Експонат

Експонат

Тълпата пред очите им изглеждаше безкрайна. Някак дива. Хората се бутаха един друг, за да минат по-напред. Очите им жадно се впиваха в тях двамата, оглеждаха ги милиметър по милиметър, не ги изпускаха. Сякаш ако за момент отместят поглед, щяха да изчезнат, а заедно с тях щеше да се изпари и така желаната сензация.

Така или иначе заглушената от многото гласове музика спря. Думите се лееха като яростен водопад. Един неспирен поток от възклицания и въпроси, тук-там несвързани слова, които биваха употребени, просто за да запълнят пространството. Изказвания, провокирани от любопитство и от съмнение. И двете нездрави, и двете еднакво вредни и отровни, целящи просто да нахлуят в чуждите уши и да предизвикат определено впечатление. Хем предварително обмислени и умишлени, хем случайни, реещи се във въздуха без определена цел. Ала всички крайно повърхностни.

На подиума до тях излезе директорът на музея. Изтупан в марков костюм, ухаещ на скъп парфюм и сложил върху лицето си най-отработения си аксесоар – красива, но изкуствена усмивка. Големите му длани се плеснаха една в друга и този му опит за привличане на вниманието моментално пожъна успех. Хората притихнаха, водопадът се успокои, следвайки безмълвната команда на директора. Доволен от безусловното подчинение на посетителите, усмивкатата му стана по-широка.

– Добре дошли, драги гости! – поздрави въодушевено той. – Не можем да изкажем радостта си от интереса, който демонстрирахте през последните дни. Присъствието ви тук е един гальовен комплимент както за мен, така и за ръководството и служителите на нашия малък, културен дом… – хвалебствията по адрес на публиката продължиха още около минута-две. Устата на директора, сама по себе си, беше водопад не само сега, но и по принцип. От нея не спираха да се леят думи – хубави, лоши, меки като памук, остри като кинжал. Обидни, мили. Несериозни, лукави. Приканващи или отхвърлящи. Рядко истински и искрени. Почти винаги безполезни. – … И така, драги гости, причината, поради която сте тук, са тези двама прекрасни люде, които виждате зад стъклото.

Ръката на директора посочи с величествен жест към новия експонат в музея. Нов поток от думи веднага последва това забележително представяне.

Погледнете ги. Какво ли им е толкова специалното? Та те са просто хора, като всички нас! Даже не правят нищо толкова специално там горе на подиума. Просто си седят. Толкова са скучни. Защо не съм на тяхното място? Защо светлината на прожекторите не свети към мен?

Всички започнаха да си ровят по джобовете и чантите, за да извадят мобилните си телефони. Обективите на камерите веднага започнаха да заснемат първото, което попадне под фокуса им – директора, експоната, дори и други хора от тълпата. Звукът от прищракването представляваше безкрайно преповтаряща се мантра, чрез която тълпата даваше израз на своето верую.

– Мили приятели, ще ви помоля за малко внимание и после ще можете на спокойствие да разгледате новата ни придобивка. – благо каза директорът на висок глас. – Нека първо да ви я опиша, за да можете да се впуснете в невероятното усещане, с което ще ви дари. Трябва да усетите неземната й, неповторима, необяснима магия. Вижте с очите си, но прогледнете с душата си. Попийте семплите елементи, които ви нашепват сладките думи на обикновения и същевременно красив привкус на постомодернистичната реалност… – още и още думи. Сложни, завъртяни и ненужни. Кухи. Безсмислени.

Мнозина бяха притихнали, слушайки внимателно какво има да им каже директорът. За тях речта му беше като хипноза. Заковаваше ги на едно място и ги принуждаваше да отделят поне частица от вниманието си, за да го изслушат. Разбира се, това не продължи дълго. Високопарните му изказвания съвсем скоро доскучаха на публиката и те се ангажираха с по-важни неща. Със самите себе си например.

– Та, по същество сега, драги гости. Новият ни експонат е уникален по рода си, защото на първо място е жив. – това отново прикова погледите и слуха на зрителите. Повечето вдигнаха глави от телефоните, спряха да споделят, да си пишат и да публикуват. – Виждате двама живи човека. Те са семейство, мъж и жена, млади и привлекателни. Връзката им продължава от десет години години. Десет години тези хора се обичат, уважават и ценят. Десет години, дами и господа. Можете ли да си представите?! – ченета увисват, а шокирани възклицания огласяват залата на музея. – Те са трудолюбиви хора. Не са интриганти. Не мамят никого. Когато могат, помагат, когато не могат да помогнат, казват директно и не се опитват да замажат положението, дето се казва. – опитът за шега е успешен и последните думи на директора разсмиват публиката. – Живеят скромно. Не обичат да парадират с материалните си придобивки. Алчността не им е присъща. Не завиждат и не обичат прекаленото внимание към себе си. Дискретни са и не клюкарят. Не обичат да се месят в чуждата работа. Сякаш това е възможно! – новата шега предизвиква още по-бурен смях. – Суетата им е непозната. Не търсят конфликти, а начин за разбирателство с околните. Не са тънкообидни. И не на последно място – не са никакви активисти! Не са крайни в социалните си позции. Мен ако питате, това даже е подсъдимо. – с това директорът завърши речта си и накара хората да се засмеят за последен път. Смехът беше изкуствен, напрегнат, но в крайна сметка той получи аплодисментите, които искаше, и се оттегли от подиума.

Настъпи времето за снимки. Всеки се снимаше с всекиго. Всичко трябваше да е на ниво – позата на тялото, точната експресия на лицето, фонът. Много се снимаха с хора, които не познават. Снимаха се пред картини и експонати, чииято история не познаваха, а нямаше и да си направят труда да научат. Но в крайна сметка най-важното за тях бе вниманието, което щяха да получат както на момента, така и в социалните мрежи. Най-важното бе, че представят от себе си бляскавата страна, придружена с водопад от думи, чието съдържание не разбираха, а не се и интересуваха от него.

А експонатът ли? Е, той бе изкаран от залата и поставен в друга, където сенките щяха да се постараят да го пречупят и в последствие да го заличат, без никой да забележи. Магията му щеше да се превърне в мит, използван с рекламна цел. Все пак никой нямаше да се интересува от скритата агонията, от премеждията, от сълзите, от усмивките и от радостите на някакъв си експонат. Особено такъв, който дори не иска животът му да служи за развлечение на другите.

