нас. Стреснах се, но демонът само изсумтя раздразнено, тъй като последващият му опит да отвори вратата беше неуспешен.

– Еха, какво си имаме тук! – изговори детско гласче. Веднага отправих погледа си към момиченцето, което се беше показало от задната стаичка. С малки крачки тя излезе напред и впери големите си сини очи в мен. В тях се четеше доза любопитство, но и още нещо. Някаква тиха и плашещо равнодушна заплаха.

– Аня, пусни ни. – спокойно заповяда наставникът ми, но тя само поклати глава. Огледах я по-добре. Не изглеждаше на повече от тринайсе години. Слабото й телце, както и миловидната й физиономия предизвикваха естествена симпатия. Кичури права руса коса, стигащи до лактите й, допринасяха за невинния й образ. По зелената рокля, с която беше облечена, имаше размазани петна от пръст, а също така беше раздърпана и измачкана на някои места. В малката си ръчичка държеше порцеланова кукла, която гледаше напред с безизразните си, зелени очи.

– Но защо? – учуди се момичето. – Та вие едва дойдохте. Искам да си поиграем.

– Никой няма да си играе с теб. Защото си досаден кукловод. – излая Касу.

– О, защо е този жлъчен език? Толкова си лош! – малките устнички на Аня се нацупиха капризно.

– Да си вървим, Ахатар. – подкани ме демонът, а очите на момичето се разшириха.

– Господарке? – възхитено прошепна тя и веднага се поклони, изпълнявайки отличен реверанс. – Извинете поведението ми.

– Ти… няма за какво да се притесняваш. – казах аз след няколко секунди мълчание. След тези ми думи Аня веднага се върна в нормално изправено положение.

– Първо, не съм досадна. – поде детето и хвърли един унищожителен поглед на Касу. – И второ, кукловод съм, да. Ако имате нужда от услугите ми, винаги съм на ваше разположение, всемогъща.

– Какво точно правиш? – попитах заинттригувано аз. Преди тя да успее дори да си отвори устата, наставникът ми отново ме хвана за китката и направи втори опит да излезе. Отново неуспешен.

– Време е да си вървим. – промърмори той.

– Сега ще ви покажа. – каза доволно момиченцето и усмивка озари лицето й. Тя изговори нещо на неразбираем за мен език, след което куклата в ръката й мигна. Тя я пусна във въздуха и преди да падне на пода, се появиха тънки, бели конци, които свързваха пръстите на Аня и крайниците на куклата, карайки я да увисне на около половин метър над земята.

Касу ме пусна и се намръщи.

– О, по дяволите! Пусни ме, Аня! – изкрещя той. Тя се изкикоти и накара куклата да протегне ръка напред. Демонът направи същото.

Ченето ми увисна.

– Време е да си поиграя. – каза невинно Аня. Очите ми се разшириха, когато с няколко бързи движения тя накара Касу да извади огромния си меч и да насочи острието му към себе си. Това не отиваше на добре. И май от играчка щеше да стане плачка.

– Освободи ме от заклинанието. – предупредително просъска демонът. Тя го погледна със сините си очи, в които се четеше по детски типична непринуденост.

– Но аз само показвам на господарката какво мога. Нищо лошо не правя. – провлачено отвърна тя. Свистене раздра въздуха в следващата секунда.

– Аня!

– Спри!

С Касу извикахме едновременно. Острието опря право в гърдите му, готово да го прониже. Не смеех да мръдна, дори не смеех да дишам. Имах усещането, че ако направя и едно движение, с живота на демона беше свършено.

– Освободи го от заклинанието. – процедих през зъби аз. Не усетих кога, но явно челюстта ми се беше стегнала. Аня се засмя леко и отново каза нещо, предполагам на същия език. Конците на куклата изчезнаха и момичето ловко хвана порцелановата си кукла преди да е паднала на пода. Касу прибра меча си на място и едва забележимо облекчение се разля върху лицето му. Тя, от своя страна, направи още един реверанс.

– За мен беше чест. – наставникът ми отвори вратата на магазина с рязко движение и излезе навън. Кимнах на момичето преди да напусна помещението, напълно безмълвна. Озовавайки се рамо до рамо с наставника си, вдишах дълбоко, като се опитвах да не изостана заради огромните му крачки. Никакви такива произволни отбивки повече! Никога!

– Добре ли си? – попитах загрижено.

– Идеално. Кълна се, че това хлапе някой ден ще си изпати. При това сериозно.

– От колко време я познаваш?

– От момента, в който Старейшините я взеха под крилото си и я направиха кукловод.

– Винаги ли се старае да те убие, когато се видите?-

Достатъчно често. Но тя прави така с всички. Мисли, че е забавно. – той изпуфтя. – Добре, продължаваме.

След около две-три минути завихме по една тясна уличка. Продължихме да вървим по нея, като в някакъв момент загубих всякакво чувство за ориентация. Подземния свят беше като лабиринт, в който зад всеки ъгъл може би дебнеше потенциална опасност. А тук ъгли колкото щеш!

Излязохме на един огромен площад, чието оживление можеше спокойно да се конкурира с това на Торонто. Десетки същества ходеха – бързо и бавно, сами или на групички, говореха, смееха се, караха се. Призрачни файтони, теглени от също толкова призрачни, яки жребци предизвикваха шум от колела и копита. До ушите ми успяваха да достигнат десетки гласове и разговори. Тази картина на сякаш безкраен динамизъм ме замайваше и предизвикваше каша в главата ми. Изведнъж изгубих способността си да разсъждавам трезво и всичко наоколо стана неясно.

Запуших уши и затворих очи. Всичко това ми идваше в повече, не издържах.

Изведнъж всичко спря. Сякаш гледах телевизия и сега бях натиснала копчето за беззвучен режим. Тази рязка промяна ме напрегна и се насилих отново да отворя сетивата си, за да видя какво се случваше. Нещо очевидно се беше променило, за да накрая цялата тази какафония да престане.

Щом погледът ми фокусира заобикалящата ме среда, видях, че всички ме зяпаха. Десетки чифтове очи, които ме пронизваха като малки иглички и които предизвикваха неприятно свиване на стомаха ми. Съществата бяха замръзнали на място. Нечии ченета бяха увиснали във въздуха, други бяха повдигнали подозрително вежди, а трети ме изследваха сякаш бях експонат в музей.

– Това е Ахатар, убедена съм. – зашепна се отнякъде.

– Всемогъщата Ахатар!

– Не вярвам, че виждам това!

Настана неимоверен хаос и отвсякъде долитаха разнородни гласове. Въодушевлението достигна своя пик и всички започнаха да пристъпват бавно към нас. Огромната тълпа от демони и други създания на тъмнината извика паника у мен, особено когато се сетих за думите на демона по-рано – тук никой не беше приятелски настроен.

Преглътнах тежко.

– Започва се. – изръмжа Касу.

– За какво говориш? Касу, направи нещо! – почти изпищях аз. Гласът ми беше станал тънък и дразнещо висок. Отстъпих назад. Исках да се махна оттук незабавно, но знаех, че не можех. Какво искаха от мен? Какво щяха да ми направят? – Касу!

Демонът срещна истеричния ми поглед и за момент мисля, че забелязах как по лицето му пробягна подобие на съчувствие. Но това беше само за секунда или две, защото изведнъж изражението му стана твърдо и строго.

Касу мина право пред мен. Черните му крила се разтвориха докрай, карайки фигурата му да изглежда огромна. Сега той беше единствената преграда между мен и цялото това море от живи, настъпателни тела. Въпреки че ме беше скрил зад себе си и изглеждаше готов за битка, действията на наставника ми не ме успокоиха много. И дори не се чувствах особено защитена. Все пак, ако искаха да направят нещо, ние бяхме само двама, а те… много повече.

Температурата наоколо спадна рязко и от устата ми започнаха да излизат бели облачета въздух. Касу изкрещя толкова силно и пронизително, че направо прониза ушите ми. Всички спряха на място и настана гробна тишина. Тялото ми трепереше, едва усещах земята под краката си. Напрегнах цялото си същество в очакване на предстоящото.

Наставникът ми заговори нещо на езика, за който вече бях убедена, че беше същият, който и Аня използваше по-рано за заклинанието си. Думите му се чуваха ясно и отчетливо, всяваше страх и респект у другите. Страхът и респектът, които очевидно аз не успях да предизвикам, особено като се има предвид как се криех зад него.

– И защо трябва да те слушаме? Я го виж ти! Стана лакей на най-висшият демон в йерархията и веднага се превъзнесе. И дори не можем да сме сигурни доколко е велика тази Ахатар и дали наистина е тя. – чу се подигравателен глас някъде в тълпата, който говореше на идеален английски.

– Прав е. Мърдай! Искаме да видим какво представлява нашата прословута господарка. Или може би тя е същото страхливо мекотело като този нехранимайко тук?

Нещо прищрака в мен и се разгневих до такава степен, че Подземният свят започна да наподобява сауна. Само за част от секундата атмосферата наоколо стана почти непоносимо гореща. Знаех, че това не го правех аз. Правеше го Ахатар. И колкото и да се съпротивлявах срещу този изблик на арогантна непоколебимост, осъзнавах, че нямаше как да спра.

Избутах Касу грубо встрани. Беше видимо изненадан, но отстъпи. Полезрението ми долови самодоволната му усмивка само миг по-късно. Усещаше ме. И очевидно не само той, защото цялата тълпа се изтегли с крачка-две назад.

Присвих пръстите си, приготвяйки ноктите си за битка. Сякаш някой ме бе разрязал надве и в момента човешката ми половина спеше, а демонската искаше да срита задника на онези, които се осмеляваха да подкопават авторитета й.

– Кой каза това? – попитах студено и сурово. Точно срещу мен някакъв демон пристъпи смело напред.

– Аз. – гордостта от постъпката му се пропиваше в тази кратка думичка. Може би си мислеше, че щеше да му се размине. Но не беше познал.

– А другият мухльо, който се обади преди малко? – всички се спогледаха въпросително и безмълвно потърсиха другото жертвено агне. Въпреки очевидното им объркване, не бях в настроение да чакам. – Да излезе веднага! – гласът ми прокънтя из целия площад. Дана изплува на повърхността в съзнанието ми и започна да ми повтаря да не се забърквам със същества, чиито способности не познавах и не можех да предвидя. Ахатар усещаше надмощието си и не се притесняваше за подобни неща. Тя беше първична и неконтролируема, затова приспа отново човека в мен с бърз замах.

Щом искаха да им покажа сила, щях да го направя. При това по такъв начин, че да не се осмелят повече да ме предизвикват.

Пред тълпата излезе някакъв кльощав младеж, чийто ранг, съдейки по очите му, не беше от най-високите. Вдъхнах от въздуха наоколо. Касу ми беше казал, че мога да „подушвам“ чуждите емоции. До този момент наистина се чудех как е възможно това, но някакво вътрешно усещане ми подсказа, че тази плътна миризма е чист и неподправен страх.

Пристъпих напред към това леке, което вече трепереше като лист, обрулен от вятъра. Спрях на половин ръка разстояние от него, протегнах се и опрях върха на черния си нокът в брадичката му.

– Значи едно бебе като теб си мисли, че може да използва такъв тон към мен, така ли? – попитах с насмешка. Сега беше мой ред да се подиграя на чужд гръб. Зрението ми долови как косата му настръхна. Опрях нокътя си по-силно към кожата му. – Попитах нещо, малкия. Изобщо знаеш ли с кого си имаш работа?

– А-аз знам. Н-няма да се повтори повече. – заекна той. Вперих очите си в неговите, което го изплаши още повече, ако това изобщо беше възможно.

– Мога да те изпепеля само с поглед, така че за напред си мери приказките. – просъсках аз. Всъщност, това беше блъф. Не знаех дали мога да направя това, но получавах някакво странно удоволствие от реакцията му.

– Него можеш и да го смелиш с едно мръдване на малкия си пръст, но аз не съм толкова лесен. – обади се изведнъж другият демон. Обърнах главата си към него и повдигнах вежди.

– Спокойно. И твоят задник ще сритам, ако за това се притесняваш. – казах самодоволно, а онзи се усмихна предизвикателно.

– И как по-точно ще направиш това? Като се криеш зад жалкия ти наставник ли? Не ми се вярва. – без и аз самата да зная как, миг по-късно се озовах лице в лице с нахалника и го гледах упорито в очите. Демонската ми страна беше взела превес, но тя самата не знаеше докъде точно се разпростираха силите й. За човешката ми половина се отнасяше същото. И колкото и да ми беше любопитно какво можех и какво не можех да правя, тази неизвестност беше плашеща и доста напрягаща. Импулсите и тъмните желания на Ахатар бяха нещо, което трябваше да се науча да овладявам. Иначе изходът на нещата винаги щеше да е непредвидим, а това определено не ми се нравеше.

Огледах внимателно нещастника срещу себе си, а той дори не трепна. Очевидно беше по-силен от Касу, защото очите му светеха по-ярко, но това не ме притесняваше особено. Все пак аз бях Ахатар. А нямаше никой по-силен от Ахатар!

– Достатъчно! – разнесе се висок, величествен глас, който моментално смири гнева ми. Честно казано, не исках да се отказвам от тази битка, но нещо просто караше кипящата лава във вените ми да се успокои поне до нивата на нормалното и да не чак съм толкова войнствено настроена. Атмосферата наоколо също се нормализира, защото градусите се върнаха към обичайните си стойности.

Тълпата се разцепи надве и в свободното пространство прииждаха две високи, слаби фигури, едната облечена в черно, а другата – в бяло. На главите си бяха сложили качулки и не успях да видя лицата им, но, за бога, от тях се излъчваше такава царственост, грация, умереност и спокойствие. Бях готова да се обзаложа, че с едно щракване на пръстите си можеха да превърнат бушуващо море в спокойно езерце.

Хилещата се гримаса на демона веднага се изпари от лицето му, виждайки новопристигналите. Върху наглата му физиономия се изписаха сериозност и почитание. Не можех да отрека, че влиянието на непознатите беше силно, но Ахатар все още искаше да направи демонстрация на сила и значимост. За щастие, човешката ми страна отново изплува и пое контрола поне частично. Трябваха ми доста усилия, за да укротя вътрешно този почти непреодолим нагон и да седя мирна, но в крайна сметка многото години самодисциплина си казаха думата.

Касу се озова до мен за нула време и се поклони почтително така, както се бе поклонил на мен по-рано. Всички демони последваха примера му и се зачудих дали и аз трябваше да направя така. Преди да реша тази дилема, двата неизвестни субекта вече бяха на достатъчно близко разстояние, за да приковат вниманието ми и такива неща останаха на заден план.

Те бавно и грациозно свалиха качулките си и първото, което видях бяха черните им коси. Второто, което забелязах беше това, че в лице бяха абсолютно еднакви.

Веднага се досетих кои са тези – Старейшините. Касу доста ми беше разказал за тях и както беше споменал – те са близнаци. Тези същества бяха абсолютно идентични един с друг. Две противоположности въплътени в един и същи образ. Объркващо и омайващо. Плашещо и красиво, защото в тези двама мъже бяха скрити всички тайни на човечеството. Дълбоко заключени и никога заплашени да бъдат разкрити.

Преди през главата ми да мине още някоя мисъл, очите на Старейшините ме пронизаха като остри ножове. Вцепених се на място и не можех да направя друго, освен да седя и да ги гледам като в транс. Имаше нещо толкова могъщо и доминиращо в тях. В същия момент излъчваха спокойствие, за което аз само можех да си мечтая, въпреки стажа си като адвокат, където хладнокръвието беше задължително условие. Но това не ме накара да сваля гарда си нито за миг.

Последва поклон от тяхна страна. Не същият като на Касу, толкова официален и почтителен, но все пак поклон. Изправяйки се няколко секунди по-късно лице в лице срещу мен, мозъчната ми дейност бавно започна да се връща към активния си статус. Започнах да забелязвам разни детайли, освен еднаквите им лица.