Advertisements
„Какво общо има любовта“ – Ревю

„Какво общо има любовта“ – Ревю

Ревю на: „Какво общо има любовта“ от Луси Бродбент
„Какво общо има любовта“ е забавна, разведряваща, отпускаща, даже бих я определила като симпатична. Някои биха казали, че представя една доста порочна история, тъй като в главната роля все пак си имаме златотърсачка (която дори не крие, че е такава). Аз бих го нарекла по-скоро представяне на гледна точка и разказ (от цели 270 страници!) за живота такъв, какъвто е понякога – суров, грозен, несправедлив, принуждаващ те да правиш неща, които не си си и помислял. Живот като отрова, който кара програмата ти за самоунищожение да работи на пълни обороти. Май не звучи много разведряващо дотук, но циничното чувство за хумор на Изабела Спайърс ме караше да се смея с глас.
Луси Бродбент е представила на вниманието на читателя живота на 19-годишната си героиня. Сирак от ранното си юношество, Бела е принудена да се справи някак. Съдбата й бе трогателна лично за мен. Смазващите обстоятелства, покосили живота на Спайърс, провокираха у мен съчувствие. Със сигурност не съжаление, а чисто човешко съчувствие. Авторката се е постарала да обрисува подходящата дълбочина на персонажа си. Крайният резултат от труда на Бродбент е една достатъчно реалистична история, която не натоварва, но и не дразни с блудкавост.
На мен ми допадна и паралелът между английската и американската култура. Хареса ми и стилът на писане – нищо високопарно и твърде сложно. Не ме разбирайте погрешно, обичам книги, които ми стимулират сивото вещество и ме карат да се позамислям върху това и онова. Но тъй като обичам да правя всичко с мярка, не отказвам и четива с по-опростен език и дебелашки шегички.
За завършек – „Какво общо има любовта“ със сигурност не блести с литературна гениалност и далеч не претендира за такава. Ако ви се чете нещо леко, което да не ви ангажира през уикенда (че и през делничните дни), без колебание ви я препоръчвам.

Захарният памук зад стъклото

Захарният памук зад стъклото

Захарният памук зад стъклото

Този материал може да намерите и в Цветоглед

(http://cvetogled.com/)

Материалът е авторски и е публикуван тук с изричното

позволение на редакторите

 

Книги, филми и сериали – всички сме запознати с тях, защото те са едни от главните методи за развлечение. Дали ни карат да се смеем или да плачем, да се замисляме или просто да се разведрим, сигурното е, че винаги си взимаме по нещо от тях. Масовият им характер е предпоставка ситуации и персонажи понякога да се превръщат в очаквания, свързани с реалността, а в краен случай – в реален модел на поведение. Належащият въпрос обаче е: вредно ли е това?

Безкритичното „попиване“ на различни житейски концепции, представени в различни произведения, които четем или гледаме на екрана, може да не се окаже особено полезно. Абсолютната категоричност е излишна, но примери има достатъчно. Ето някои, които се открояват на общия фон и които не винаги водят до добри последствия.

Външен вид

Въпреки че повечето зрители сме съвсем наясно, че преди снимки целият актьорски състав стои мирно в гримьорните по няколко часа и чака стилистите да си свършат работата, винаги има една част от аудиторията, която не знае за това. Това са именно подрастващите, които рядко са запознати с работата зад кадър. Намирайки се в достатъчно деликатна възраст, тийнейджърите остават с яркото впечатление, че хората, които виждат на екрана, са абсолютно съвършени. Грим, прическа, дрехи – ефектът „Уау!“ влияе на юношите, карайки ги да се възхищават на нереалистични образи. У повечето от тях се заражда желанието да подражават на идолите си. Разбира се, най-първичната форма на подражание е чрез външния вид. Стремежът да изглеждаш като някого, който е красив, модерен и известен, звучи страхотно, особено когато целта е да спечелиш одобрение. За жалост, голяма част от тези деца не осъзнават, че популярните личности не са идеални през всичките 24 часа от денонощието. Обаче това не ги спира да си мислят, че те самите трябва да бъдат такива. Подобен стремеж често води до екстремни диети и поддържане на външен вид, неподходящ за възрастта. Макар и експериментирането да е естествен процес през юношеските години, крайностите никога не са за предпочитане. Да не забравяме и че в желанието си да изглеждат като любимите си звезди, някои тийнейджъри могат да станат твърде капризни спрямо дрехи, козметика, техника и други материални придобивки. Ако родителите са достатъчно „услужливи“, ударът по портфейлите би бил най-малкият им проблем.

Поведение

Като оставим настрана хубавите лица и изящните прически, погледът ни автоматично се обръща към сюжета и героите. Не само малки, но и големи, достатъчно често си „взимат“ по някоя и друга поведенческа черта от любимите си персонажи. Може би е неосъзнато, може би  умишлено. Не можем да твърдим, че всичко, което виждаме или четем е ужасно вредно за нас, но изследователи от академичните среди са се постарали да ни посочат за какво да внимаваме.

Множество научни изследвания доказват хипотезата, че сцените във филми с пушене оказват значително влияние върху юношите и „настройката“ им спрямо този вреден навик. Дори и без емпирични данни, обикновените зрители можем спокойно да твърдим, че често персонажите, които пушат във филмите, са представени като готини, харизматични, даже привлекателно мистериозни. Естествено, нито една развлекателна продукция няма да започне да обяснява по средата на сценария защо пушенето е вредно. Същото, за жалост, важи и за значителна част от романите, които четем. Крайният резултат е един положителен образ на пушачите, което подтиква подрастващите да пробват или директно да превърнат тютюнопушенето в ежедневие.

Публикация в научното издание „Journal of Adolescent Health” (Списание за юношеско здраве“) от 2006 година заключва, че юноши, които са изложени на високо сексуално съдържание посредством медиите, показват по-голямо желание за участие в полови актове и по-висока сексуална активност като цяло. В случая, под „медии“ се имат предвид телевизия (което включва сериали), филми, музикални клипове, списания.

Друга важна информация от същото изследване е, че юношите черпят информация по сексуалните въпроси отново чрез медиите. Както е добре известно, много от филмите и сериалите не се ангажират с обяснения от типа на „Защо са важни презервативите по време на секс?“ или други подобни. Те просто показват голите тела на красивите актьори и горещите сцени, които биха предизвикали по-голям зрителски интерес. Юношите, адаптирайки в реалността тези нереалистични поведенчески модели, се излагат на голям риск, дори и да не го осъзнават. Едно от може би най-стряскащите заключения на изследването е, че макар родителите и училището да имат активна роля в сексуалното образование, децата все пак предпочитат медиите като първоизточник на „достоверна“ информация.

Взаимоотношения

Много от материалите, които гледаме или четем, често пропускат злободневните подробности от човешкия живот. С цел да се избегне отегчението на зрителя/читателя, продуценти и писатели „пудрят“ простото ежедневие, превръщайки го в красива и интригуваща приказка. Прекалено силното влияние на измислените сюжети за пореден път може да доведе обикновения човек до фундаментални грешки.

Романтичните сценарии са достатъчно разпространен „порок“ у съвремения консуматор. Всички искаме да преживеем щастливия край на любимите си герои и да заживеем в идилия. Но нека да помислим логично над някои клишета:

  • Бедното момиче среща своя богат принц на бял кон… Ех, колко разтапящо сърцето и трогателно е такова зрелище! В истинския живот обаче рядко или почти никога това не се случва. Не че е невъзможно, де. Просто богатите и бедните обикновено се движат в коренно различни социални кръгове, имат коренно различни хобита и занимания, а за стандарта на живот и дума да не става!
  • Противоположностите се привличат е любимият стереотип на много сценаристи, продуценти и писатели. Ако се замислим как бихме живели с някого, който не споделя възгледите ни, интересите ни и изобщо всичко останало, бихме стигнали до извода, че след първоначалния интерес, подобни взаимоотношения ще пропаднат с гръм и трясък.
  • Само първично привличане и страстно влюбване са достатъчни, за да се поддържа една връзка. Уви, ако това беше вярно, едва ли толкова много връзки щяха да се разпадат всекидневно. Ако трябва да се радваме за нещо, то е, че в последните години тази розова мъгла започва полека да се разсейва. Интимните взаимоотношения, като всичко друго ценностно и важно, изискват труд – да разбираш, да слушаш, да прощаваш, да правиш компромиси и най-вече да обичаш въпрекидребните неразбирателства.

Друг често използван (и изтъркан) сценарий се отнася по-скоро към приятелите на екран или на хартия. За комичен ефект много от персонажите обикновено си разменят солени, дори груби реплики. Постоянните вербални престрелки наистина са забавни понякога, но трябва да се внимава с приложението им в истинския живот. По този начин неволно можем да наскърбим някого, да потъпчем достойнството му или просто да го накараме да се почувства зле. А това не е никак забавно.

Още много неща могат да бъдат казани по темата. Нищо не е само бяло или само черно, но това не значи, че не трябва да бъдем бдителни. Макар и понякога масовата развлекателна индустрия да ни впечатлява с проблясъците си на мъдрост, да приемаме с лека ръка постъпващата информация, може да ни изиграе лоша шега. В крайна сметка не бива да забравяме, че това е захарен памук зад стъкло, който не може да е пример за обикновеното битие. Затова и капка критичност никога не е излишна.

Културен сблъсък с музикален привкус

Културен сблъсък с музикален привкус

Културен сблъсък с музикален привкус
Mamamoo – една от най-популярните кей поп групи в момента

 

Този материал може да намерите и в Цветоглед

(http://cvetogled.com/)

Материалът е авторски и е публикуван тук с изричното

позволение на редакторите

 

Изкуството е непосредствено отражение на реалността. Независимо дали е предназначено за широката, консуматорска маса или за изтънчените ценители, то е неизменна част от човешкия живот. Голяма част от него намираме под името „развлекателна индустрия“, заклеймявана като пошла и повърхностна, просто бизнес, машина за пари. Но наистина ли тази индустрия е толкова лоша, или и тя е способна да е представител на културата, обществените мнения и социалните нагласи?

Корейската поп (кей поп, к-поп; Korean pop, k-pop) култура е нещо доста… необичайно за хората, които не са свикнали с нея. Всичко е шарено, динамично, естетично. Помита мозъка от-до като ураган с оригиналност и впечатляващи концепции. Все нещо ще те привлече, все нещо ще те накара да искаш още. Един музикален свят, който умее да изумява. И който няма почти нищо общо със западния, камо ли с нашенския шоубизнес.

Що е то животното корейски поп?

Придържайки се към строгите дефиниции, ще го определим като жанр корейска музика, който съчетава в себе си многообразие от други музикални стилове – поп, рок, хип-хоп, R&B, електронна музика, денс, в някои песни се наблюдават дори и леки уклони към джаз. Западни и европейски звуци, комбинирани с красиви азиатски мотиви. Също така всяка песен е структурирана по определен начин, като належащите компоненти са рап част и високи тонове, които да отнесат слушателя (в добрия смисъл). С няколко думи – балсам за ушите и душата на всички, които харесват малко по-нестандартни неща.

На въпроса какво прави кей попът толкова атрактивен и завладяващ, е малко сложно да се отговори. Корейският развлекателен бизнес е цяла отделна вселена, която си има собствени правила и закони. И която същевременно е отражение на корейската народопсихология.

Първите стъпки на бъдещите изпълнители

Започват с прослушвания за развлекателните корейски компании. Да ги минеш е трудно, да останеш в „системата“ е още по-трудно. В момента, в който станеш обучаващ се кей поп изпълнител (trainee както ги наричат), околният свят изчезва. По цял ден седиш в компанията, като бездействието е последното нещо, с което се занимаваш. Изтощителни тренировки по танци, вокални уроци, уроци по чужди езици (английски, японски и мандарин предимно), специалисти, които те учат как да се държиш в публичното пространство. Свободното време е нещо немислимо, защото конкуренцията е жестока, а шансът да дебютираш на сцената не е от най-високите. В повечето договори, които обучаващите се подписват, е изрично посочено, че дори и след години наред обучение, не е сигурно, че ще дебютираш като изпълнител. Упоритият труд може да е само в твоя полза, но бъдещето е несигурно.

И това не са единствените жертви

Обикновено трейнитата постъпват в компаниите на изключително ранна въраст – около 13-14 години например, някои и по-рано, което автоматично означава ограничени до минимум социални контакти с връстници и (почти) никакво време за развлечения, типични за възрастта. Евентуалните бъдещи изпълнители често спират да ходят на училище, но компанията все пак се грижи да останат образовани, като им осигурява уроци.