Имаха гарваново черна, късо подстригана коса и леко мургава кожа. Е, представях си Старейшините като някакви сбръчкани старци, които постоянно говорят с назидателен тон и се опитват да те „вкарат в правия път”. Тези мъже обаче нямаха нищо общо с представите ми. Не знам дали говореха с назидателен тон, но изглеждаха горе-долу на моите години. Струваха ми се в достатъчно добро физическо състояние, макар че телата им бяха привидно слаби и дори немощни. Лицата им имаха доста остри, груби черти, но все пак можеха да минат за привлекателни, ако се усмихнеха… А дали се усмихваха изобщо? Може би в старостта си бяха забравили, че лицевите им мускули бяха способни на подобно движение.

– Приветстваме те, Ахатар. Радвам се, че най-после откри истината за същността си и си готова да заемеш мястото, което ти се полага. – каза Старейшината с черната роба, за който предположих, че е демонът измежду тяхното дуо. – Надяваме се, че се разбирате добре с Касу, който трябва да те напътства и да ти помага. – кимах мълчаливо. Човекът в мен беше стресиран до краен предел, а демонът – прекалено силен, за да имам контрол над него, дори и по отношение на думите. Затова и да си държа устата затворена беше най-добрата алтернатива за момента.

– Изправи се, Касу, демон на мъката и страданието! – заповяда с дълбок глас Старейшината в бялата роба. Наставникът ми побърза да изпълни заповедта. Макар и на крака, очите му бяха забити в земята.

– Очакваме да я подготвиш за церемонията по първото й официално преобразяване и коронацията. – каза Старейшината в черната роба и погледна Касу изпитателно. Демонът, от своя страна, отвърна на погледа му с решителност.

– Ще направя всичко по силите си, за да се чувства подготвена. – отговори ясно Касу, а Старейшините се усмихнаха леко. Значи все пак умееха да се усмихват. И зъбите им изглеждаха естествени, които си беше направо идеално, ако се имаше предвид колко са стари по думите на собствения ми наставник.

– Много добре тогава. Ахатар, чувствай се в сигурни ръце. Ако имаш въпроси или нужда от съвет, ние винаги сме насреща. До нови срещи, всемогъща Принцесо на мрака.

Двамата грациозно сложиха качулките си, обърнаха се и бавно се оттеглиха сред мъглата на Подземния свят, като очертанията им постепенно се размиваха все повече и повече, докато силуетите им съвсем изчезнаха от погледите на всички присъстващи.

С Касу се спогледахме едновременно, сякаш по команда. Очите ми бяха изпълнени едновременно с объркване и интерес. Първо официално преобразяване? Коронация? Да се чувствам достатъчно подготвена? Какво означаваше всичко това?

За пореден път тази седмица главата ми се напълни с въпроси, чиито отговори нямах. Това беше наистина дразнещо. Цял живот бях свикнала да контролирам ситуацията. Дори и когато имаше изненади, бях способна да изманипулирам всичко и всички, за да се измъкна дори и от задънена улица. Но сега всичко около мен беше толкова непредвидимо. А това ме изправяше на нокти в очакване на следващото нещо, което нямаше как да подчиня.

– Да вървим. – каза Касу и се обърна с гръб към тълпата. Преди да го последвам, за пореден път погледнах към присъстващите демони. Всички си говореха, ръкомахаха оживено. Имаше намръщени гримаси, както и някои по-весели. Цялото това сборище беше смесица от образи, гласове и форми, които бяха страшни, но и странно удивителни.

Тръгнах послушно след наставника си и двамата се върнахме на главната улица. Изведнъж той спря и преди да успея да направя или кажа каквото и да е било, той ме хвана за ръката и секунда по-късно вече бяхме обратно в Торонто. В ноздрите ми нахлу познатият аромат на градския въздух, до ушите ми достигнаха звукове от коли и клаксони, а рязката смяна на температурата ме накара леко да се задъхам.

Премигнах няколко пъти и забелязах, че сме в онази забутана уличка, от която се бяхме телепортирали. Поглеждайки към Касу, видях, че беше възвърнал човешката си форма. Предполагам, това важеше и за мен.

– И сега какво? – попитах и скръстих ръце пред гърдите си. Демонът се усмихна по типичния за него начин.

– Сега ти се връщаш на работа, а аз отивам да пия бира в някой бар и да гледам тенис.

– Изглежда просто.

– Да, така изглежда. – отвърна той и с бавна стъпка излезе на слънчевия тротоар, а аз останах загледана в широкия му гръб.

Оттук нататък вече нямаше връщане назад. И двамата го знаехме. Като за капак на всичко, може би нямаше да е зле да си намеря психотерапевт, защото усещах как Ахатар седи в мрачните ъгълчета на съзнанието ми и само чакаше удобен момент за проява. А аз не знаех докога ще мога да я удържам.

Глава четвърта

Глава четвърта

An elevator.
Източник: http://www.clickhole.com/article/body-positivity-win-elevator-can-hold-2500-pounds-6705

Четвъртък дойде, а заедно с него на главата ми се стовариха милион служебни задължения. До обед седях в съда и водех ожесточена битка с Майк, свързана с бракоразводното дело на Шели, а следобедът се заех с проучване на по-подробна информация за сделката на Антоан. Стараех се да съм колкото се може по-концентрирана, но две важни теми занимаваха ума ми.

Първата беше свързана с французина и срещата ни в събота вечер. Нямаше как да не разигравам въображаеми сценарии, свързани с развитието на вечерта и как да не се притесня за на пръв поглед тривиални неща като например какво да облека, за какво щяхме да разговаряме и дали изобщо щяхме да разговаряме обстойно, тъй като езиковата бариера беше неминуема. Не че подценявах познанията му по английски език, но човек никога не знае. Плюс това не бях особено уверена в подхода си, защото не бях излизала на среща от… две години може би. Боже, беше толкова отдавна, че дори не успявах да си спомня правилно. Което, само по себе си, беше достатъчно показателно.

Другият главен казус засягаше пряко Касу и Подземния свят. Не се беше мяркал в полезрението ми от вторник вечер. Жалко, за което. Трябваше някой да ми изхвърли боклука днес сутринта.

Като оставим това настрана, бях напълно погълната от служебните си задължения. Когато приключих с тях в края на деня, изморено приведох бюрото си в малко ред, събрах си нещата и се запътих към асансьора. Излизайки от кабинета си, забелязах, че отново бях останала последна. Всъщност, и чистачката беше там, но членовете на целия адвокатски колектив очевидно отдавна бяха напуснали работните си места. Дори и Крейншор. Което беше странно, предвид, че той беше шефът.

Помахах на чистачката и й пожелах приятна вечер. Натиснах копчето за асансьора и се усмихнах доволно. Исках да се прибера у дома и да не поглеждам към компютърен екран никога повече. Или поне до утре.

Щом вратите се отвориха, побързах да вляза в кабинката и натиснах копчето за минус второ ниво. Секунда по-късно потеглих надолу и облегнах гърба си на една от стените, облекчена от края на работния ден.

Изведнъж, някъде между петия и шестия етаж, асансьорът рязко спря, а бутоните и екранът, показващ етажите, започнаха да премигват, и секунда по-късно изгаснаха.

– Не отново. – промърморих с въздишка и натиснах звънеца на асансьора. Нямаше смисъл, защото не работеше. Извадих мобилния си от чантата и, също като в понеделник, телефонът изгасна. Изсумтях раздразнено и зачаках търпеливо.

В следващия момент асансьорът потегли рязко нагоре, като това ме накара да залитна леко, но все пак запазих равновесие. Отново спря на десетия етаж и вратите се отвориха с тих, леко зловещ звук. Щом видях същия тъмен, мрачен офис, неприятните тръпки пак полазиха по гърба ми. Демонското в мен започна да си проправя път към повърхността на съзнанието ми, а човешкото ми чувство за самосъхранение крещеше да се махна колкото се може по-скоро оттам.

Докато се разкъсвах между алтернативите тип „стой си там и чакай нещо да изскочи“ и „бягай за живота си“, улових леко движение някъде в това огромно пространство и цялата настръхнах от страх. Човешките ми инстинкти се изостриха, докато демонската ми половина беше хладнокръвна и овладяна, сякаш ме правеше недосегаема. Не знам дали трябваше да се притеснявам повече за физическата си безопасност в този момент, или за менталната си стабилност, тъй като заплахата беше непосредствена, а мислите ми бяха почти шизофренични.

Нямах много време да реагирам, защото вратите на асансьора започнаха да се затварят, но прословутото ми любопитство ме накара да протегна ръка и да ги отворя отново. Подадох главата си през прага и огледах всичко много внимателно. Онова, което ми направи впечатление обаче бяха не самите предмети, а остротата и отчетливостта, с която ги виждах. Започнах да долавям някакви странни звуци, наподобяващи шептене само миг по-късно. Странното чувство, което силно разстройваше демонските ми сетива вчера, докато Антоан беше в офиса ми, сега се появи отново, но много по-силно. Въздухът около мен натежа сериозно. Отново бях раздвоена между първични реакции – да изчакам някаква очевидна провокация или да проявява малко здрав разум и да се прибера изцяло обратно в кабинката. Припомняйки си разни сцени от филми на ужасите, реших, че вторият вариант беше наистина основателен и дръпнах главата си навътре в асансьора.

След точно една секунда не можех да бъда по-благодарна за решението си, защото вратите се затръшнаха с умопомрачителна сила точно на милиметър от мен. Едва сподавих писъка си на ужас, а кабинката полетя рязко надолу. Тупнах по дупе върху мекия килим и инстинктивно се свих, предпазвайки главата си с ръце. Точно когато очаквах неизбежното разбиване в дълбините на асансьорските недра, чух как вратите се отвориха. Предпазливо отворих очи и видях, че съм се озовала на паркинга. Вдигнах поглед към дисплея и видях, че съм точно там, за където по-рано се бях запътила – минус второто ниво.

Задъхана и пребледняла, се изправих на крака, грабнах дамската си чанта, която бях изпуснала в паниката, и побързах да изляза. Смръщих се. Нямах намерението да използвам повече този асансьор за нищо на света. И без това трябваше да стегна малко мускулите на краката и задните части. Изкачването и слизането по стълбите до дванадесетия етаж бяха перфектният фитнес – безплатен и ефективен.

Стигнах до автомобила си и седнах на шофьорското място. С треперещи ръце веднага заключих вратите и набутах ключа в стартера. Исках да се махна оттук, колкото се може по-скоро.

– Как мина денят ти? – попита някой до мен, а аз изпищях и подскочих на място. Гласът на натрапника звучеше познат, но не чак толкова, че да го идентифицирам от раз, затова хвърлих кръвнишки поглед на съседната седалка. Касу.

– Господи, изкара ми акъла! Знаеш ли как ме изплаши? – изкрещях гневно аз. Как изобщо се беше озовал тук?

– Не. Но по пребледнялото ти лице съдя, че съм се престарал. Ех, човек да не направи една любезна визита. – драматично отвърна той, а аз просто отпуснах главата си на облегалката и затворих очи.

В колата настъпи тишина, а това беше точно това, от което имах нужда в момента. Спокойната обстановка винаги ми помагаше и този път не беше изключение – постепенно негативните емоции започнаха да отшумяват, треперенето ми спря, а дишането и пулсът ми възвърнаха нормалния си ритъм. Беше хубаво така. Почти блажено.

– Хей, всичко наред ли е? Изглеждаш наистина притеснена. Ако ти се е случило нещо необичайно, не се колебай да споделиш с мен.

– Като изключим, че изведнъж станах демон ли? – подхвърлих саркастично аз. Касу изсумтя до мен.

– Жени! Ти искаш да помогнеш, а тя как ти отговаря! – раздразнена от коментара му, отворих очи, но вместо да отвърна каквото и да е, просто запалих колата.

– Сложи си колана. – казах и отпаркирах. В момента наистина не бях в състояние нито да обяснявам поведението си, нито да се правя на много учтива, но Касу имаше право за едно – не биваше да се колебая да му споделя някакви необичайни неща. А случката от преди броени минути беше също толкова необяснима, колкото и явленията, свързани с Бермудския триъгълник.

По пътя към дома си обясних на Касу най-подробно какво беше станало и тази вечер, и в понеделник. След като изслуша забележителния ми монолог, той остана смълчан, сякаш внимателно премисляше думите ми. Най-накрая просто кимна с глава, а изражението му беше непроницаемо.

– Ще проуча въпроса.

– Значи това не е нещо типично? – полюбопитствах аз.

– Не. Ахатар, все още никой не знае за откриването ти, освен аз и Старейшините. Странно е, че започват да те нападат още преди да си се възкачила на трона си.

– Да ме нападат?! – възкликнах аз. Завих по улицата, след което покарах още няколко стотин метра и стигнах до жилищната си сграда. Влязох в подземния паркинг и оставих колата на отреденото й място. Изключих двигателя и двамата излязохме от автомобила.

– Добре, не мисля, че се изразих добре. Нападение е силно казано. Да те сплашат е по-точният термин. – поправи се Касу, а аз свих устните си в тънка линия. Едното не звучеше по-привлекателно от другото. А и щом само, за да ме сплашат почти не ми отсякоха главата, не знаех какво трябваше да очаквам като по-сериозни действия.

– Но нали за мен знаете само ти и онези… Старейшини. Сам каза така.

– Ще поразпитам, но нищо не обещавам. – завъртях очи в знак на досада. И това ми било наставник! Нали трябваше да ме напътства и да ми дава информация. Трябваше да е стабилен източник, а не да минава с номера „нищо не обещавам“. Аз говорех така само на безнадеждните си клиенти, а колкото и самоуверено да звучи, не мисля, че моят случай попадаше в тази категория.

Двамата се качихме в апартамента. Поканих демона с идеята да не се застоява особено, но той явно имаше други планове, защото си събу обувките и се настани удобно на канапето. При това го направи достатъчно непоколебимо, което предизвика моментално учудване у мен.

– Тук ли ще останеш? – попитах неразбиращо, като се отправих към кухнята, за да видя с какво разполагах в хладилника. В следващия момент чух, че той вече беше пуснал телевизора. Възмутено се върнах във всекидневната, а този малък негодник ми се усмихна по възможно най-самоуверения и арогантен начин, на който беше способен.

– Мисля да прекараме малко време заедно. За да се опознаем, нали се сещаш. Случайно да имаш бира?

– Не. Защото случайно ти я изпи като смок онзи ден.

– Но изхвърлих боклука, нали?

– Браво! Героят на деня! – отвърнах язвително и се върнах обратно в кухнята и направих нов оглед на хладилника. Наистина нямах нищо за ядене. Освен ако в последните дни някой не беше провъзгласил стръка целина за достатъчно хранителна.

Помислих за около минута и реших, че ще сготвя спагети Болонезе. Бяха ми любими, а отдавна не си бях доставяла това кулинарно удоволствие. За отрицателно време се преоблякох в нещо по-удобно, сложих водата за спагетите и се отправих към входната врата.

– Отивам до магазина за продукти. – провикнах се, докато си обувах маратонките. – Наглеждай водата, чу ли?

– Да, добре. – чу се гласът на Касу от всекидневната, който звучеше отегчен, дори леко подразнен. Извинете, Ваше Височество, че разсейвам вниманието ви от мача по тенис на корт. – И да купиш бира! – каза той този път по-силно. Завъртях очи и излязох.

Навън топлата нощ предразполагаше към приятни вечерни разходки, затова и много хора очевидно прекарваха времето извън домовете си. Аз бих направила същото, ако умората не беше толкова доминираща. Почти не ми беше останала никаква енергия за днес.

Влязох в близкия супермаркет, напазарувах набързо и се отправих обратно към апартамента си. Това обичах на пазаруването по това време – нямаше нужда да чакаш по опашки.

Докато вървях, телефонът ми иззвъня и искрено се изненадах, когато видях изписалото се име на екрана.

– Кай? – казах въпросително в слушалката, когато вдигнах.

– С Винсент се скарахме, Барби. Не искам да се застоявам вкъщи. Ще ме приютиш ли тази вечер при теб? – най-добрият ми приятел звучеше като буреносен облак, което не беше добре, тъй като рядко се разстройваше до такава степен. Явно нещата наистина бяха сериозни, затова и сърце не ми даваше да откажа. Но имахме един малък, съвсем мъничък проблем, който лежеше на канапето ми като цар и се разпореждаше с телевизора ми.

– Ами, аз… Такова… В момента не е много удобно. – отвърнах едва-едва. Не исках да го отпращам, но нямах особено голям избор.

– Защо? Компания ли си имаш? – излая Кай в слушалката. Започваше да става нападателен. Лош знак.

– Да, нещо такова. – измърморих, срамувайки се. Господи, как не исках да правя това! Само като си помисля колко провалени планове беше изтърпял заради глупостите ми с Люк. А сега ето как му се отблагодарявах. Бях ужасна приятелка.

– Е, съжалявам, че ще те разочаровам, но вече стоя пред вратата на сградата ти. Ще трябва да изриташ госта си, за да ми обърнеш малко внимание. – завих зад ъгъла и наистина го видях как се мъчи да уцели ключа, с който да отключи. Прекъснах връзката и изтичах до него, въпреки пазарските чанти.

– Знаеш ли, радвам се, че дойде. – казах му с усмивка и го прегърнах. Той отвърна, като ме стисна силно. – Съжалявам, че сте се скарали. Но това не значи раздяла. – успокоих го аз. Той пое торбите и се качихме нагоре по стълбите, като междувременно Кай започна да ми разказва причината за конфликта и развитието му. Слушах внимателно, вметвах по някой и друг коментар, а съвсем скоро щях да му предложа и утеха, състояща се от вкусна вечеря и чаша коктейл.

С влизането в апартамента ми, моментално изхлузих обувките си и изтичах до вече кипящата вода.

– За бога, Ка… – спрях се навреме, преди да изрека демонското име. Добре че бях запомнила „нормалното“ му название, което започваше с една и съща буква. Колко предвидливо и удобно. – Кевин! Защо, по дяволите, не сложи спагетите? – изкрещях аз ядосано и побързах да поправя тази грешка.

– Не си ми казала. – провикна се лениво демонът от другата стая. Ако продължаваше така, скоро щях да си поискам друг да ме „наставлява“. И без това досега не беше свършил нищо чак толкова специално.

– Кой е този секси мъж? – попита Кай, шептейки до мен. Явно беше надникнал набързо да види кой седи в хола и беше останал очарован.

– Първо, не е секси. – оспорих набързо. – И второ, той е…

– Аз съм неин наставник. В работата. – довърши вместо мен Касу и се подсмихна развеселено. Скръцнах със зъби и се заех да приготвям соса за спагетите.

– Барби, започвам да обмисля да стана твой стажант в кантората. Мисля, че адвокатската професия ще ми приляга идеално. – отвърна Кай и двамата мъже се здрависаха. – Аз съм Кай, между другото. Приятно ми е да се запознаем.

– Кевин. Слушал съм много за теб. – вежливо каза демонът и му хвърлих един искрено учуден поглед. Брей, защо не беше толкова учтив с мен?

– А аз за теб нищо. – приятелят ми натърти на последната дума. – Защо не ми разкажеш нещо повече за себе си? – той флиртуваше ли?

– Наистина няма нищо кой знае какво за разказване. – отговори Касу все така усмихнат. Двамата седнаха на високите столове, а аз се заслушах внимателно в разговора им и започнах да приготвям коктейлите. Ако нещата отидеха твърде далеч, щях да се намеся без колебание. – С какво се занимаваш, Кай?

– С мениджмънт в една компания. През свободното си време работя в един бутик иначе. И Дана успешно се възползва от намаленията за служители.

– Ах, същински демон! – подхвърли саркастично наставникът ми, а аз го изгледах косо и дори малко злобно. Гадняр! – Нима първата ти работа не ти носи достатъчно доходи?

– О, напротив! Но бутикът е нещо като хоби. – обясни Кай. – А ти откога си й наставник? Нищо не ми е разказвала за теб, а съм сигурен, че едва ли е недоволна. – последната част от изречението беше пропита с очеизвадна двусмисленост.

Касу се засмя.

– Доста време работех в сянка, но официално ме назначиха преди няколко дни. – ето това вече беше интересно. Предвид, че явно демонът си го биваше в намеците, бях склонна да се доверя на това изказване. Което, разбира се, ме накара да се запитам: от колко време наистина се беше навъртал около мен, без да го забележа?

– Коктейлите са готови. – провъзгласих високо и поставих две пълни чаши пред тях двамата. Кай не се поколеба и веднага отпи, а Касу изгледа чашата ненавистно.

– Къде ми е бирата? – попита раздразнено той.

– Няма бира за теб. Купи си сам. – отвърнах троснато.

– Дана! Не бъди толкова груба!

– Да, Дана, не бъди толкова груба. – подигравателно ми каза демонът, а аз цялата кипнах. Близкият нож беше изкусително близко и ме караше да си представям как го накълцвам на малки парченца. О, картинката беше толкова хубава!

– Сосът! – алармира ме Кай, а аз веднага се обърнах към печката и започнах да бъркам, преди да загори. Двамата продължиха да си говорят разни неща, като за мое щастие, вече нямаше нито намеци, нито пасивно агресивно заяждане, така че спокойно довърших ястието.

Вечерята беше сервирана не след дълго и седнахме да се храним, като Кай започна да пресушава чашата си с алкохол за доста кратко време. Направих му още един коктейл, след това още един, а накрая мина на твърдо питие. Касу също предпочете уиски, а аз реших, че най-добрият вариант за мен беше вода.

Приятелят ми започна да си излива душата съвсем спокойно и без задръжки, като не се притесняваше дали информацията достига до трети лица. Демонът го гледаше с искрен интерес и го потупваше мъжки по рамото, а аз се притеснявах повече за това дали Кай утре ще може да отиде на работа, или ще трябва да го заведа в болница заради алкохолно натравяне.

– Не мога да повярвам, че се стигна дотук, Барби. Толкова му помагам за всичко и накрая да се отнесе така към мен. Неблагодарник! – разпали се Кай, а аз дръпнах чашата му настрани, когато посегна към нея за пореден път.

– Скъпи, мисля, че е време да си лягаш. Хайде, денят ти дойде в повече. – подканих го нежно аз, помогнах му да се изправи и го поведох към спалнята. Там го положих внимателно на леглото, разкопчах горните копчета на ризата му, за да не му е съвсем неудобно, завих го и се върнах обратно във всекидневната, където започнах да раздигам масата.

– Къде ще спя аз? – попита ме изведнъж Касу, а аз толкова се изненадах, че едва не изпуснах една от чиниите. Възвърнах си самообладанието и се подсмихнах самодоволно. Беше време да му го върна за всички саркастични изказвания.

– Ако желаеш, можеш да легнеш при Кай. Виждам, че доста си допаднахте. Но те предупреждавам, че Винсент е здравеняк. – Касу се почеса зад врата и се намръщи.

– А, не, предпочитам канапето. И без това полежах на него, докато гледах тенис. Беше ми много удобно там. – побърза да ми отговори той, а аз едва потиснах смеха си. Макар и демон, той беше мъж. А всички мъже бяха болни на тема да покажат колко са мъжествени. Това ми позволяваше да правя някой и друг удар под кръста, когато демонът започваше да проявява прекалена арогантност.

– Щом казваш. Ще ти донеса завивки. – разчистих каквото беше останало набързо и отидох до спалнята, извадих резервната възглавница и един чаршаф и се върнах в хола, където ги връчих на наставника си. – Лека нощ! – пожелах, обърнах се и преди да завия по коридора, му махнах с ръка.

– Лека! – каза той и чух как разгъва чаршафа.

Измих се набързо преди лягане, навлякох се в удобната си пижама и легнах до Кай. Мислех, че ще заспя бързо, но сцената по-рано с асансьора не ми излизаше от главата. Въртях се още дълго, а дори и когато заспах, плашещите картини продължиха да ме преследват в сънищата ми.

На следващия ден алармата ми ме събуди най-безпощадно и с един замах на ръката си я спрях.

– Мразя алармата ти. – промърмори Кай до мен, явно разбуден.

– И аз не я харесвам. Боли ли те главата?

– Като се наспя като нормален човек, ще ти кажа. Сега ме остави да си почивам.

– Ще ти оставя лекарство за махмурлука, спящ красавецо. Ти само се обади на шефа си. – целунах го по главата и станах от леглото. Набързо и много тихо се оправих за работа и отидох директно в хола, очаквайки да видя как Касу още спи. Единственото, което беше останало след него, бяха празното канапе и прилежно сгънатите завивки. Повдигнах рамене и отидох да си направя кафе. Замислих се за демона. Изхвърля боклука и сгъва по начин, който спокойно може да се конкурира със способностите на някоя дългогодишна домакиня. Ако можеше да готви, да пуска прахосмукачка и да бърше прах, щях да се убедя, че определено си е объркал призванието.

Преди окончателно да изляза навън, оставих на Кай чаша с вода, лекарства и бележка, след което не загубих и секунда повече и директно се отправих към автомобила си. По пътя към кантората успешно се разсъних и се заредих с положителна енергия, като слушах любимото си сутрешно радио предаване. Водещите, както винаги, бяха забавни, пускаха хубава музика, а историите на участниците бяха повече от разведряващи.

Доброто ми настроение обаче се изпари в момента, в който паркирах и осъзнах, че нямах нито капка желание да стъпвам в асансьора. Все още се страхувах заради вчера, а недоверието ми към тази подвижна кабинка беше подкопано завинаги. Което означаваше само едно – че ще използвам стълбите. Дванадесет етажа чакаха да бъдат изкачени (четиринадесет, заедно с подземните) и, честно казано, идеята за безплатния фитнес вече не ми се струваше толкова добра, но милион пъти предпочитах това пред факта отново да съм на косъм от нелепа смърт.

Няколко мини сърдечни удара по-късно и неспирни ругатни наум, пристигнах на етажа си потна и имаща сериозни дихателни проблеми. Краката ми трепереха, страните ми горяха, а коленете ми сериозно заплашваха да се подкосят всеки момент.

– Тренираш ли, Милан? – дочух някой да ме пита, а гласът идваше сякаш от хиляди километри разстояние. Фокусирах размазаното си зрение и веднага разпознах Майк Браун. Да му се не знае, точно сега ли трябваше да попадам на него! Ей на това му казвах ирония.

– Да, тонизиращо е. – отговорих едва-едва, а заклетият ми противник ме потупа по рамото.

– Офисът не е спортна зала. – каза подигравателно той, а аз потиснах изсумтяването си.

– Може би и ти трябва да пробваш, Майки. Годинките вече започват да оказват влияние върху физиката ти, а това бирено коремче няма да спре да расте от само себе си. – захапах го аз и се отправих към кафеварката. След такъв маратон целият наличен кофеин в кръвта ми се беше изпарил и ми трябваше нова доза. Докато си наливах кафе, някой изкрещя името ми толкова високо и пронизително, че едва не изпуснах чашата си.

– Милан! В офиса ми! Веднага! – не ми трябваше втора покана, за да дотичам при шефа като покорно куче. Докато крачех към кабинета му, видях Браун да се подсмихва арогантно. Гаден, надут пуяк!

Първата мисъл, която прелетя през главата ми, беше, че има някакъв проблем с работата ми. Влизайки в кабинета на Крейншор, се подготвих за бруталните критики, които той никога не спестяваше. Шефът беше темпераментен и педантичен – лоша комбинацията, която предполагаше перфекционизъм и работно представяне без право на издънки. И въпреки че досега бях безгрешна, последните събития в личния ми живот ме бяха разконцентрирали…. Ами ако нещо не беше изрядно?

Седях на стола пред бюрото му и премигвах тревожно, а когато Крейншор заговори, не очаквах предстоящото, тъй като нямаше как да го предвидя. Верен на характера си, той мина директно по същество – чул е за срещата ми с Антоан.

Започнах да пелтеча и да се оправдавам, но шефът побърза да ме прекъсне. С твърд тон ме предупреди, че не му дреме за нарушения протокол, но ако нещо по сделката се провали, ще изхвърча от кантората по-бързо от тапата на отворено шампанско. Справедливо решение, затова се разделихме, стискайки си ръцете.

Когато затворих вратата след себе си, излизайки от кабинета, забелязах, че половината очи на адвокатите бяха вперени право в мен. Най-вероятно предполагаха, че съм нахокана по най-безпощадния начин, което ме подразни. Точно когато щях да им кажа да си гледат работата, Майк дойде с бърза крачка до мен, усмихна ми се мазно и ме потупа по рамото за пореден път. Това да не му беше някакво коронно движение?

– Сигурно ти е тежко, Дана. Но да знаеш, че ние, като твои колеги и приятели, ще сме до теб в този труден и критичен момент. – каза той и за да придаде драматичност на изпълнението си, подсмъркна сякаш плаче.

Махнах ръката му от рамото си и му се усмихнах широко.

– За какво говориш, Майк?

– О, Дана, като отричаш уволнението си, няма да избягаш от реалността. Знам, че сигурно ти е трудно да го приемеш, но аз съм тук да ти помогна. Имам много връзки…

– Да са ме уволнили? – попитах неразбиращо. Секунда по-късно ми просветна. Евтина провокация, която нямаше да оставя без отговор. Така силно предусещах, че ще му натрия носа, че едва седях на едно място. – Мечтай си, хиена такава! А и дори да ме бяха уволнили, ти си последният човек, от когото бих поискала каквато и да е била помощ. И се съмнявам, че някой тук изобщо иска да има нещо общо с теб. – цялата кантора заглъхна, а аз се врътнах наперено и отидох в кабинета си. Настаних се максимално удобно на стола и се почувствах така, сякаш притежавам света.

Защо не поставих този идиот на място още преди толкова време?

Порадвах се на малкия си триумф и се захванах за работа.

По време на обедната почивка всички в кантората си шушукаха, а щом с Майк се засичахме, той или не ме гледаше, или когато го направеше, в очите му се четеше такова презрение, че по гръбнака ми полазваха неприятни тръпки. Може би бях прекалила, но той си го просеше от доста време насам. Затова и не се чувствах гузна ни най-малко.

Докато се хранех тихо, телефонът ми иззвъня.

– Ало?

– Добре се справи с отворкото, признавам ти.

– Касу? – възкликнах аз, а той се засмя от другата страна на линията. – Откъде звъниш?

– Не е важно. Чакам те долу пред сградата на кантората. Така че слизай веднага.

– Шегуваш ли се? На работа съм! Не мога да излизам просто така. – възразих аз.

– На работа си, но си в обедна почивка. А аз ти обещавам, че това няма да отнеме много време.

– Но…

– Никакво но. Чакам те. А аз мразя да чакам, така че си довлечи хубавото дупе долу. – връзката прекъсна. Заклевам се, някой ден нервите ми нямаше да издържат и щях да се отнеса с Касу по същия начин, по който се отнесох и с Майк. Че и по-лошо!

Слязох на партера и излязох пред входа на сградата. Не ми трябваше да търся демона много с поглед. С черните си дрехи и достатъчно внушителни размери определено се открояваше в тълпата.

– Хубаво дупе, а? – подкачих го, когато отидох по-близо до него. Той повдигна рамене.

– Реших да не бъда вулгарен.

– О, колко благородно от ваша страна, милорд. – подхвърлих иронично, а той се смръщи.

– Днес си особено заядлива, знаеш ли? Първо онзи охлюв в работата ти, а сега и мен ме подхващаш. Нека само да ти кажа – никой не харесва такива хора. – този път аз бях тази, която се смръщи.

– Давай да приключваме с това. Имам работа за вършене.

– Каква? Да мачкаш другите и да ги тормозиш психически? Защото толкова те бива в това, че трябва да ти плащат. – хвърлих му мълниеносен поглед, но това не го смути нито за миг. Дори мисля, че лукавата му усмивка стана още по-широка.

Вървяхме смълчани един до друг по улицата, а хората не смееха да ни погледнат. Касу изглеждаше заплашителен и без да прави нищо специално. Сериозната му физиономия и доброто телосложение определено излъчваха нотки на заплашителност и най-вероятно това плашеше много от минувачите.