Всичко това навежда на няколко основни характеристики на корейското общество – организираност, дисциплинираност, работохолизъм и убийствена конкуренция. Ако трябва да сравним със западната и българската развлекателна индустрия, то различията са очеизвадни. Дали за добро, дали за лошо, да пробиеш у нас или на Запад, е една-две идеи по-лесно. Плюс това подобни ограничения, с каквито се сблъскват корейците, обикновено не се отнасят към американските и европейските артисти.

Когато дебютират на голямата сцена и се превърнат в идоли

Идолите не са просто певци. Те са многостранни изпълнители – могат да пеят, танцуват, в повечето случаи са обучени и като актьори. За разлика от западното и европейското мислене, което обожествява индивидуализма, корейците са отборни играчи. Затова и корейските соло идоли са по-рядко срещани, понякога и недооценени от публиката, докато групите (най-вече еднополови) са по-предпочитани.

Корейската организираност се проявява и в структурата на групата. Всеки си има своята утвърдена и постоянна позиция, като основните биват:

  • главен вокал и повеждащ вокал – това са ролите, заемани от тези с най-добри вокални възможности;

  • главен и повеждащ рапър – обикновено за тези места се избират или идоли, които още на прослушването са показали рапърски способности, или членове на групата, които са по-слаби вокалисти;

  • вижуал – visual; най-красивият от групата според корейските стандарти;

  • лицето на групата – този, който репрезентира групата в медиите и има най-висока медийна изява;

  • главен и повеждащ танцьор – избират се тези членове, които показват най-добри танцови способности.

Изток – Запад: сблъсъкът

Някои от американските и европейските групи могат да са хаотични като разпределение на ролите, в резултат на което само един или двама членове да са център на зрителското внимание. Подобно размиване на ролите може да се наблюдава и в обществото ни, което често довежда до дезорганизация, свързана с функциите на членовете на социума. Също така много рядко западните и европейските (за българските конкретно да не говорим) соло или група изпълнители очароват със забележителни хореографии. Това може да говори за непостоянство и дори за мързел. В кей поп клиповете обаче добрата хореография е задължително условие.

Видеоклиповете също са доста различни. Ако у нас и в Щатите наблюдаваме доста разкрепостени концепции и кадри, в които алкохолът и сексът са налице, то кей попът може да се похвали с къде-къде по-консервативно визуално представяне на песните. Оттук следват и някои характерни черти за съответните общества и животът на звездите.

Корейските поп идоли са изключително предпазливи с интимните си взаимоотношения. В една седмица можем да прочетем в таблоидите, че Бритни Спиърс се е развела три пъти с мъжа си, изневерила му е още девет и му е родила тризнаци (един от седмия й любовник). В Южна Корея дори намека за връзка между идоли се счита за „скандал“. Корейските звезди много внимават какво правят в публичното пространство. Не могат да бъдат хванати да пият, да ходят по клубове, някои компании дори им забраняват да използват телефоните си. Имиджът им трябва да е безупречен, иначе с една погрешна стъпка могат да провалят цялата си кариера. От една страна това е добре, защото няма да четем потенциално тъпи статуси в социалните мрежи, няма и постоянно да се занимаваме с кирливите им ризи. От друга страна… някои мерки са малко прекалени.

Всичко това посочва силно изразения консерватизъм на корейците, които се придържат към максимата, че личният живот неслучайно се нарича личен. Социалните норми и правила са създадени, за да се спазват, и горко ти, ако се противопоставиш на обществото под каквато и да е форма. Американските и българските звезди, напротив, споделят мнението, че лоша реклама няма. Понякога това преминава в някаква крайна форма на непукизъм, която граничи с откровена слободия. Друг път тази медийна философия се превъплъщава в нежелателно поведение – проблеми с алкохол и наркотици, агресивни прояви на публични места, придобиване на прекалено самочувствие, което води до арогантност към околните. Не че при кей поп идолите това го няма, но подобни неща рядко стигат до медиите.

Това са само основите на развлекателната индустрия в Южна Корея. Базирайки се на тях,  способни, предприемчиви и талантливи хора са успели да създадат цяла империя. Много сравнения могат да бъдат направени и още много може да се каже, но общият извод е, че и двата свята имат какво да учат един от друг.

Публиката на Запад и в Европа е доста по-толерантна спрямо артистичните експерименти на изпълнителите и е някак по-приемаща, но все пак по-малко критична. Корейската публика има твърде високи (но изпълними) стандарти, които могат да ограничат идолите, да подкопаят индивидуалността им до една или друга степен, ала да ги възпита в уважение към феновете, упорит труд и дисциплина. Важно е да се спомене и че корейското правителство инвестира много пари в кей попа и би било добре българските управници да вземат пример от азиатските си колеги.

Сблъсъкът между двете развлекателни индустрии е показателен и за сблъсъка между културите. Освободеността срещу строгия детерминизъм. Хаосът срещу йерархизираната структура. Принципите „всеки за себе си“ срещу „цялото над всичко“.

Това, което може да се каже със сигурност, обаче е, че меломанското ухо единствено печели от красивото разнообразие на съвременното музикално изкуство.

Ревю на „Отель Элеон“ – първи и втори сезон

Ревю на „Отель Элеон“ – първи и втори сезон

Резултат с изображение за отель элеон
Повече от „Кухня“… или пък не

На вниманието на читателя: Ревюто съдържа спойлери!

 

„Павел Аркадиевич, Вие сте както винаги неочакван“

Така започва първият епизод от първи сезон на „Хотел Елеон“ – spin-off-ът на „Кухня“.  След края на хитовия комедиен сериал продуцентите решиха да зарадват феновете с нов продукт. Доколко лично аз останах доволна от „Елеон“ е спорно, защото специално вторият сезон ме остави с доста смесени чувства.

Ще започна ревюто с героите. В „Хотел Елеон“ виждаме отново Михаил Джекович (в ролята Григорий Сиятвинда) – добрият, но все пак хитър мениджър на хотела, който се старае да контролира персонала, но не винаги успява. Негов близък приятел е Сеня (Сергей Лавыгин), който е заел мястото на Виктор Петрович и вече се подвизава като шеф-главен готвач в ресторанта. Други познати лица от „Кухня“ са Костя (Виктор Хориняк), който продължава да е барман (поне в първия сезон); Настя (Олыга Кузьмина), която заема позицията на Вика поради приятно за нея стечение на обстоятелствата; прекрасната Елеонора Андреевна (Елена Ксенофонтова), чийто персонаж продължава да управлява хотела, да пръска чара си насам-натам и да харчи пари; Марина (Анна Бегунова), на която е обърнато повече внимание като герой; Игор (Тимур Еремеев), който се оказва ключов в първия сезон и най-накрая – Светлана (Рина Гришина) и Никита Андреевич (в ролята Филипп Бледный; фамилията му отива, между другото, защото наистина е блед).