Няколко минути по-късно завихме в една мръсна уличка. За съжаление, боклуците не бяха единственият проблем. Отвратителната смесена миризма на изпражнения и други неизвестни източници замая главата ми.

– Защо сме тук, по дяволите? – попитах отвратено и запуших носа си. Не помогна особено. Всяка пора от тялото ми усещаше зловонието.

– Ще ти покажа Подземния свят. – заяви Касу спокойно, а аз се шокирах до такава степен, че пуснах носа си.

Отстъпих една-две крачки назад.

– Не съм убедена, че съм готова за това. Трябва ми време. – казах и погледнах демона право в очите. Той поклати леко глава, сякаш не беше съгласен с това, което бях казала току-що.

– Нямаме време, Ахатар. Щом е имало две нападения над теб, ще има и още. И не се знае колко далеч може да се стигне следващия път. Кой знае? Онези асансьорни врати може наистина да ти премажат красивата главица. Повярвай ми, като мъртвец ще имаш предостатъчно време за всичко.

Беше прав. Не бях готова животът ми да се обърне на 180 градуса, но се случи. Не бях готова някой да ми каже, че съм най-великият демон сред демоните, но се случи. Сега казвах, че не съм готова да видя Подземния свят, но наистина ли не бях? Може би това беше просто страх от неизвестното. Страх, който не исках да превъзмогна и неподготвеността ми, както и трудността, породена от сблъсъка ми с нещо толкова далечно от онова, с което бях свикнала, бяха жалки извинения.

Погледнах Касу с възможно най-сериозния си поглед, а той ми кимна окуражително с глава.

– Прав си. Но аз просто… съм неуверена. – прошепнах, а изражението му стана някак по-меко.

– Ахатар, аз съм ти наставник. Тук съм освен да ти помагам и да те пазя, но и да бъда зад гърба ти, когато имаш нужда от мен. Затова просто ми се довери. Окей? – не ми трябваше друго. Касу изглеждаше прекалено искрен, а думите му бяха непоколебими. Поех въздух и кимнах с глава.

– Окей. – отговорих, а демонът хвана ръката ми. Нямаше нищо романтично и нежно в докосването му, но ясно се усещаше покровителството му и готовността му да ме защити, независимо от всичко.

– Затвори очи и освободи съзнанието си. Дишай дълбоко, прилагай си дзен или прави там каквото искаш или каквото е нужно. Но просто освободи съзнанието си. – послушах го и главата ми веднага се изпразни. Сякаш беше препълнено кошче за боклук, което само чакаше да бъде почистено.

Хватката на Касу ставаше все по-силна, но не усещах болка от натиска, който пръстите му оказваха върху дланта ми. Почувствах с цялото си същество как се пренасям в съвсем друг свят. Буквално. Нямаше нужда да отварям очите си, за да знам, че вече сме на друго място. Най-вече защото гадната миризма я нямаше.

– Отвори очи, Ахатар, и виж мястото, на което истинската ти същност принадлежи. – каза Касу, а на мен всичко това ми прозвуча твърде тържествено. Със сигурност не ми беше говорел така. В гласа му се долавяше небивало уважение. Не че не ми хареса, но звучеше странно.

Демонът пусна ръката ми и едновременно с това последвах указанието му. Ахнах от изненада.

Наистина се бях озовала в един съвсем друг свят.

Глава трета

Глава трета

Седях на високия стол до барплота в кухнята и гледах безизразно в една точка, опитвайки се да анализирам нещата, да намеря разумен аргумент, да изровя отнякъде някакво адекватно обяснение на случилото се. Така и не намирах нищо, а мозъкът ми отказваше да работи все повече и повече заради прекалено усилената дейност. Затова просто си седях на стола, неподвижна статуя, която само мигаше от време на време, за да покаже признаци на живот.

Шумът от размърдване ме върна в реалността и погледнах към източника. Непознатия неспокойно шаваше върху ниския кухненски стол, подпираше лакти на масата, след това отново се наместваше, търсейки удобна поза. Същевременно очите му шареха наоколо, оглеждайки дома ми, и кимаше одобрително с глава.

Фактически погледнато, този мъж вече не беше непознат. По пътя към дома ми си беше казал името – Касу. Странно, нетипично, направо извънземно име. Но мисля, че оттук нататък възприятието ми за нормално и типично щеше доста да се измени с оглед на онова, което се беше случило и на база предчувствието ми за предстоящото.

– Хубаво местенце си имаш. – отбеляза сухо той, а аз се намръщих. Е, оценявах опита му да разчупи леда, но това не намали нито напрежението ми, нито тревожността ми. Трябваше да се постарае повече. – Имаш ли бира? – попита, а аз се изненадах. Добре, значи свръхестествените същества консумираха алкохол и даже имаха предпочитания? Кой да предположи!

Без да се замислям много, станах от стола, отидох до хладилника и погледнах вътре. Имах точно две кенчета нискоалкохолна бира, грабнах едното и му го занесох. Касу огледа критично емблемата, както и процента алкохол, и отвори напитката секунди по-късно.

– Ще свърши работа. – каза и отпи три големи глътки. – Вземи си и ти. Имам доста за разказване. – поклатих отрицателно глава.

– Така е добре. – отвърнах тихо и седнах обратно на стола-щъркел. Касу отпи още веднъж и ми се усмихна изненадващо дружелюбно, което извади на показ трапчинките му. Изглеждаше ми повече като мързелив и хитър тийнейджър, отколкото като зрял мъж, а самодоволните пламъчета в очите му ми подсказваха, че определено имах от какво да се пазя и най-вече – защо да се пазя. На всичко отгоре и физиката му бе достатъчно забележителна, така че нямаше да е лошо да си имам едно наум, докато се намирах покрай него.

Изведнъж в главата ми се завъртяха спомените от случката на паркинга. Неволно потръпнах и почти се изтърсих от стола. Множество въпроси започнаха да изникват отново и отново – какво стана, защо, как, какво изобщо значеше всичко това, реално ли беше…

Касу прекъсна целия поток, като безмилостно смачка кутийката с бира, а звукът рязко ме изтръгна от състоянието на вцепененост. Сега усетих колко са стегнати мускулите и челюстта ми, и си наложих да се отпусна малко.

Трябваше да погледна ситуацията от всички страни. Очевидно бях нагазила в непознати води и ми трябваше колкото се може повече информация. Само така щях да се измъкна от това положение… ако изобщо съществуваше изход.

– Спомена, че ще ми бъдеш от полза. – казах аз и погледнах Касу право в очите. Той кимна с глава.

– Да, това ми е работата.

– В такъв случай искам да ми кажеш всичко, което знаеш. – заявих решително аз, а той присви зелените си очи, пронизвайки ме с тях. – Започвай да говориш.

Настъпи тишина и в следващия момент усетих как въздухът около мен натежа, налягането падна и ушите ми започнаха да пищят, но отказвах да помръдна дори и на милиметър. Пулсът ми стана нереално бърз, а главата ми се замая и сякаш за момент подът под краката ми изчезна, но след няколко безкрайни секунди всичко отново беше нормално. Дишането и туптенето на сърцето ми успокоиха ритъма си, а пищенето в ушите вече отшумяваше.

– Ето ти едно доказателство, че си необикновена. Никой смъртен нямаше да преживее това, гаранция. – по лицето му се изписа задоволство, което бързо беше заместено от сериозност. – Първо, съветвам те да си намериш по-удобно място, защото определено имам какво да ти разкажа. И второ, не просто те съветвам, а горещо ти препоръчвам да ме слушаш внимателно. Не обичам да се повтарям. – скръцнах със зъби в знак на раздразнение, но реших да не задълбавам прекалено в заповедния му тон. Беше хубаво да си спестя енергията за по-смислени неща, като например да го питам милион и един въпроса.

Седнах на кухненския стол срещу него, като не отделих очи от тялото и лицето му нито за секунда.

– Защо цветът на очите ми се промени така? Какво се случи с мен?

Мъжът придоби изключително замислено изражение, сякаш се чудеше как точно да формулира мисълта си и как да я представи по по-правилен начин.

– Хм, ще се опитам да го кажа максимално тактично… Ти си демон. И то не какъв да е демон, а най-великият демон на всички демони. Нещо като Зевс на Олимп, нали се сещаш. – останах като ударена от гръм и не посмях да помръдна. Изненадах се толкова много, че май сърцето ми пропусна удар. Или два.

Премигнах няколко пъти и блокадата на съзнанието ми се вдигна, чак когато усетих Касу да разтърсва раменете ми. Беше станал от мястото си и ме принуждаваше да фокусирам цялото си внимание върху него. Лицето му изглеждаше непроницаемо и студено, но не и безразлично. Сякаш се страхуваше от последващите ми реакции. Аз, от своя страна, погледнах към пода, за да се уверя, че още е там, защото отново бях изгубила почва под краката си.

– Ти лъжеш. – промълвих тихо. – Това не е вярно. Няма как да е вярно. – изправих се рязко от стола, премахнах ръцете му от себе си и започнах да обикалям малката си кухня с бързи крачки. Паниката и истерията бавно ме завладяваха, а предметите наоколо някак си започваха да губят очертанията си. Крайниците ми се разтрепериха неудържимо и за първи път в 27-годишния си живот усещах как контролът ми се изплъзваше.

– Не лъжа. И ти сама знаеш това. Убеди се, видя очите си. – чух го да казва спокойно, докато се умопобърквах все повече и повече. Трябваше да се преборя с това, с надигащата се вълна от емоции, но не можех.

Аз бях добър човек. Наистина добър човек. Стараех се в училище, не се заяждах с никого, бях добра дъщеря, перфектен специалист в областта си. Дарявах пари на разни фондации, помагах, когато имах възможността. Аз бях добър човек…

По дяволите!

Не знам още колко време съм обикаляла из кухнята си, но явно на Касу му беше омръзнало да ме гледа, защото застана пред мен, препречвайки пътя ми. Исках да го погледна в очите и да му кажа да се мръдне, но мускулите ми отказваха да изпълняват каквито и да е заповеди. Също както и съзнанието ми отказваше да се подчини на здравия ми разум, който сега беше в незначително количество в сравнение с бурята от негативни чувства и усещания.

– Спри вече. – каза ми с твърд тон той, но почти не го чувах. Едва сега до мен достигна фактът, че през цялото това време не съм спирала да повтарям, че той лъже. Всичко в мен се противопоставяше на тези небивалици. Всичко това нямаше как да е възможно. – Ахатар, спри! Това не е лъжа. Ти знаеш, че си такава. Някъде там, вътре в себе си, ти много добре знаеш това.

– Млъкни! – изкрещях аз, вече напълно обезумяла и започнах да блъскам гърдите му. Пред замъгленото си от сълзи зрение стоеше само черното петно, което представляваше тениската му. Не знаех с каква сила нанасям ударите, но не ме интересуваше. – Това не е вярно. Не може да е истина. Просто някаква аномалия на момента. Няма такова нещо като демони. Ти лъжеш!

Касу хвана китките ми и с лекота спря ударите. Пръстите му се впиха в кожата ми, карайки ме да замълча и да го погледна. Изглеждаше все така спокоен и непоклатим, а хватката му се отпусна, но все още ме държеше.

– Успокой се. – нареди хладнокръвно той. – Спри да мърдаш, спри да говориш. Просто стой спокойно и не прави нищо. – той ме подбутна обратно към стола и седнах. Пусна китките ми и се настани срещу мен. – Знам, че изненадата е голяма. Разбирам те. Но сега трябва да се успокоиш, за да ти обясня всичко, окей? Ти сама ме помоли. – избърсах сълзите и кимнах с глава. Той имаше право. Аз лично изисках от него да ми каже всичко, което знае. И очевидно трябваше да се стегна, за да поема информацията, иначе нямаше да стигнем до никъде.

– Добре, добре. – отвърнах дрезгаво аз и изтрих още няколко сълзи. Той изпусна бавно и предпазливо огромно количество въздух от гърдите си. Не трябваше ли аз да съм внимателната? Защо постоянно се пазеше от мен? – Знаеш ли, май трябва да поработиш над тактичността. – Касу се изсмя в отговор.

– Не си поплювам, признавам. Но ако трябва да съм деликатен с всяко едно нещо, което ще ти кажа, няма да приключим скоро. А наистина не ми се занимава с това цяла нощ. Може и да ме избраха за твой наставник, но това не значи, че ще съм търпелив към теб.

Започнах бавно да възвръщам самообладанието си и да събирам мислите си, като избутах на по-заден план естествената ми склонност да рационализирам всичко, защото тя нямаше да ми е от помощ. По-скоро щеше да ми пречи.

– Добре, да започнем от основите. – подех аз. – Да приемем, че… – дори не можех да го изкажа. Езикът ми се обръщаше и ми трябваха няколко секунди, докато се принудя да изговоря заветните думи, които противоречаха на цялото ми същество. – … Че наистина има такова нещо като демони. Обясни ми какво представлявате. Какво правите?

– Какво правим. – поправи ме Касу, натъртвайки на последната буква. Завъртях очи.

– Какво правим! – поправих се.

– Демоните сме тези, които се храним с човешките души. По-скоро с човешките грехове и негативните емоции, ако трябва да съм максимално точен. Колкото по-покварен е човекът, с когото се храним, толкова по-добре за нас. Или го приеми така: ние сме лъвове, а човешките грехове са зебрите. Трябва да се храним около два пъти седмично, иначе силите ни намаляват, а те са ни нужни не само, за да се борим с врагове, но и за да изпълняваме мисии за издигане в йерархията. Всеки грях носи на демона определена енергия в зависимост с какво точно се храни. Аз например съм демон на страданието и мъката, затова ако отида на някое погребение и поема от чуждата тъга, ще съм свеж като краставичка в следващите поне три-четири дни. Ако обаче се нахраня с ревността на някого, това няма да ме поддържа дълго.

Ние сме създания на мрака, на нощта. Което не ни прави автоматично зли до един. Е, признавам, че има и отрепки в Подземния свят, но не са чак толкова много…

– Подземния свят? – повдигнах въпросително вежди.

– Нашият дом. – усмихна се Касу. – И много скоро ще те заведа там.

– Какво?! – изпищях учудено.

– Дишай, дишай. Няма да е сега. – подигравателно ми отвърна той. Изпуфтях и скръцнах със зъби, а в главата ми започнаха да се разиграват сцени с разни демони, които вършат отвратителни неща. И въпреки че това беше само резултат от въображението ми, не беше картинка за милиони.

Тръснах глава, за да се върна в настоящето.

– Нарече ме с името Ахатар. Защо? – попитах подозрително аз. Това някакъв секретен код ли беше?

– Това е демонското ти име. Моето е Касу, както вече знаеш. Всеки един демон има свое прозвище. По принцип много от нас се подвизават в света на смъртните с имена, чиито първи букви поне съвпадат с демонското им название. Мързи ни да помним нещо твърде различно. Пред хората се представям като Кевин.

– Каза, че си мой… как го нарече точно? Наставник?

– Да. – потвърди той. – Отговорен съм да те въведа в нещата поне на първо четене. Това значи да ти предоставя основната информация за същността на демоните, както и да ти покажа на какво си способна.

Противоречиви чувства ми действаха като кофа студена вода. От една страна наистина не можех да повярвам, че водя този нелеп разговор. Пълен абсурд! Някаква част от мен беше твърдо убедена, че Касу всъщност беше избягал от някоя клиника за психично болни, а в момента във всички медии се говореше за бягството му и беше въпрос на време да го намерят и приберат. От друга страна… видях очите си в огледалото. Видях и неговите. А това беше малка искрица в ума ми, която ми подсказваше, че може би всичко е истина.

Пламъкът на новопоявилото се любопитство надделя и започна да се превръща в пожар. Вихрушка от въпроси едва не помете мозъка ми. Имах усещането, че ще се удавя в морето от гатанки и неяснота, но накарах всичко да спре. Опитах се да мисля така, както правех за предстоящо дело – всичко трябваше да е структурирано, въпросите трябваше да бъдат кратки и ясни, без излишни увъртания, но не и непълни.

– Очевидно си имате някаква йерархия. – отбелязах аз. – На какъв принцип е?

– Разбира се, че си имаме. – отвърна демонът почти обидено. – Ти си най-отгоре. Старейшините са след теб. Те са твои съветници и пишат историята на човешките съдби, като се стараят доброто и злото да са наравно в живота на човека. Затова Старейшините са двама – един висш демон и един висш ангел. Те също така са пазители на Портите.

– Портите? – повторих неразбиращо.

– Има две огромни порти в помещението, където Старейшините вършат своята работа. Едната води до запасите ни от души. Нещо като склад е. Там държим душите на мъртъвците. Няма такова нещо като Ад и Рай. Това е внушение на хората. Там се съхраняват и събират души от хилядолетия наред. Разбира се, могат да бъдат пуснати на свобода или унищожени, но щом пуснат складирани души в света на смъртните, ще се получи дисбаланс.

– Защо?

– Защото това са все пак души на умрели. Те са очернени главно заради преживяното в смъртта, болката от загубата на близките и заради дългия престой извън материалния свят. Ако нарушиш покоя им, пускайки ги на свобода, могат да създадат немалко проблеми, тъй като повечето от тях стават агресивни. – завърши Касу и си пое дълбоко въздух след почти неспирните обяснения, а аз се озадачих.

– Чакай малко. Щом няма Ад и Рай, как има демони? Ами ангели? Ами Бог?

– Не съм казвал, че няма ангели. Съществуват. Има ангели-пазители. Те са невидими за хората. Всеки човек си има свой ангел-пазител. Той го предпазва от лош късмет, от беди и изобщо от всичко лошо. За съжаление на ангелите обаче, демоните в повечето случаи успяваме да ги надхитрим. Но не сме виновни само ние. Понякога хората са толкова упорити в това да правят глупости, че сами си причиняват нещастие. В такъв случай демоните можем да ликуваме, а ангелите само въздишат дълбоко и се чудят на човешкото невежество. Що се отнася до Бог – не съм отрекъл неговото съществуване.

Имаше логика в това, което казваше, осъзнах аз. Работейки като адвокат, неведнъж бях ставала свидетел на това какви мазохисти могат да бъдат хората. Разбира се, имаше я и другата крайност, в която те умишлено причиняваха несгоди и главоболия на приятели и роднини. Беше повече от отвратително до какви неща беше способен да стигне един човек само и само, за да получи желаното. Жалко, но истина.

Намръщих се. Пак се разсейвах с разни мисли, вместо да се концентрирам изцяло. Сега не му беше времето да чета речи по морал. Дори и да ги четях само в главата си.

– Ти каза, че портите са две. Другата до какво води?

– Другата води към най-лошия кошмар на всеки. Зад нея се крие светът на Сенките – най-низшестоящите в нашия свят, но и най-подлите. Те са създания между живота и смъртта. Предпочитат да се появяват при смъртните, защото могат да ги сплашат по-лесно. Чувала ли си за духове на умрелите? – кимнах с глава положително. – Няма такова нещо. Това пак е поредното внушение на хората. „Духовете” всъщност са Сенките. Плашат се лесно от светлина. Каквато и да е. Но това не ги прави слаби. Затова един прост съвет: не отваряй тази врата. И дори и не си помисляй да ходиш зад нея, защото ще излезеш от там или полужива, в най-добрият случай, или ще те разкъсат на парчета.

– Да, но нали аз съм най-висшестоящият демон. Не би ли трябвало да треперят пред силата ми или нещо такова? – демонът се изсмя в отговор.

– Те са огромна армия, Ахатар. Ако решат да се обединят срещу теб, шансът ти да победиш е меко казано минимален.

– А как са станали такива? Сенки имам предвид. – побързах да уточня аз.

– Обикновено Сенки стават хора, умрели от насилствена смърт. Изпитват гняв и разочарование заради това, че животът им е бил отнет и цялото това нещо се концентрира в преобразяването им в Сенки. Щом това се случи, тъгата, гневът или каквото и да е друго чувство, което са изпитвали непосредствено преди смъртта си, се увеличава в многократни размери.

– Нима има толкова много хора, умиращи по неестествен път? – зачудих се на глас.

– Хора всякакви. Но най-вече глупави. – каза той с горчива нотка в гласа си. – За щастие кучите синове рядко създават проблеми. Имали сме случаи на бунтове, в резултат на които искаха да излязат на повърхността. Но ние бяхме достатъчно силни, за да ги удържим в техния свят.

– Значи Сенките са умрели от насилствена смърт. А онези зад другата врата…

– … Са умрели от естествена смърт. И са спокойни, ако не ги безпокоиш излишно. – довърши той вместо мен. Кимнах с глава.

Касу продължи да ми разказва, при това изключително подробно – за изкачването в йерархията, за силата и уменията, които демоните придобиват, актуализирайки или подобрявайки ранга си. Слушах го изключително внимателно и съсредоточено, като в някакъв момент дори започвах да си записвам, сякаш бях на лекция. Не исках да пропусна нищо.

Няколко часа по-късно демонът най-после завърши с обясненията и въздъхна облекчено. И двамата се бяхме изморили. Погледнах към бележките си и осъзнах, че това беше една алтернативна вселена, която действаше по свои правила и закони. Беше впечатляващо колко много неща оставаха скрити за човешкото възприятие и колко много дори не даваха признаци, че са там, камо ли че влияят върху нас. Или това, или Касу трябваше да получи Нобелова награда за добро въображение. Можеше и да го слушам внимателно, но скептицизмът ми не си беше отишъл.

С мързеливи стъпки отидох до хладилника и силно се надявах да има нещо за ядене. Нямах този късмет и погледнах към мъжа, който пресушаваше и втората кутийка бира успешно, смачка я и я остави на масата старателно, за да не падне. Очите му се вдигнаха и срещнаха моите.

– Какво? – попита неразбиращо и почти неясно, а аз поклатих глава. Явно многото говорене му се беше отразило зле, защото заваляше думите и дори изговаряше някои срички с доловимо усилие.

– Нищо. – отговорих, отидох до масата, взех и двете кенчета и ги изхвърлих в кошчето. Касу се изправи и се зачудих какво ли е замислил да прави. Видимо се смръщих. Нямаше да го оставя да си тръгне просто така. – Аз почистих, но ти ще изхвърлиш боклука.

– Слушам, скъпа. Да знаеш, че след това може да отида да пийна по едно с момчетата. Не ме чакай. – подхвърли той иронично, подсмихна се лукаво и козирува. Завъртях очи, извадих торбичката от кошчето, отидох до него и му я набутах в ръцете. Запътих се към хладилника за шише вода, но Касу побърза да ме спре. – Трябва да ти покажа нещо. Като за финал. – игриво ми каза демонът, а аз се обърнах изненадана към него и го погледнах очаквателно. Той пусна торбичката долу и отпусна тялото си.

В следващия момент температурата на стаята рязко спадна надолу. Въпреки че навън беше гореща лятна вечер, имах усещането, че бях на Северния полюс. Скръстих ръце пред гърдите си, а лампата над главата ми започна да премигва. Тръпки на страх пробягаха през цялото ми тяло и някакво злокобно чувство обсеби целия ми апартамент. Несъзнателно потръпнах и се огледах наоколо. Не знаех за какво се оглеждам, но имах чувството, че всеки момент нещо ще ме нападне.

Погледнах Касу и се вцепених на място, щом видях какво се беше случило с него. Очите ми бяха готови да изскочат от орбитите си, а сърцето ми пропусна удар за втори път тази вечер.

Кожата му беше станала катраненочерна. Очите му бяха станали ярко металносиви. Черната му тениска някак беше изчезнала и единственото, с което беше облечен бяха черни панталони. От красивото му лице не беше останала и следа и то беше станало черно, също като кожата му. На главата му нямаше и един косъм от разрошената му коса. На гърба му се бяха появили черни крила, чиито пера изглеждаха смъртоносни. Между тях се издигаше дръжка на меч, която беше тъмночервена на цвят и по този начин се открояваше от цялостния черен образ. Усмихвайки се по най-злокобния начин, който бях виждала някога, Касу показа белите си, очевидно остри зъби, за които не се съмнявах, че могат да разкъсат всичко на парченца. Цялото му същество в момента представляваше едно огромно, внушително и много заплашително черно петно, наподобяващо сянка, което може да накара всеки да трепери от страх.

Вдигайки дланта си, забелязах черните му нокти, които изглеждаха като редовно острен бръснач. Инстинктивно отстъпих крачка назад и почти спрях да дишам в очакване на следващата му стъпка. Със спокоен жест той положи длан на гърдите си и въпреки огромните си размери, елегантно се поклони. Докато се изправяше, се протегна напред и взе торбичката с боклука. Ченето ми леко увисна във въздуха и докато се усетя, той вече бе изчезнал, като заедно с това стайната температура започваше да се връща към нормата, а злокобното чувство бързо се изпари.

Майко! Мила! Божия!

Строполих се на близкия висок стол до барплота и се опитах да асимилирам случващото се. Не знам кога точно мозъкът ми блокира окончателно, но в един неопределен момент колкото и опити да правех, всички мисли просто отказваха да минат през главата ми. Дори и да си мислех как трябва да купя още бира и прясно мляко, съзнанието ми казваше твърдо „не“ на абсолютно всичко.

В крайна сметка реших, че сега най-добре беше да си легна и с бърза стъпка отидох до леглото и се строполих върху него, като преди това проверих дали входната врата е заключена. Това нямаше да спре нито Касу, нито който и да е друг демон да проникне в дома ми, но беше някакво успокоение. На някакво много повърхностно ниво, но по-добре от нищо.

Не си направих труда да се завия или пък да си облека нещо по-удобно от черния панталон и ризата, с които бях през целия ден. Просто си лежах, взирах се в нищото и въпреки липсата на мозъчна активност, бавно осъзнавах как отсега нататък всичко щеше да е много различно. И началото вече беше положено – вярвах в свръхестественото. Най-страшното и може би най-учудващото обаче беше фактът, че се чувствах искрено заинтригувана от този мистичен хоризонт, който щеше тепърва да се открива пред мен.

На следващия ден бавно отворих очи и се огледах наоколо. Някак си не исках да ставам от леглото, беше ми твърде добре върху мекия матрак, но след няколко минути на сериозни самоубеждаване и усилия, най-после се вдигнах. Съблякох дрехите си от вчера и отидох в банята, заставайки право пред огледалото. Припомняйки си вчерашния побой на паркинга и първата ни среща с Касу, беше повече от логично да имам синини или някакви белези, показващи, че са ме ступали здравата.

– Изумително. – прошепнах аз, опипвайки кожата на лицето и врата си. Нямаше дори едно петънце. И торбички под очите нямах. Невероятно!

Можеше и от цялата демонска сага да излезе нещо добро в крайна сметка.

Влязох под душа, а спомените от снощи почти взривиха главата ми, появявайки се наканени. Опитах се да ги спра, но накрая завърших само с разочарование. Все още ми трябваше време да смеля какво всъщност се случваше, но явно умът ми беше на мнение, че нощта се явяваше достатъчна, за да приема фактите.

Въздъхнах и спрях струята вода. Наистина трябваше да се стегна, иначе нямаше как да приема подобна промяна. Не беше лесно и щяха да ми бъдат нужни ужасно много усилия, както и също толкова голяма доза осмисляне, а може би и някое и друго успокоително хапче, което да ме поддържа с всичкия ми през процеса. Защото това беше радикално. Меко казано.

Облякох се набързо и, като погледнах колко е часът, установих, че нямам време за размотаване и трябваше да изляза от вкъщи. Докато шофирах към кантората, оглеждах хората по улицата, както и другите шофьори. Нямаше нищо необичайно – минувачите ходеха бавно и сънено, а летните температури бавно се покачваха. Слънцето вече беше изгряло и, макар лъчите му все още да не бяха жарки, денят щеше да бъде горещ. Точно така, един обичаен летен ден. Нищо повече.

Паркирах колата си, качих се на етажа си и, за да съм още по-сигурна, че в сутринта нямаше нищо свръхестествено, демонско, ангелско и други подобни проявления, огледах добре колегите, които се отправяха спокойно към кафеварката. Честно казано, може би за първи път се радвах толкова да видя тези хора, които за момента подклаждаха и поддържаха представата ми за обикновено ежедневие.

Запътих се с умерена крачка към кафемашината и щом се домогнах до нея, веднага извадих личната си чаша от близкия шкаф и си налях кафе. Точно отпивах първата глътка еспресо, когато видях асистентката ми да притичва нервно към мен. Повдигнах въпросително вежди. Какво ли беше толкова спешно в този ранен час?

– Госпожице, имате гост в кабинета си. – изговори бързо тя, сякаш беше притеснена от нещо.

– Да не би да е Шели Джоунс? – предположих аз. Ванеса поклати глава.

– Мъж е.

В главата ми изникна само един-единствен вариант и очите ми се разшириха. Да не би Касу да беше дошъл? Защото ако беше той, щях да го обезглавя без окото ми да мигне. Посещенията му ми дойдоха в повече тези дни. Нямах нужда от поредното. Не и в момента.

Безцеремонно подадох чашата си на Ванеса и настървено се придвижих до вратата на кабинета си. Преди да вляза, поех дълбоко дъх, за да потисна раздразнението си. Не подейства, затова просто влязох.

– Какво, по дяволите, правиш тук? – попитах през стиснати зъби. Мъжката фигура се изправи, докато аз заобикалях масивното бюро и седнах на стола си.

  • Аз… Извенете, не мислех, че ще е такъв проблем да ви навестя. – каза мъжът, а аз вдигнах глава. Не можех да объркам този глас. Нито пък френския акцент.

О! Ето за кой мъж ставаше дума значи.

Усмихнах се нервно и побързах да се изправя лице в лице с Антоан Сенак. Той изглеждаше също толкова неотразимо колкото и вчера, когато го видях за първи път. Излъчваше онова силно обаяние и чар, които биха накарали всички женски крака да се подкосят. В това число и моите.

Беше облечен в бяла копринена риза и в черни ленени панталони. Черните му летни мокасини идеално се съчетаваха с облеклото му. Косата му беше сресана назад, а лицето му с бронзов тен изглеждаше свежо и бодро. От него се излъчваше аромат на прекрасен мъжки парфюм, който те караше да вдишваш колкото се може повече от него. С една дума – изряден. Точно по мой вкус.

Почувствах се страшно глупаво и бързо го поканих да седне, за да замажа ситуацията. Господи, исках земята да се отвори и да ме погълне. Сега! Веднага! Толкова се срамувах. Никой клиент нямаше да бъде впечатлен от този забележителен „речник“ рано сутрин. Какво изобщо си мислех?

Антоан се настани удобно в стола, на който седеше до преди минута, и ми се усмихна учтиво. Усетих как се изчервявам. По-скоро заради издънката, но и красотата му също ме караше да се почувствам като гимназистка, която харесва момчето от по-горния клас.

– Извинете. Помислих ви… за друг човек. – измрънках аз, а той се усмихна дружелюбно.

– По враждебността ви бих предположил, че не е някоя приятна за вас персона, мадмоазел Милан. – отбеляза той, а аз се усмихнах и кимнах с глава.

– Може и така да се каже, господин Сенак.

– Моля ви, наричайте ме Антоан. Карате ме да се чувствам неудобно, като се обръщате към мен толкова уважително. – каза. Истински джентълмен.

– Тогава и вие се обръщайте към мен с Дана. – отвърнах аз и усмивката ми стигна до ушите. Набързо го изучих с очи. Въпреки че беше божествено привлекателен, долавях нещо изключително странно в него. Нещо притеснително.

Изведнъж се почувствах крайно некомфортно и се раздвижих на мястото си. Усещанията в мен, които се пробудиха вчера по време на сблъсъка с Касу, започнаха да се появяват и сега. Сетивата ми се изостриха и прилив на сила премина през цялото ми тяло. Осезаемо се напрегнах и сякаш диво животно се размърда в мен и, доловило някаква конкретна следа, се наежи и започна да души наоколо, да търси, докато не открие нужното.

Но защо се случваше това? Наставникът ми беше обяснил, че това е демонската ми страна и тя се проявяваше само в случай на заплаха и опасност. Единствената потенциална опасност беше Антоан. Което беше нелепо. Та той беше един обикновен, глупав човек, както би се изразил самият Касу.