Ако си мислите, че само дотук героите са много, почаквайте да прочетете за новите попълнения. На първо място няма как да не отбележим София Яновна (в ролята Екатерина Вилкова) – новоназначеният главен мениджър, който е повикан от чужбина. Интелигентна, практична, наблюдателна, строга, принципна. Но студена, педантична, дори леко тиранична.  На първо гледане мен лично малко ме изплаши именно заради качествата, изброени в предишното изречение. Да имаш такъв шеф най-вероятно е доста сложно. Михаил Джекович доказва тази теза, изпитвайки не един или два пъти раздразнението на новата си ръководителка.

Честно казано, наистина оценявам високо добре изиграната роля, тъй като София е от онези скучни, вдървени, дори леко плоски персонажи, които няма с какво да изненадат особено зрителя и не позволяват много творчески прояви и подход от страна на актьора. Но Вилкова е изиграла изключително правдоподобно ролята си (в някакъв момент наистина вярвах, че самата тя е като героя си), затова няма място за забележки.

София Яновна (Екатерина Вилкова)

След София веднага отдавам чест и на Павел Аркадиевич (в ролята Милош Бикович). Разглезеният племенник на Елеонора, който е типичното богаташко леке – дай му пари, коли, жени, купони, пиячка и безразборен секс, и му гледай сеира. Добродушен, на моменти прозорлив, но и изключително лекомислен. Освен с финансите си и материалните си придобивки, Павел може да се похвали и с добро чувство за хумор, някаква сладка форма на вдетененост и сръбски акцент. Въпреки че формално се води един от притежателите на хотела, бизнесът и управлението са му последната грижа. Като започнем с това, че е тотален бохем, та стигнем до простия факт, че няма абсолютно никакви умения (ама наистина никакви!).

Павел Аркадиевич (Милош Бикович)

Продължаваме с Дария Канаева (в ролята Диана Пожарская), която по неволя на съдбата става камериерка в „Елеон“. Принципна и строга също като София. И също толкова вдървена. Дисциплинирана каратистка, която буди добро впечатление у зрителя заради своята честност и почтеност (най-после герой, който да не е патологичен лъжец! Кхъм, Макс, кхъм). Човекът, който я разчупва, е Юлия Комисарова (Александра Кузенкина) – също камериерка в „Елеон“. Забавна, без много задръжки, а лекомислието й може да се конкурира спокойно с това на Павел. Двете с Даша са добър тандем, защото се балансират взаимно и крайният резултат е едно приятно за зрителя взаимодействие на характери.

Юлия (Александра Кузенкина) и Дария (Диана Пожарская)

По-възрастни герои са Борис Леонидович (Владислав Ветров) – инженерът на хотела, който има сериозен афинитет към чашката, както и добър приятел на Михаил – и Валентина Ивановна (Наталья Щукина), която се явява най-старшата камериерка и е обект на чувствата на Борис. Последният герой, който ще спомена в ревюто, е по-второстепенен, но всъщност е с достатъчно важна роля до края на втория сезон – Альохин (в ролята Владимир Стержаков). Умишлено няма да съм подробна за него, иначе ще трябва да ви разкажа целия сюжет.

И като стана дума за сюжета, да се прехвърлим на него. Ще се постарая изложението да е максимално подредено, защото определено имам какво да кажа.

Така, точка първа по разнищването на сюжета: сравнението „Кухня“ – „Хотел Елеон“. Кратко и ясно ще си го кажа, без заобикалки – „Кухня“ е доста по-добър. И като хумор, и като дълбочина на персонажите, и като развитие на сюжетната линия. Не ме разбирайте погрешно, „Хотел Елеон“ не е лош сериал. Даже никак (поне до първия сезон, но по този въпрос малко по-надолу). И като в „Кухня“ декорите са много впечатляващи, стайлингът на актьорите също. Всичко е направено много правдоподобно и изпипано, спор няма. Но честичко имах усещането, че нещо ми липсва по гореизброените критерии.

Другото, което може да предизвика недоволство/раздразнение/друга негативна емоция у зрителя, това е наличието на прекалено много главни герои между стените на сценичния хотел. Михаил, София, Павел, Дария, Юлия и още поне 7-8 лица и имена, които гледащият трябва да запомни, защото всеки се намества все в някоя сцена. И не върви да седиш, да гледаш тъпо в екрана и да се питаш „Ама, чакайте сега, тоя/тая кой, по дяволите, беше?!“. Лично аз се намирах в тази ситуация първите 3-4 епизода, докато най-накрая взех да ги запомням бавно и славно. Определено не съм била подразнена от това, но наистина сериозно ме разсейваше от сюжетната линия.

 

Точка втора по разнищването на сюжета: сравнението първи – втори сезон. Тук ще стане страшно, защото все още съм пропита с изключително силно разочарование от втория сезон на сериала.

Как можаха?! Как можаха да превърнат хубавата продукция в бардак?! Дето бяха написали някои от коментиращите под епизодите в YouTube – не гледаш „Хотел Елеон“, а някаква Санта Барбара, в която повече от половината актьорски състав са минали под завивките един с друг на екрана. Това кардинално промени жанра от комедия на драма. В моите очи си беше направо трагедия, защото най-устойчивата интрига от края на първи сезон остана не просто на заден план, ами сценаристите направо я смачкаха като лист хартия и я хвърлиха в коша за боклук. Изключително жалко наистина.

Онова, което ме разочарова най-много обаче, беше промяната у персонажите. Ако в първия сезон те имаха някаква, дори минимална дълбочина, и зрителят можеше да ги разбере и да е съпричастен с тях, то във втория сезон такова нещо просто няма. Действията им са някак несвързани, нелогични. Превърнаха ги в малки деца, които си играят с някого и, ако не е на тяхната, веднага го заменят. Да, да, разбирам, че все пак интересът у аудиторията трябва да се поддържа по някакъв начин, ама липсата на всякаква взаимосвързаност и откровената нереалистичност на сюжета направо ме хвърлиха в джаза. Имаше моменти, в които гледах какво се случва на екрана и се питах „Тия хора на колко питиета са били, докато са писали сценария?“. В допълнение към всичко това ще отбележа и  че някои герои извършваха постъпки, които изобщо не са присъщи на характера и темперамента им. Затова действията им и съответстващите последствия бяха някак накъсани, сякаш фрагменти. Никаква плавност и тактичност при преходите, никаква възможност за проследяване на връзката причина-следствие. Персонажите бяха изобразени като хора, които се водят единствено от някакви първични афекти с ограничена мисловна дейност. И така цял сезон. Чак е огорчаващо, тъй като едва в последните два епизода се случиха важни неща, които допринесоха за истинското развитие на историята.

Като цялостна критика към сериала бих казала, че някои от актьорите са доста неекспресивни. За пример – Диана Пожарская, която за цели два сезона да се е усмихнала 5-6 пъти. Имаше една изключително силна, драматична сцена с нея и дотам. Това донякъде уби всякаква емпатия у мен спрямо нея като персонаж. Другата ми основна забележка е, че твърде много са променили някои от старите герои. Костя и в „Кухня“ не беше от най-умните, но в „Елеон“ са го направили направо слабоумен. При Настя и Сеня също има доста кардинални различия от оригиналните им персонажи, което е унищожило образите, с които все пак ги запомнихме и заради които ги обикнахме.

В заключение – ако имате време за убиване, хвърлете едно око на „Хотел Елеон“. Сериалът си има кусури, но не е лош и е доста отпускащ (поне на мен така ми действаше в делничните вечери). Развлечение, което в крайна сметка си струва. А и имайте предвид, че всичко е до вкус и предпочитание, така че нещата, които на мен не са ми допаднали, на вас може и да ви се понравят.

Сега очаквам третия сезон, който, ако не ме лъжат изчисленията, би трябвало да излезе след четири месеца. Силно се надявам, че „Хотел Елеон“ ще се върне поне към нивото си от първия сезон. Очертава се интересен развой на събитията и дано да не се превърне в някакво нескопосано продължение на първоначалната сюжетна линия. Не ни остава друго, освен да чакаме и да видим.

Триокият демон

Триокият демон

Източник: http://data.whicdn.com/images/13576055/large.jpg

Емилия Петрова спокойно ходеше по улицата и междувременно оглеждаше всички автомобили, които бяха паркирали пред долнопробния хотел. Не се изненадваше, когато видя, че върху вратите им имаше логота на български популярни, а и не чак толкова популярни медии. Това малко, забутано, забравено от Бога градче беше станало новата сензация в страната. И имаше защо. Шестима самоубийци и осем брутални убити само за последните два месеца. Истински фурор и скандал, особено за тези географски ширини, където всичко обикновено бе толкова тихо, спокойно, скучно и сиво. Но сега обстановката беше обагрена с ярките окраски на червена смърт и минорен, черен траур.

Репортерите бяха пристигнали преди няколко дни и се надпреварваха кой по-напред да вземе интервю на този или онзи минувач. В резултат на това необичайно внимание, простоватите граждани изпадаха в див възторг, когато някой журналист насочеше камерата и микрофона към тях. Последващите въпроси, придружени от излишно украсени и драматизирани отговори, само подклаждаха все повече онова, за което никой от живеещите в града не искаше да си признае, че изпитва – паника. Страх. Може би дори мъничко отчаяние, примесено с надигаща се с всеки изминал ден параноя. Помпозните изказвания и напудрената невъзмутимост бяха само маска, с която хората прикриваха факта, че прибирайки се вечер, не спираха да се оглеждат на всички страни, а преди лягане се уверяваха по няколко пъти, че всички врати и прозорци са заключени.

Все пак имаше един човек, който никак не се трогваше от всичко това – Емилия. Не, тя не беше психопат. И определено не беше човекът, убил онези осем души. Но предвид тежкия си житейски път, белязан от непоносимо бреме, и отношението, което получаваше от съгражданите си, някак си й бе много трудно да им съчувства.

Тя бе гневна. Огорчена. Изпълнена с разяждаща жлъч. Потопена в мъка и задушена от нещастие. Непоколебимо озлобена към света и хората в него. Безкрайно предадена от собствената си съдба. Безмилостно употребена и захвърлена от живота.

Тя бе пречупена. А такива хора определено бяха неспособни на емпатия.

Младата жена влезе в апартамента си, захвърли плика с покупките на пода и веднага заключи след себе си. Можеше и да не изпитва съпричастност спрямо другите, но не беше глупава. Не искаше да се превръща в поредната жертва на серийния убиец, който явно бе повече от ловък. Твърде много местопрестъпления и нито една улика. Бяха пристигнали специалисти от столицата, но дори и те не се справяха с откриването на нещо съществено. Никакви следи, никаква определена методика на убийствата. Това означаваше само едно – повишена бдителност, докато полицията си свърши работата. Ако изобщо я свърши.

Обгърната от тишина, Емилия подреди продуктите в хладилника и, като всяка друга вечер, спусна щорите във всяка една стая. Обичаше увединението. Хората тук говореха постоянно. Говореха за нея. Много. Разбираемо, имайки предвид, че бе излязла от психиатрична клиника преди половин година и отново се завърна в града. Околните я гледаха насмешливо, осъждащо, любопитно. Никой не я заговаряше, ала дългите им и отровни езици я покосяваха всеки ден. Нямаше нужда да казват каквото и да било в лицето й, тя усещаше негодуванието твърде добре. Затова стените и завесите на това подобие на дом бяха едни от начините й да се спаси.

Отвори готварската книга на майка си и започна да забърква вечерята. Не пусна телевизор, нито музика. Звукът, предизвикан от срещата на ножа с продуктите, както и красивият аромат на свежест приятно дразнеха сетивата й. Това бе достатъчно. Всичко друго щеше да я натовари.

Час по-късно ястието бе готово и Емилия го сервира по представителен начин. Винаги е имала специален афинитет към кулинарията и за нейна радост суровите обстоятелства не й бяха отнели това. Седна да се храни и се постара да се наслади на всяка хапка. Когато приключи, изми съдовете и се настани на дивана. Реши, че все пак не е лошо да погледа малко новини. С мързеливо движение на ръката пусна телевизора. На екрана веднага се появи лицето на една от репортерките, които бе видяла по-рано днес на улицата, докато отиваше към супермаркета.