– Предполагам сте тук, за да проверите дали работата по сделката е започнала. – казах, с което успешно разсеях мислите си. Смятам, че нещо с демонските ми рецептори беше сериозно повредено.

Сенак се засмя.

– Всъщност съм тук по лични дела. – отговори той и се усмихна заговорнически. Дразнещото чувство увеличи интензитета си, но успешно потиснах всякаква лицева експресия. Не исках да се излагам повече. Особено пред Антоан.

– Нима? – попитах неразбиращо. Ако наистина беше тук по лични дела, не виждах какво прави в офиса ми, освен че ми пречи да работя. Макар че нямах против такъв тип разсейване. Даже беше приятно.

– Да. Искам да ви поканя на среща, Дана. Надявам се, че не възразявате. – обясни той спокойно, а аз се ококорих насреща му. Той? Канеше мен? На среща? На истинска среща? Онази, със свещите и леката, романтична музика?

– Вие сигурно се шегувате. – възкликнах, все още твърде изненадана, за да реагирам адекватно. Той искрено се засмя на думите ми и кафявите му очи срещнаха моите зелени. Изражението му беше изключително развеселено.

– Да ви приличам на човек, който се шегува в момента?

– Ако трябва да съдя по несериозните ви тон и изражение, то да, може да се каже.

– Хванахте ме. – каза той и вдигна ръце в знак, че се предава. Усмивката остана върху лицето му, но вече изглеждаше по-сериозен. – Вие ме привличате, Дана. Още от първия момент, в който ви видях, ми направи впечатление силата, която излъчвате. Сила, съчетана с непоколебим женски чар и грация, за която повечето жени само могат да мечтаят. – човекът явно имал дар слово. И определено знаеше как да го използва. Беше непоклатим.

– Знаете как да омайвате, Антоан, признавам това ви качество. – казах, като не отделях очите си от неговите. Той се засмя на комплимента ми, след което възвърна същото сериозно, но същевременно усмихнато изражение на лицето си. – Добре. Ще изляза с вас. – съгласих се накрая, а той несъзнателно показа лека изненада. Въпреки това не успя да скрие самодоволството си.

– Събота вечер. В седем. Ще ви взема. – поясни той накратко, без да ми оставя особено време за допълнителни уговорки. Излезе с наперена походка от кабинета ми, сякаш току-що бе завладял нещо, което никой друг не можеше.

Подсмихнах се и повдигнах едната си вежда. Включих компютъра си и с усмивка се залових за работа. Този ден щеше да бъде страхотен!

Глава втора

Глава втора

Събудих се от звука на алармата и лениво отворих очи. Нахалните слънчеви лъчи вече бяха проникнали в стаята и раздразниха зрението ми. С небрежен жест се протегнах към нощното шкафче с цел да се домогна до телефона си, който не спираше да вдига шум. След три неуспешни опита, се постарах да фокусирам по-добре погледа си и най-накрая спрях досадното нещо. Завъртях се на другата страна и се завих през глава.

Имах страшна мигрена и се зачудих кой ден ли бяхме днес. Вторник? А може би сряда? Най-добре щеше да е петък, но знаех, че това е малко вероятно.

Изправих се до седнало положение и погледнах към екрана на смартфона. Вторник, седми юли, шест и три минути.

Станах от леглото и се запрепъвах към банята. Взех си бърз и освежаващ душ и директно след това отидох в кухнята. Пуснах кафеварката и се надявах тази божествена напитка, наречена кафе, да стане по-бързо тази сутрин, защото имах отчаяна нужда от задоволителна доза кофеин. Запътих се обратно към спалнята, като едновременно с това мислех какво да облека, тъй като това обикновено беше огромна дилема. Отваряйки гардероба, след около минута разсъждения, реших, че черен панталон и кремава риза с къс ръкав биха били добър избор. След като се набутах в дрехите, светкавично се върнах в кухнята.

За мое огромно щастие в кафеварката вече имаше значително количество кафе и побързах да си налея в една чаша и да отпия. Блажено примижах с очи. Ето това беше истинско наслаждение!

Изведнъж нещо започна да ме гложди отвътре и замръзнах на място. Нещо не беше наред. Нещо… сякаш липсваше.

Озърнах се наоколо, но всичко си беше на мястото. И все пак имаше нещо много особено в атмосферата.

След няколко секунди реших, че това беше просто плод или на въображението ми, или на главоболието ми, и повдигнах рамене. С чаша в ръка небрежно се отправих към коридора, за да проверя дали обувките ми са чисти. В този момент забелязах дамската си чанта, която седеше на пода, а голяма част от съдържанието й беше разпиляно в цялото антре. Учудих се. Как беше станало това? Все пак не самнонбулствах от деветгодишна насам.

С леко раздразнение се наведох, оставих чашата си на пода и започнах да събирам вещите си. Кой знае, може би наистина бях ходила насън тази нощ.

Набутах всичко сръчно в чантата и я метнах на масата във всекидневната. Допих си кафето, като на няколко пъти се изгорих по невнимание. Да пиеш гореща напитка, сякаш пиеш вода в оазис, не беше една от най-добрите ми идеи, но проклета да бях, ако ми хрумваше нещо смислено толкова рано сутрин.

Не след дълго излязох от вкъщи, подпалих колата си и потеглих към кантората. По пътя натам телефонът ми звънна и, изумена, се протегнах, за да вдигна. Никой не ми звънеше в тези часове.

– Дана Милан. – казах, като натиснах зелената слушалка. Номерът беше непознат. Озадачавах се все повече и повече.

– Хареса ли ви снощното посещение, госпожице Милан? – попита от другата страна мъжки глас. Намръщих се. Я да върнем лентата. Вчерашният ден – кафе, работа, досаден монолог на Люк по телефона, работа, пиене в бар с Кай, приятел на Кай, който дойде да го прибере вкъщи, шофиране към вкъщи и…

Спомените започнаха да се завръщат в главата ми с шеметна скорост и почти изпуснах телефона, тъй като дъхът ми секна. Очите ми се разшириха. Как можех да не помня?

Клаксоните отзад ме извадиха от шока и побързах да потегля. Опитах се да се концентрирам върху пътя, но събеседникът ми определено задържаше вниманието ми. Поздравявам го за което, защото мултифункционалността не ми беше силна страна.

– Ти… Снощи… Я чакай! – развиках се аз. – Кой си ти? Защо ме нападна? – връзката прекъсна. Прекрасно!

Изпуфтях раздразнено и метнах телефона на седалката до мен. Завих рязко към кантората, като едва не изпуснах завоя. Ако денят се познаваше по утрото, то моят ден щеше да бъде отвратителен.

Паркирах БМВ-то си в подземния паркинг на огромната сграда, в която работех. Качих се в асансьора и натиснах дванадесетия етаж. Чак сега осъзнах, че треперя и от яд, и от страх, но си наложих да се овладея. Въпреки това по пътя нагоре оглеждах всички, които се качваха в кабината много внимателно. След нападението от вчера започваше вече да ме хваща лека параноя. И макар че в моето семейство параноята беше нещо нормално, твърдо вярвах, че нито в близкото, нито в далечното бъдеще ще проявявам тази характеристика. Уви, гените си казваха думата.

Най-накрая стигнах до етажа си и побързах да изляза. Запътих се към кабинета си. По пътя асистентката ми ме уведоми, че шефът ме търси.

Да, денят не започваше никак добре.

Със скорост, достойна за олимпийските игри, отидох до вратата на кабинета на шефа. Краката ми се разтрепериха и усетих как започваше да ми става топло. Винаги се стресирах преди среща с това въплъщение на дявола. Само начинът, по който ме гледаше можеше да ме накара да си подмокря гащите. Не в добрия смисъл.

Все пак след няколко секунди събрах достатъчно смелост и почуках на вратата. Беше време за страшния съд.

– Влез! – чух отвътре да казва шефът ми с типичния за него дълбок глас. Набързо се сбогувах наум с близките си и отворих портите на ада.

Както винаги, господин Крейншор седеше зад масивното си бюро от светъл махагон. Като всички други бюра в тази кантора, и неговото беше затрупано с куп документи и листа. До монитора му се виждаха рамките на снимките на децата и съпругата му. Сладко. Беше облечен с бяла риза и тъмни панталони, а сакото му висеше на близката закачалка. Кафявите му очи гледаха строго и изпитателно всяко мърдащо нещо, което караше всички живи същества в стаята да искат да приемат размерите на мравка. Това не беше сладко.

Несигурно направих една крачка напред и затворих вратата след себе си. Вдишах и издишах дълбоко докато Крейншор ме гледаше със студените си очи. Неканени тръпки по гърба ме полазиха и ме накараха да настръхна.

– Седни, Дана! – нареди шефът ми и ми посочи единия свободен стол пред бюрото си. Побързах да изпълня заповедта и за нула време се озовах в седнало положение. Обърнах главата си надясно и чак сега забелязах мъжа в стаята. Да знам, че не бях единствената мишена на Крейншор, беше малко или повече успокояващо.

Мъжът, очевидно усещащ погледа ми върху себе си, също обърна главата си към мен и ми се усмихна приветливо. Отвърнах му със същото и вече започвах да се отпускам.

– Чух, че сте най-добрата. – каза той и ми се усмихна още по-широко, разкривайки белите си зъби. Кимнах с глава в отговор. Винаги намирах за трудно да отвръщам на комплименти, така че бях пестелива с реакциите.

Крейншор се прокашля, с което привлече вниманието и на двама ни.

– Предлагам да се залавяме за работа. – поде той. – Господин Сенак иска ти да поемеш делото му, Милан. Той е много впечатлен от работата ти. – мъжът до мен, явно нов клиент, се засмя.

– Шефът ви е доста директен. – отбеляза той и долових френски акцент. Подсмихнах се. Ако щеше да работи с нас, трябваше да свиква с липсата на такт и дипломация от страна на Крейншор. – Колко грубо от моя страна да не ви се представя, госпожице. Аз съм Антоан Сенак. – набързо каза той и протегна ръката си. В продължение на три-четири секунди гледах леко изненадана, но в крайна сметка поех дланта му и я стиснах.

– Дана Милан. Но виждам, че вече знаете това. – отбелязах и пуснах ръката му. Той явно реши да бъде крайно любезен, защото преди да дръпна дланта си, я повдигна и я поднесе към устните си. Целуна я съвсем леко, пусна я нежно и ме дари с чаровна усмивка. Кимнах бавно с глава все едно бях бавноразвиващ се идиот. Усетих как ченето ми започва да увисва във въздуха и побързах да се окопитя. Такива феномени се случваха доста рядко в службата, така че определено бях хваната неподготвена.

Половин час по-късно излязох от офиса на Крейншор, като не бях много сигурна дали краката ще могат да ме издържат до кабинета ми. Но се опитах все пак. Ляв. Десен. Ляв. Десен…

Седнах на бюрото си, като гледах със стъклен поглед и усещах, че ченето ми все още беше увиснало във въздуха.

Сделка за един милион канадски долара.

По дяволите!

И обещание от Крейншор, че ще имам сигурно място като съдружник за пет години напред.

По дяволите на квадрат!

Не мога да повярвам, че това ми се случва. Друго не можех да кажа по въпроса.

Звъненето на служебния телефон ме изтръгна от момента ми на въодушевление. Подскочих, поех си въздух и вдигнах слушалката.

– Милан. – съобщих вече с делови тон.

– Има бележка за вас, госпожице. – каза от другата страна на линията охранителят Бил. Озадачих се за пореден път днес. За бога, бяхме двадесет и първи век! Никой вече не оставяше бележки.

– Слизам веднага да я взема. Благодаря! – отговорих и изхвърчах от кабинета си. Бях наистина щастлива и адреналинът ми ме караше да ходя забързано. Само пет минути по-късно бях в лобито на сградата и почти тичах към охранителната кабинка. Както винаги, Бил ми се усмихна учтиво, а секунда по-късно вече ми подаваше лист хартия, прегънат надве. Взех го и му благодарих още веднъж. Докато ходех обратно към асансьора, оглеждах бележката с неприкрито любопитство. От външната половина името ми бе изписано със старателен почерк. В крайна сметка не издържах нито секунда повече и го разгънах, а очите ми се насочиха директно към единствения изписан ред.

Хареса ли ви снощното посещение, госпожице Милан?

Замръзнах на място, щом прочетох посланието. Паниката се надигна у мен със заплашителна сила и започнах да се оглеждам трескаво насам-натам. Преглътнах тежко и погледът ми потърси изпращача в безличната тълпа, но след няколко секунди осъзнах, че около мен няма нищо необичайно. Освен тази бележка.

Изтичах обратно до кабинката на Бил и почуках на стъклото. Мъжът отклони поглед от вестника си, въпросително взирайки се в натрапника. Изправи се от удобния си стол и излезе от кабинката.

– Нещо не е наред ли? – попита той и повдигна вежди. Чак сега забелязах, че бях започнала да се потя заради напрежението, а дишането ми беше станало плитко и накъсано, сякаш бях тичала през целия Торонто.

– Бил, кой ти даде тази бележка? Искам конкретно и точно описание. – заявих твърдо и за да подкрепя искането си, вдигнах бележката пред очите му. Той се опули, след което смръщи чело, от което между очите му се появи дълбока бръчка. След известно време, прекарано в размишления, Бил поклати глава.

– Не зная. Извикаха ме да погледна системата за чипове, защото не беше наред и когато се върнах, бележката беше на бюрото ми и отгоре беше изписано името ви. Това е всичко. – кимнах бавно и асимилирах думите му още по-бавно. Нямаше логика в цялото нещо. Всичко беше твърде нагласено. Той нямаше как да не е видял кой оставя бележката. Просто беше физически невъзможно. А изпращачът… очевидно обичаше да си играе и знаеше какво прави.

Благодарих на Бил още веднъж и се върнах обратно в кабинета си. Седнах на стола и погледнах отново листа хартия. Кой ли можеше да е? И колко опасен беше? Беше му известно къде работя, къде живея. Атакуваше ме директно и не долавях ни най-малко притеснение, че ще бъде заловен. Имаше някаква арогантност в действията му, сякаш знаеше, че няма как да бъде хванат, но същевременно ме провокираше. Сама по себе си, цялата тази информация, както и догадките ми бяха достатъчно плашещи. А и онези очи…

В следващия миг вниманието ми беше приковано от нещо друго. Буквите по листа започнаха да се движат, размествайки се, а след това смесвайки се. Постепенно започнаха да образуват черно мастилено петно, което се смаляваше все повече и повече и накрая изчезна.

– Какво, по…

Премигнах няколко пъти, за да се убедя, че не халюцинирам. И наистина не халюцинирах, защото колкото и да оглеждах хартията от всички страни, върху нея не беше останало нищо. Що за фокус беше това!

– Жената, която ви нае за бракоразводното дело, е тук. – чух да казва асистентката ми, която неусетно беше отворила вратата и беше промушила главата си през нея. Подскочих от изненада, а Ванеса се стъписа. – Извинете, не знаех, че…

– Няма нищо. – прекъснах я аз.

– Почуках, но никой не ми отговори и реших да отворя вратата… – запелтечи тя.

– Спокойно, Ванеса. Нищо фатално не е станало. – бързо се овладях. – Сега ще дойда. – асистентката ми излезе, а аз побързах да набутам листа в едно от чекмеджетата си и я последвах навън. Отидох направо в конферентната зала и видях мъж и жена да се карат. По-скоро той крещеше, а тя седеше и го гледаше със своя студен и безразличен поглед. Предположих, че това е клиентката ми. Умно от нейна страна да не отговаря на мъжа.

Влязох в залата, слагайки на лицето си служебна усмивка. Мъжът спря да крещи и двамата насочиха погледите си към мен. Обиколих стола на жената и дръпнах другия до нея. Оставих документите на масата, заедно с един химикал, и протегнах ръка към нея.

– Добър ден! Приятно ми е да се запознаем на живо, Дана Милан – тя се изправи, пое ръката ми и се здрависахме. Дружелюбна усмивка озари лицето й.

– Шели Джоунс.

– О‘Конър! Все още си О‘Конър, Шели. – побърза да я поправи мъжа, като говореше през здраво стиснати зъби. Протегнах ръката си и към него в знак на добра воля, но ръкостискането ни беше бързо и делово.

– Скоро няма да нося фамилията ти, Хенри. Крайно време е да се примириш с този факт. – отговори му язвително тя, а аз кротко си седнах на мястото. Винаги се чувствах неловко в такива ситуации. Не че не бях свикнала, но да ставам свидетел на чуждите скандали никога не беше неприятно. А и това не помагаше на главоболието ми точно в момента.

Изведнъж мъжът млъкна, седна на стола срещу мен и се облегна назад. Разтърка слепоочието си и погледна по-смирено съпругата си.

– Шели, скъпа, нямаме нужда от развод. Нека се приберем вкъщи и поговорим на спокойствие. – примоли й се той. С оглед на това колко непредсказуемо се държеше този мъж, можех да разбера защо Шели го напускаше. Аз лично бих била твърде неспокойна покрай този тип.

– Да говорим? – изсмя се язвително клиентката ми. – Няма за какво да говорим, Хенри. Ако ме обичаше и уважаваше поне малко, нямаше да чукаш съседката в собствения ни дом и щеше да мислиш малко повече с главния. Развеждам се с теб и това е краят. Изтърпях достатъчно. – бях готова да се намеся, за да успокоя страстите, но в залата влезе Майк Браун.

С типичната си мазна усмивка, този паразит премина прага и се настани до клиента си. Противният му парфюм удари обонянието ми и накара стомахът ми да се преобърне. Мразех го до дъното на душата си! Беше подъл, никога не играеше честно и постоянно използваше връзките си, за да срива авторитета на колегите, независимо дали бяха от нашата кантора, или не. Всички го ненавиждахме, но никой не се осмеляваше да се изправи срещу него, дори и в съдебната зала. Освен аз. Затова и си пазех гърба постоянно, защото бях убедена, че съм на първо място в черния му списък.

Майк се поздрави с клиента си и се здрависа с Шели. Отправи високомерния си поглед към мен и ми се усмихна широко и изкуствено, изваждайки избелените си зъби на показ.

– О, Дана! Любмият ми опонент. Толкова се радвам да те видя. – възкликна той с неприкрита ирония. Изскърцах със зъби, но външно запазих самообладание. За нищо на света нямаше да му позволя да види колко ме дразни.

– Отдавна не сме се изправяли един срещу друг, Майк. – но ти си все същият задник. Запазих този коментар само за себе си, защото не исках после да ми търсят сметка защо съм отправила такава остра градивна критика към „колега“. – Да минем на съществената част. Клиентката ми иска развод на основание изневяра. Има косвени доказателства, представени в съда и описани в доклада по бракоразводното дело. Няма подписан предбрачен договор, затова имуществото се дели по равно. Разбира се, клиентката ми иска всичко, което е купила със собствени пари по време на брака, да се ползва само от нея като лична собственост.

– Трябват ни документи, които да докажат въпросната лична собственост. – побърза да отбележи Майк.

-Работя по въпроса. – контрирах аз и го изгледах с присвити очи. Възможно ли е изобщо да съществува толкова неприятен човек на планетата?

– Тъй като моят клиент иска отсрочване на подписване на развода, ще изчакаме да представите нужната документация за собственост на госпожа О‘Конър.

– Джоунс! – побърза да го поправи грубо Шели, а надутият пуяк се опули насреща й. Аз, от своя страна, се изкисках тихо. Най-вероятно трябваше да я посъветвам да замълчи, но това беше прекалено забавно.

Адвокатът срещу мен се прокашля и измънка някакво подобие на извинение.

– Значи се разбрахме. Госпожице Милан, съобщете ми, когато получите всичко, което трябва. – каза Майк, изправи се и ми намигна. Някак си успях да не повърна, станах от мястото си и, в името на добрите обноски, се здрависах както с него, така и с Хенри. Двамата излязоха от конферентната зала, а аз погледнах към клиентката си.

– Ама че говедо! – просъска тя под нос, докато си събираше нещата. Подсмихнах се и й предложих да я почерпя с кафе или чай. Знаех какво е да изпаднеш в подобна ситуация и можех да видя, че тя преминава през същото, което и аз преди няколко месеца. Поне с Люк не бяхме женени, което беше същинско облекчение по много параграфи.

Шели учтиво ми отказа и с усмивка ми съобщи, че трябва да се връща на работа. Пожелах й приятен ден и отидох обратно в малкото ми кралство, наречено кабинет, където побързах да изпия един аналгин.

Вместо да се захвана за работа, мислите ми бяха обсебени от идеята, че трябва някак  да разбера кой беше изпратил бележката по-рано днес. За целта щеше да се наложи да прегледам охранителните камери, което се явяваше проблем, тъй като не познавах добре мъжа, който работеше с тях.

Но познавах добре някого, който щеше да ми помогне с тази част.

Усмихнах се широко, станах и отидох до бюрото на Ванеса. Забелязвайки ме, пръстите й спряха да шарят по клавиатурата и очите й се вдигнаха към мен. Опрях ръце на бюрото й, навеждайки се напред.

– Ванеса, близка ли си с охранителя, отговарящ за камерите? – попитах, а очите ми светнаха. Вярно, че ги бях виждала да си говорят няколко пъти в коридора. Тя дори кокетничеше. Затова и беше перфектният човек, който да му отвлече вниманието.

– Аз… Вие… Защо питате? – тя се изчерви и сведе поглед. Аха! Спипах я.

– Може ли да ми направиш една малко услуга? – опитах се да си придам максимално невинен вид. Ванеса отново вдигна очи към мен, а лицето й издаваше, че е объркана.

– Каква услуга?

– Трябва да видя един запис от днес. Много е важно. И се чудех дали ти ще можеш да му отвлечеш вниманието за няколко минути? Заговори го, пофлиртувай. Настина нищо особено. Ще го направиш ли? – завърших и я погледнах право в очите. Тя се изчерви още повече. Колко сладко!

– Нали няма да правите нищо друго? Не искам да го уволнят. Моля ви, обещайте, че няма да…

– Нищо повече няма да правя, Ванеса. Само ще погледна и се изнасям. Честна дума. – развеселено отвърнах аз и тържествено сложих ръка на сърцето си, за да потвърдя казаното. Тя кимна с глава.

– Добре. Ще се постарая да го разсея за колкото може повече време. – отговори вече по-спокойно асистентката ми и ми се усмихна. Набързо обсъдихме детайлите и след това всяка се върна към работата си.

Късният следобед всички започнаха бавно да си тръгват от работа. Същевременно аз и Ванеса седяхме по бюрата си и се преструвахме, че правим нещо важно. Когато най-накрая на етажа почти не беше останал никой, двете побързахме да си грабнем чантите и да слезем на партера. Тя отиде до другия край на етажа и сви по коридора, където се намираше стаичката с охранителните камери. Не чувах и не виждах нищо, макар че наоколо беше ужасно тихо и започнах да се притеснявам, но след около две минути я чух как се смее, а секунди по-късно видях нея и охранителя, запътени нанякъде. Тя се протегна, като същевременно ми направи знак с ръце, че имам десет минути. Усмихнах се. Повече не ми и трябваха.

Притичах до стаичката и влязох в тясното помещение. Няколко големи монитора показваха жива картина на случващото се в цялата сграда. Без да губя и секунда, започнах да щракам на посоки върху малкото квадратче, показващо картина на охранителната кабинка. Не знаех изобщо как се работи с тази техника и се надявах, че късметът на начинаещия ще сме благослови със своята велика сила.

В продължение на пет минути не успях да направя нищо. Започнах да се тревожа, защото времето ми изтичаше. Да му се не знае!

Най-сетне разбрах как да върна записа. Това не ме успокояваше ни най-малко, защото часовникът продължаваше да отброява. Спрях точно на сцената, в която Бил излизаше от кабинката си и тя остана празна. Вгледах се внимателно в монитора и първоначално не видях нищо. Превъртях няколко пъти, докато накрая имаше пробив – някакво мъжка фигура се появи за част от секундата в кабинката, остави бележката и в следващия миг изчезна. Буквално изчезна! Как… Какво?!

Секунди по-късно чух приближаващи гласове. По дяволите! Ако ме хванат, и двете с Ванеса щяхме да загазим, при това оплакването от охранителя щеше да е най-малкият ни проблем.

Мисли, Дана, мисли. Бързо мисли.

Направих първото, което ми хрумна –  върнах нещата в първоначалния им вид с няколко кликвания, грабнах чанатата си и се скрих зад вратата и се помолих това наистина да ми помогне, а да не е поредната измишльотина на киноиндустрията.

– Добре дошла в моята бърлога! – каза охранителят и разпери ръце, горд от това място. Завъртях очи. Тук нямаше нищо, с което да се гордее. И можеше да почисти всичките си боклуци от бюрото, преди да води момичета.

Ванеса се засмя искрено, което показа, че явно наистина го харесва. Тя го последва вътре и докато той още беше с гръб, тихо я побутнах по ръката. Тя издаде звук в знак на изненада и се обърна право към мен, с което без малко да ме издаде.

– Нещо не е наред ли? – попита младият мъж, а тя спонтанно го прегърна, задържайки го в позиция, в която не можеше да ме види.

– Не, не. Благодаря за кафето. – отвърна мило тя, а аз се възползвах от момента и тихо излязох в коридора. Внимателно се отдалечих и когато бях на достатъчно голямо разстояние, че да не ме чуят, въздъхнах облекчено. Бяхме на косъм!

Отправих се директно към подземния паркинг на сградата, като се смръщих. Поредният фокус. Някакъв мъж оставя посланието и след това в най-прекия смисъл се изпарява във въздуха – бързо и незабелязано. Това е толкова нелепо и нелогично, че дори ми е трудно да го осмисля.

Стигнах до колата си и започнах да ровя из бездънната си чанта, търсейки ключовете. На този етап от деня исках просто да се прибера у дома и да си почина. Въпреки че след снощи май не беше особено безопасно…

– Извинете, имате ли огънче? – попита някакъв мъж до мен и вдигнах глава. Точно отворих устата си, за да отговоря, но непознатият ме удари. Здравата.

Тялото ми се отпусна назад и се опря на колата. Изпуснах чантата си и усетих замайване. С усилие вдигнах главата си нагоре и през замъгления си поглед видях единствено, че непознатият беше огромен мъжага, който беше готов да раздава юмруци. Насочени към мен по незнайно каква причина.

– Помниш ли ме, Дана? Снощи ти дойдох на гости. – каза той и ми удари шамар. Кожата ми моментално се възпламени, а страхът ме парализира. Дявол го взел, този ме беше пребил в собствения ми апартамент. И очевидно нищо не му пречеше да го направи и сега. – Да не забравяме и бележката днес. Видях, че я получи. – още един шамар, който ме накара за няколко секунди да загубя връзка с реалността.

Нещо животинско се отприщи в мен. Уплахата ми бе заместена от адреналин и клокочещ гняв. Осъзнавах, че трудно мога да се меря с физическата му сила, но изведнъж усетих такова неконтролируемо раздразнение. Нямаше да му се оставя просто така.

– Какво искаш? – изръмжах аз. Той се засмя.

– Искам да освободя една скрита страна в теб. И ще те налагам, докато това не стане. И на мен не ми е приятно, но обстоятелствата го изискват. – удари ме още веднъж.

Какво? Да освободи скрита в мен страна? Какви глупости говореше този? От коя психиатрична клиника беше избягал?

Поредният удар ме разпали още повече. Със следващия вече пощурях от яд. Не бях на себе си, но това нямаше никакво значение. Трябваше просто да се отърва от този луд и да се махна час по-скоро.

Стъпих си здраво на краката и зачаках поредния път, в който ще замахне. Щом това се случи, парирах и го изритах право в корема.

– Така е по-добре. – доволно каза нападателят и се усмихна. Върна се в изправена позиция, посегна още веднъж, но ловко избегнах удара и този път го зашлевих. Звукът отекна пронизително и страшно, а аз започнах да се чувствам по-уверена. Ударих го още няколко пъти, а той се отдръпна назад и вдигна ръце в знак, че се предава. Изгледах го подозрително и преценяващо. Беше висок поне с глава и половина повече от мен и беше мускулест. Имаше маслиненозелени очи и светлокестенява коса, почти руса. Чертите на лицето му бяха красиви и меки, което му придаваше младежко излъчване. Беше облечен целия в черно. Внушителните му размери бяха заплашителни, но на лицето му се четеше такова спокойствие, че граничеше с равнодушие. Имаше нещо невидимо у този човек, което беше ужасно притеснително и което те караше да си нащрек.

Облегнах се на колата си. Адреналинът ми започваше да спада значително, а местата, поели сблъсъците, вече наболяваха сериозно. Тялото ми постепенно се отпускаше против волята ми. Трябваше да остана крайно внимателна.

– Защо ме нападна? Снощи. И сега. – попитах леко задъхано аз.

– Казах ти, че трябваше да провокирам скритата ти страна. – арогантно отвърна той. – И успях.

– Какво искаш да кажеш? – той се подсмихна и кимна към колата ми.

– Виж се в огледалото и ще разбереш. – изпълних съвета му мълниеносно и щом видях отражението си, се вцепених. Ченето ми увисна леко във въздуха и ахнах от изненада.

Очите ми бяха придобили ярък, металносив цвят. Толкова ярък, че чак светеха. Как изобщо беше възможно такова нещо?

Вдигнах рязко глава и насочих изумения си поглед право към него. Неговите очи също бяха станали металносиви, но някак не толкова ярки колкото моите.

– Кой си ти?

– Някой, който ще ти бъде от голяма полза, ако не се съпротивляваш. – отговори той и се подсмихна самоуверено.

В какво, по дяволите, се бях забъркала?

Глава първа

Глава първа

Торонто. Източник: http://www.6am-group.com/wp-content/uploads/2015/08/Toronto-Skyline.jpg

Седях до прозореца и гледах надолу към улицата. Типично за Торонто в делничните дни, оживлението беше зашеметяващо. Хората ходеха забързани и запотени заради горещината, като всеки носеше някакви неща под ръка. Колите се нижеха като бавни гъсеници по булевардите. Всеки беше погълнат от собствените си задължения и се стараеше да е в крачка с препълнения си график.

Наистина обичах да правя така. Всички изглеждаха като малки мравки, които не трябваше да изостават нито със секунда от плановете си. И въпреки че те си мислеха, че структурата е ясна, от този ъгъл всъщност всичко изглеждаше хаотично и това беше странно успокояващо. Защото както беше казал един от професорите ми в университета: животът е въпрос на възприятие, чиято есенция е парадоксът. А гледката оттук беше наистина парадоксална.

Почукване на вратата ме изтръгна от унеса. Прокарах ръка през дългата си руса коса и се обърнах към входа на кабинета си.

– Влез! – провикнах се с типичния си спокоен глас. Асистентката ми тромаво отвори вратата заради многото папки в ръка. С мъка ги стовари върху бюрото ми и разтегли устни в лека усмивка, насочена към мен.

– Това са документите за сделката с Германия, както и документите за нотариуса. Шефът каза да се подготвите следващата седмица за срещата с посланика на Белгия.

– Благодаря, Ванеса! Свободна си. – казах и й се усмихнах в отговор. Понякога наистина боготворях това момиче! Беше отговорна и винаги си вършеше работата както трябва. За всичките три години, през които беше работила при мен, не бе допуснала и една грешка, а това беше точно онова, от което се нуждаех.

Седнах на бюрото си и се заех с цялата тази работа. Във всеки случай, никой нямаше да ми даде специална покана, така че колкото по-бързо се захванех, толкова по-бързо щях да приключа.

Около час по-късно мобилният ми иззвъня и с цялата сила на рингтона си наруши концентрацията, която толкова старателно проявявах. Погледнах към екрана и видях до болка познатия ми номер. Първоначално не исках да вдигам, но реших, че ще е добре да си разнообразя деня. Кой знае? Може пък Люк да беше измислил нов репертоар, с който да ме впечатли. Това щеше да бъде задача с повишена трудност за капацитета му, но нищо не му пречеше поне да пробва.