– Ново убийство в Кървавия град. Жена бе намерена в дома си с множество прободни рани. Полицията съобщава, че е умряла от кръвозагуба. Трупът е обезобразен, но криминалистите успяха да идентифицират жертвата – местна проститутка. Специалистите за момента не намират мотив за убийството. Както и при другите случаи, улики не са открити. Разследването ще продължи следващите дни. Ще ви държим в течение. Към вас, колеги.

В следващия кадър вече се виждаха новинарите в студиото, които продължиха с потока от информация. Емилия не ги изслуша и смени канала. Пусна си някакво научнопопулярно предаване и се загледа…

Младата жена стана от дивана и отиде до банята, за да си измие зъбите. Усещаше, че нещо не е наред, но не успяваше да определи какво точно. Имаше нещо в атмосферата, сякаш не й достигаше кислород.

Тръсна глава. Не отново. Натрапчиви мисли, които най-вероятно щяха да я доведат до халюцинации, агресивни изблици и накрая до срив. Не, не, не. Нямаше да се върне отново там, в тъмнината на умопомрачението. Нямаше да се върне в психиатричната клиника. Не искаше!

И нямаше да го направи.

Емилия си наплиска лицето с хладка вода и започна да поема дълбоки глътки въздух. Усещаше как постепенно си възвръща контрола и обузда въображението си, което имаше намерението да я изпрати на изключителни неприятни места, принуждавайки я да прави още по-неприятни неща.

Вдигна глава нагоре, срещна отражението си и в следващия миг от устата й се откъсна пронизителен писък.

На лицето й се беше появило трето око. Страховито и жълто. Безпощадно взиращо се в отражението й. Някак омагьосващо. Засмукващо я в своя собствен, неопределен свят.

Тя изпадна в небивала истерия. Пръстите й опипваха кожата на лицето й, сякаш не беше нейно. Страхуваше се да докосне новопоявилото се око, затова избягваше да се приближава дори до челото чрез допир. Виковете й на шок и ужас огласяваха целия апартамент и раздираха гласните й струни.

Изведнъж стъклото на огледалото се раздвижи като разбунтувало се море. Секунди по-късно то бе обляно от образи. Не, не образи. Спомени. Болезнени колкото огнестрелна рана. Предизвикващи буря от задушаващи емоции.

 

Колата пътуваше спокойно по пътя, а музиката от радиото изпълваше автомобилния салон с приятни звуци. Семейството коментираше разгорещено програмата си, когато пристигнат на място. Бяха се приготвили да опитат от всички забавления, които София бе готова да им предложи. За хора от малък град като тях шумът на столицата, развлекателните центрове за деца, оживените улици и множеството магазини и ресторанти бяха впечатляващи със своята бляскавост и атрактивност. Този културен и социален център на България, заедно с други по-големи градове, предлагаше на населението от по-скромните райони запознанство с по-модерна и по-зашеметяваща среда, деликатно гарнирана с уникално очарование и незабравими преживявания.

Бащата на Емилия, Камен, бе спокоен шофьор, който не блестеше с кой знае какви умения зад волана, но се отличаваше с достатъчна съобразителност и акуратност. Не държеше да покаже на другите по пътя колко способен беше, но дори и да имаше такова желание, старият му автомобил далеч не позволяваше излишно увеличаване на скоростта и безполезни маневри. В онзи ден той не направи нищо необичайно – караше с позволеното ограничение и педантично следеше всичко, което отраженията на огледалата можеха да му предложат. Въпреки това не бе напрегнат и разговаряше спокойно със съпругата си и малката си дъщеря. Шеги и закачки, тук-там по-сериозни реплики, размяна на мили думи – красива картина, нарисувана с хармония и обич.

Ала явно Бог, Съдбата или някоя друга висша сила имаше съвсем други планове.

На платното се появи голям камион, който се носеше право към автомобила, в който се намираше семейството. Силна доза адреналин замая Камен за секунда или две, той загуби представа за времето и не можеше да реагира.

Какво да направи? Накъде да завие? Щяха ли да се обърнат? Наляво? Не! Надясно!

Рязкото завъртане на волана принуди мъжът да загуби контрол над возилото. Чу се пронизителният звук на клаксон, викове и писъци, примесени с плач и тихи молби за оцеляване.

Сблъсъкът бе умопомрачителен. Предната част на колата се разби директно в тази на камиона. Стъкла и други частици се разнесоха из въздуха, пробождайки кожата на жертвите. И двамата шофьори знаеха, че няма да оживеят точно преди да се блъснат. Пасажерите обаче запазиха искрица надежда, заглушена от високия клаксон на камиона, а секунди по-късно – от бързата, но болезнена смърт.

Всички минаващи по пътя веднага спряха до местопроизшествието и се обадиха на телефона за спешни случаи. Докато чакаха линейките и полицията да дойде, някои от тях чуха детски плач. Един мъж огледа по-отблизо и видя малко момиченце да плаче. Окървавено и пребледняло, детето не смееше да мръдне от мястото си. Емилия бе оцеляла като по чудо. Риданията й я задушаваха, белите й дробове горяха за малко кислород. Прах и мръсотия бяха покрили косата й, а останките от автомобила я бяха обградили като коварни змии, готови да се врежат в деликатните й ръце и крака.

– Вътре има живо дете! Бързо! Помогнете ми да я измъкна! – изкрещя мъжът, надвиквайки шумния клаксон. Още двама доброволци реагираха мълниеносно и тримата отидоха до разбитата кола. Внимателно отвориха вратата и единият от мъжете се промуши наполовина, разбутвайки всичко, представляващо потенциална опасност. – Миличка, ела с мен. Хайде, ще те изкарам оттука. – Емилия поклати глава.

– Мама и тати… – изхлипа тя.

– После ще изкараме мама и тати. Първо теб. – мъжът протегна ръка към нея и разкопча предпазния й колан. – Ела с мен, миличко. Обещавам, че ще изкараме мама и тати. – той погледна към предните седалки и моментално се наруга. Не биваше да дава обещание, което не можеше да изпълни.

Емилия се размърда и пропълзя послушно към него. Той я хвана под мишниците и я измъкна навън. Тя продължаваше да плаче неконтролируемо. Главата я болеше и ушите й пищяха заради клаксона на камиона, но не възнамеряваше да спре.