Натиснах зелената слушалка.

– Слушам те. – казах и въздъхнах. Завъртях се на огромния си, кожен стол и се отпуснах назад. Секунда по-късно започна поредната тирада от страна на бившето ми гадже, чието съдържание включваше очевидни лъжи – много ме обичал и аз съм единствената жена за него, запълваща празнотата в сърцето му. Неговата светлина в тъмния тунел и неговата топлина в този студен свят. И, разбира се, всичко това гарнирано с дъжд от извинения, че преспа с по-малката ми сестра Илейн.

Останах истински разочарована. Това ли беше най-доброто, на което беше способен? Я стига!

– Люки, драги мой, ако обичаш, бъди така добър да млъкнеш и да ме изслушаш. – прекъснах го аз. – Тези твои театрални представления са изключително забавни. Горещо ти препоръчвам да се кандидатираш за някоя комедийна постановка, ще те вземат без съмнение. Или това, или наистина ти харесва да си правиш шегички с мен. – от другата страна на слушалка се разнесе тишина, което беше интересно. Обикновено протестираше усилено в подобни ситуации, но явно сега седеше в недоумение. – Искаш да се върна? Обичаш ме? Осъзнаваш ли колко е нелепо всичко това? – кръвта ми кипна и усетих как пулсът ми започна да подскача от наближаващата ярост. Вместо да се поддам, се овладях и вдишах дълбоко. – Провеждаме този разговор за милионен път. И за милионен път ти казвам да се откажеш. Иначе следващата светлина в тунела, която ще видиш, ще бъде от идващия влак, пред който собственоръчно съм те бутнала. – тръшнах телефона и го оставих на бюрото си. Боже, беше крайно време да си сменя номера!

Затворих очи. Ама че досада! Този идиот беше непреклонен и сериозно започвах да се чудя как чак сега забелязвах магарешкия му инат. Беше като развалена грамофонна плоча, която постоянно повтаряше едно и също.

Беше ми ясно защо този нехранимайко искаше да се върне при мен. Бях му като майка – готвех, чистих, даже и пари му давах за безкрайните му безпочвени начинания. Е, имахме и добри моменти, неоспоримо. Но болката, през която преминах заради него и тоталния срив на самочувствието и достойнството ми не ми позволяваха дори да си помисля да го приема обратно.

Слава богу, времето наистина лекува. Но горчивината не отминаваше, а колкото повече той ме търсеше, толкова повече бъркаше в раните, които сам беше нанесъл. Затова все трябваше да има някакъв начин да го разкарам. И аз определено щях да открия този начин.

Успокоих се напълно и се върнах към работата си с ясното съзнание да разкажа играта на тези документи до края на деня. Личният ми живот може и да беше тотална издънка, но професионалният беше далеч по-удовлетворителен.

Късният следобед мобилният ми отново звънна и погледнах изморено към екрана, като се молех да ме търси някоя приятна персона. В момента наистина имаше значение кой се обажда.

Тромаво протегнах ръка и натиснах зелената слушалка, долепяйки телефона до ухото си.

– Здравей, моя ненагледна най-добра приятелко! – разнесе се от другата страна свежият глас на Кай. Както винаги, той звучеше отпочинал и спокоен, дори и след дълъг и изморителен ден в офиса. А той работеше на две места. Не знам как успяваше да смогне, честно.

– Здравей и на теб, мой любими най-добър приятелю! – отговорих му аз и се засмях. Тези обръщения си ги бяхме измислили още в гимназията и носталгията по тези времена повдигаше духа ми. Което беше парадоксално и доказваше колко беше прав професорът ми.

– Какво ще кажеш да обърнем по някой и друг коктейл тази вечер, Барби?

– Честно да си призная, имам нужда от разтоварване, така че приемам предложението на драго сърце. Чакай ме в седем на обичайното място. – казах и затворих. Хубавото при отношенията ми с Кай беше, че се познавахме от толкова години, че формалностите отдавна бяха останали на заден план.

Погледнах към часовника на монитора. Още само един час до края на работния ден. Оставащото време прекарах в усилена работа над всякакви документи. Обикновено много служители се демотивираха и нямаха търпение да си тръгнат в последните служебни минути, но аз бях заклет работохолик, така че подобни неща не пречеха нито на мотивацията ми, нито на стимула ми за вършене на работа. Обожавах позицията си на адвокат в една от най-добрите кантори в града. Постоянните предизвикателства в съдебната зала винаги успяваха да ме развълнуват и да ме заредят с нови усещания. Въпреки че изходът винаги ми беше ясен, а именно – Дана Милан с поредното спечелено дело – не спирах да се доказвам – и пред ръководството, и пред себе си. И ми харесваше.

Все пак имаше едно-единствено нещо, което успяваше да ме разсейва от задълженията ми и това бяха излизанията ми с Кай. Виждах го достатъчно рядко заради ежедневието, което беше погълнало и двама ни както коварен водовъртеж, затова всяка среща с него беше едно ценно и добре прекарано време, тъй като винаги имаше какво да си разкажем, а и забавлението с него беше гарантирано.

С нетърпение изключих лаптопа си и щом станах от стола, малко се замаях. Да седиш цял ден пред монитора и да четеш десетки редове документация можеше да ти размъти не само мозъка, но и зрението. Примигнах няколко пъти, докато фокусирам предметите наоколо, и излязох от кабинета. Отидох до асансьора и го извиках. Чакайки го, се огледах наоколо и забелязах, че на етажа не беше останал почти никой. Единствено стажантите и куриерката, която за последно проверяваше дали не е пропуснала да даде на някой от адвокатите писмо или пратка. Явно усетила погледа ми върху себе си, тя вдигна очите си към мен, кимна и ми се усмихна. Направих същото, а в този момент асансьорът пристигна. Влязох вътре и натиснах копчето за подземния паркинг на сградата, а вратите се затвориха и на екранчето започнаха да се изписват червени цифри, обозначаващи етажа.

Замислих се колко ли щеше да е хубаво да оборудват асансьора с музика. Просто ей така, за да не им е скучно на хора като мен, които се возят сами.

Мислите ми бяха грубо прекъснати от рязкото спиране на асансьора. Стреснах се и набързо погледнах нагоре към екранчето. Бях между четвъртия и третия етаж. Добре, значи ако започнех да падам, можеше и да завърши фатално. Поне да беше спрял на някой от по-долните етажи.

Тръснах глава. Никакво падане! Живее ми се все още.

Трябваше да направя нещо, затова спокойно се протегнах към бутона за звънеца. Дори не го докоснах, когато ме хвана статично електричество. Инстинктивно дръпнах рязко ръката си заради лекото щипещо усещане по кожата ми, което премина за секунди. Осветлението над главата ми започна да премигва. Въздъхнах. Май някой от отдела по поддръжка не си беше свършил работата както трябва.

Отново протегнах ръката си, за да натисна бутона за позвъняване, но историята със статичното електричество се повтори. Този път не се сдържах и изохках леко. С досада извадих телефона от чантата си, за да набера номера на охраната. Влязох в телефонния указател, но екранът изгасна.

– Какво? Ти трябва да се шегуваш с мен. – възмутих се аз и започнах всячески да се опитвам да го включа. За мое съжаление нищо не се получи. – Не може да бъде. – направих трети опит за натискане на бутона и за трета евентуална доза статично електричество, но асансьорът рязко потегли. При това в грешната посока.

Върна се чак на десетия етаж и вратите се отвориха. Огледах се предпазливо. Нямаше никой там. Само огромно тъмно помещение, запълнено с бюра, и успях да различа няколко врати, които явно отвеждаха до кабинети. Намръщих се заради неприятната тръпка, която полази по гръбнака ми. С изнервен и бърз жест отново натиснах копчето за подземния гараж и този път слязох без засечки.

С широка крачка се придвижих из лабиринта от автомобили, стигайки до моето прекрасно, сиво БМВ. Набързо извадих ключа от малкия външен джоб на чантата си, отключих колата и се настаних на шофьорското място. Напъхах ключа в стартера и го завъртях. Двигателят изръмжа, а радиото се включи. Щом чух една от любимите си песни, се зарадвах и докато отпаркирвах, пях заедно с Емили Санде. Излязох на познатия булевард и потеглих към мястото на срещата ми с Кай. Както и предположих, имаше ужасно много задръстване. Както и ужасно много идиоти, които с глупави маневри се опитваха нагло да се предредят, за което отнасяха цветисти псувни от другите шофьори. В това число и от мен.

След 50 минути висене в нереалния трафик, типичен за Торонто, най-накрая стигнах до бара, в който трябваше да се срещна с Кай. Той винаги подраняваше, затова и предположих, че вече е там. Колебанията ми по въпроса изчезнаха, когато видях лъскавата му кола на паркинга. Подсмихнах се и влязох в бара. Вътре, както винаги, миришеше предимно на алкохол. Като за понеделник вечер нямаше много клиенти, но очаквах, че скоро ще се напълни със студентите от близкото общежитие. Обходих мястото с поглед и веднага видях най-добрия си приятел да седи на бара. Както винаги носеше костюм в класически цвят. Днес беше в тъмносиво. Сакото му беше закачено на стола и можех да видя бялата му, ленена риза, която идеално подчертаваше достойнствата на фигурата му. Облеклото му бе напълно завършено с една от многото му вратовръзки, днес в тъмносин цвят, и дори не ми трябваше да го оглеждам, за да знам, че вече е разхлабена. Краката му бяха подпрени на долната част на стола-щъркел, демонстративно показвайки летните му мокасини. Черната му коса беше пригладена назад, явно с гел, и показваше красивите черти на лицето му. Със сигурност изглеждаше като мъж-мечта, само че имаше една малка подробност, която проваляше картинката за много жени – Кай беше гей.

Отидох до бара и преди да седна на стола до него, увих ръката си около врата му.

– Привет! – поздравих аз, а неговата дълга ръка обви кръста ми.

– Хей! Как си? Какво става, Барби? Изглеждаш пребледняла. Добре ли си? – попита той, поглеждайки към лицето ми. Искрено се изненадах от казаното.

– Да, всичко е наред. – позамислих се малко. Чувствах се сравнително спокойна след случката в асансьора. Не отричам, че цялата работа ми се стори странна, но не предполагах, че ми се е отразило по такъв начин. – Просто… – млъкнах. Как да обясня това? Дори аз самата не можех да опиша ситуацията нормално.

– Просто? – Кай повдигна едната си вежда въпросително.

– Нищо, няма значение. – седнах на стола до него. – По-добре ми разкажи ти как си и какво ново при теб. Как върви с Винсент?

– Заповядайте. – каза барманката до мен и ми подаде питие. Усмихнах се широко.

– Знаеш какво обичам.

– И още как, Барби. – чукнахме се в знак на наздравица и отпих жадно от коктейла си, защото устата ми беше пресъхнала. Не че алкохолът беше най-подходящото, с което можех да се хидратирам, но за момента това ми беше най-удобно.

С Кай започнахме да си говорим, като главната тема на разговор бяха неприятните навици, които е открил у гаджето си, което наскоро се премести да живее у тях. През цялото време кимах разбиращо с глава, правех по някой и друг коментар и на моменти се опитвах да смекчавам острите му изказвания. На всичко отгоре, не изпитвах особено желание да съм активната страна в диалога, защото така или иначе нямаше какво да кажа. Кай знаеше всичко за Люк и ми беше оказал достатъчно голяма подкрепа точно след раздялата. А и темата за този негодник беше изчерпана по-бързо, отколкото някой можеше изобщо да предположи.

Накрая на вечерта и двамата бяхме доволно почерпени и с доста почервенели бузи в резултат на един-два коктейла в повече. Винсент дойде да вземе приятеля ми и да го закара вкъщи като негова вярна половинка. Опитах се да завържа някакъв неангажиращ разговор с него, но Кай започна да изразява чувствата си по доста неприличен начин и се наложи бързо да си тръгнат. Аз платих сметката и се запътих към колата си, като доста често ми беше относително трудно да остана с фокусиран поглед. Стигайки до БМВ-то си, осъзнах, че не е особено добра идея да шофирам в такова състояние, но след няколко глътки въздух, реших, че просто ще карам внимателно и ще се старая да не се набивам на очи. Седнах смело на шофьорското място, запалих и потеглих.

Вече бях почти стигнала вкъщи. Чаках на последния светофар преди завоя, като прозорецът ми беше широко отворен. Хубаво беше да дишам чист въздух в леко опиянено състояние, беше някак освежаващо. Радвах се, че не ме беше спряла полиция и че наистина бях съумяла да не направя някоя беля по пътищата. Никога повече такива щуротии, Дана, никога повече!

Не знам дали беше заради алкохола, или заради някакъв относително скорошен афект, но изведнъж в главата ми се появи днешният ми разговор с Люк. Думите му започнаха да се въртят отново и отново в главата ми. Смръщих се, като усещах как някакво неприятно чувство се надига все повече и повече в мен. Беше странна смесица между гняв, разочарование и дори малко тъга. Но имаше и още нещо, което не можех да определя, колкото и да опитвах.

Изведнъж чух някакъв глас да ми нашепва нещо. Не различавах думите и не можех да кажа със сигурност откъде идва, но го чувах. Напрегнах слуха си и постепенно думите започнаха да стават по-отчетливи.

– Не искаш ли да му отмъстиш, Дана? Да му дадеш урок защото се подигра така с теб? – тръснах глава. Добре, де. Наистина исках. Но да чувам глас в главата си, който да… не, това беше повече от налудничаво. – Искаш ли? – продължаваше да говори гласът и странно защо, но идеята започваше да става все по-примамлива.

Клаксонът отзад ме изкара извън транса и завих към дома си. Явно бях прекалила с маргаритите.

Бързо стигнах до жилищната си сграда и паркирах в подземния паркинг. Този път реших да не рискувам с асансьора и се качих по стълбите. Изморено извадих ключовете от дамската си чанта и отключих вратата. Включих лампата в антрето, затворих и заключих зад себе си. Точно се наведох, за да събуя обувките си, когато крушката изгоря с пукот и настана пълна тъмнина.

– Сериозно ли? – оплаках се на себе си и набързо събух обувките и хвърлих чантата си някъде на пода. Закрачих към всекидневната, но в средата на коридора нещо, или по-скоро някой, грубо ме изблъска и с изохкване се озовах забита в близката стена. Бързо се съвзех и се огледах наоколо. Не че видях нещо.

Обърнах се към входната врата, защото исках да се добера до мобилния си и да повикам помощ. Изправих се и направих точно две стъпки, но нападателят ми ме изблъска в отсрещната стена. Движението беше грубо и силно. Простенах от болка и залазих към чантата си. Или поне опитах. За мое съжаление непознатият ме хвана за раменете и грубо ме изправи на крака. Хвана ме за гърлото и леко ме повдигна във въздуха, карайки тялото ми да увисне. Започнах да се боря с крака и ръце срещу силата му, но той ме стисна малко по-силно. Случайно очите ми срещнаха неговите и застинах на място. Страхът ме скова и спрях да проявявам каквато и да е съпротива. Устните ми леко се разтвориха. Исках да изпищя, да извикам, но не можех.

За пръв път в живота си виждах подобно нещо. Очите му бяха металносиви. Ярко металносиви. И от тях се излъчваше светлина, която осветяваше съвсем малка част от лицето му.

Тялото ми твърдо отказваше да помръдне дори на милиметър. Паника. Страх. Любопитство. Получи се доста силен коктейл от бушуващите в мен чувства и ми се зави свят. Нападателят ми се усмихна, което извади на показ зъбите си. Бели и остри. Изглеждаха като зъби на акула, които са готови всеки момент да разкъсат нечия плът. Потреперих неволно и хванах китката на нападателя. Кожата му беше студена и необяснимо твърда. Но това не беше важно.

Стиснах китката му и впих нокти в кожата до колкото можах. Искрящите му очи се присвиха и той сякаш отпусна малко хватката си. Последното, което помня беше, че той каза нещо на непознат за мен език, след което изпаднах в безсъзнание.