В момента, в който се отдалечиха малко повече от автомобила, и двете превозни средства избухнаха в пламъци. Силната експлозия предизвика пронизващ шум и се извиси над всички възклицания, псувни и викове…

В огледалото изплуваха още от спомените на Емилия – след катастрофата заживя при баба си по бащина линия. Другите й роднини или бяха починали, или не искаха, или не можеха да я приемат. Баба й бе грижовна, обичаше да я глези и да й угажда. Но възрастта й си каза тежката дума. Здравето й рязко се влоши. Започна се с деменция, после се стигна до Алцхаймер. Забравянето беше най-малкият проблем. Агресията на старицата, както и постоянното местене на мебели и изхвърлянето на различни вещи я превърнаха в беля на два крака. Последва инсулт и затрудена двигателна дейност. Емилия се видя принудена да се грижи за баба си, да ходи на училище и на работа едновременно. Семейните приятели на родителите й я съжаляваха, но всъщност малко й помагаха. Продължи се така почти година, докато старата намери покой. Разходите по погребението бяха поети от Емилия и Андрей – добър приятел на Камен, който бе от малкото, които се ангажираха с момичето и живота й както финансово, така и в чисто емоционален и личностен план.

Приближаващият камион отново се появи в огледалото и застрашително се приближаваше към нея. Очите й се разшириха. На милиметри от лицето й образът се пропука. Емилия отвърна глава настрани и в следващия момент чу ужасния клаксон, а след това разбитите стъкла се посипаха в мивката. Със затаен дъх и треперещи пръсти тя отвори вратата на банята, изгаряща от желание да излезе оттук.

Онова, което я спря да избяга обаче, бе много изненадващо. И също толкова плашещо.

На прага стоеше черна фигура. Висока колкото нея и с неопределени черти, това създание беше ужасяващо. Дълги и тънки крайници се протягаха заплашително към нея, жълтите очи бяха вперени право в нейните, а кръвожадните, оголени зъби изглеждаха така, сякаш ще я разкъсат на място. Един малък детайл не убегна на Емилия – съществото имаше жълто трето око, което се вглеждаше право в душата й.

– Здравей, Еми. Искаш ли да умреш? Или да убиеш? Хайде, никой няма да забележи. А и ти си обляна от смърт. Смърдиш от километри. Целият ти живот е белязан от това. Сигурен съм, че искаш да отнемеш живот. Чужд. Може и собствения. Ще е прекрасно, ще видиш. Смъртта е страхотна!

Емилия рязко отвори очи. Запъхтяна, потна и трепереща, тя се изправи от дивана толкова бързо, че й се зави свят. Трескаво се огледа на всички страни, като се концентрира върху тъмните ъгли, очаквайки фигурата да изскочи оттам и да я погълне. След като се увери, че е сама в апартамента, изтича до банята и провери огледалото. Беше непокътнато. Огледа се. И тя бе непокътната. Никакво трето око.

Въздъхна облекчено. Просто кошмар. Нищо повече.

Със спокойна стъпка за последен път провери входната врата. Отправи се към спалнята. Преди да влезе в нея и да изгаси лампата във всекидневната, се обърна назад. Погледна към шкафовете, където всички снимки на родителите й бяха свалени надолу, за да не вижда лицата им. Голяма част от лавиците бяха изпразнени, а предметите от тях бяха подредени старателно в спалнята им, където не бе влизала от години насам. Нямаше и подобно намерение, ако трябваше да е напълно откровена със себе си. Нямаше да успее да преодолее агонията, която неминуемо щеше да я блъсне право в гърдите, ако се доближеше до този олтар от погубено щастие.

Жената изгаси осветлението и си легна. Преди да заспи, реши, че ще остави малката нощна лампа включена. Все още бе твърде разтърсена от лошия сън. Бе странно обезпокоена. Затова остави деликатната светлинка да озарява тъмната нощ и да я опази от триокия демон.

 

На следващата сутрин Емилия се събуди рано, добре отпочинала. Спа спокойно през цялата нощ, което я зареди с енергия и предизвика облекчение в съзнанието й. Отдавна не й се бе случвало такова нещо, затова реши да не хаби излишно времето си. Направи си закуска и седна да проверява обяви за работа в града. Трябваше да си намери нещо колкото се може по-скоро. Наследството на родителите й бе вложено в таксите за психиатричната клиника, където тя прекара почти две години. Сега от него бе останало малко, но щеше да й стигне да изкара още два-три месеца, ако не си позволяваше излишни разходи.

Концентрацията й бе нарушена от почукване на вратата. Тя стана и отиде до нея. Погледна през шпионката, отключи и отвори.

Пред прага й стоеше Андрей Дрегов, добър приятел на баща й и местен полицай. Въпреки прошарената си коса и малките бръчици по лицето, Андрей не изглеждаше никак зле за годините си. За добрия му външен вид допринасяше атлетичното му телосложение и високият му, строен ръст. Интелигентните му сини очи бяха както винаги спокойни и гледаха към Емилия със загриженост.

– Привет, Еми!

– Здравей! Как си, Анди?

– Добре. Може ли да вляза? – тя отстъпи настрани, за да му направи място. Полицаят влезе, събу се и се настани удобно на един от фотьойлите във всекидневната. – Как я караш?

– Благодаря, добре. – отвърна простичко младата жена. Имаше няколко варианта, заради които Андрей може би я навестяваше. Един от тях бе крайно приятен, а другият – не чак толкова. Но Емилия не възнамеряваше да цели напосоки в тъмното, докато той сам не каже защо е тук.

– Радвам се, че си жива. Този убиец е доста опасен.

– Чух за жертвата снощи. Да ти предложа нещо?

– Отбих се за малко, не се притеснявай. Как върви търсенето на работа? Имаш ли нужда от пари?

– Не, благодаря. Много мило от твоя страна. – казвайки тези думи, тя осъзна, че ги мисли. Андрей беше един от малкото хора в този град, които всъщност се интересуваха от нея и разговаряха с нея. Предвид всички клюки по неин адрес, това беше повече от хубаво. Но въпреки това не свали гарда си. Натискът на обществото тук често можеше да пречупи реалната преценка на човек.

– Скоро имаш рожден ден. Цели 24 години! Бързо порасна, хлапе. – каза той и й се усмихна топло. Тя му отвърна със същото.

– Времето лети и се изплъзва между пръстите ни като ситни песъчинки. – усмивките и на двамата почти угаснаха при тези думи. Това беше реплика на майка й. Но сега това бе просто един поетичен, болезнен цитат. – Не искам подарък, Анди.

– Сигурна ли си? Даже вечеря?

– Не. Не искам с Лили и Роси да ви одумват заради мен.

– Е, айде сега! Не се излагай пък ти! Ще те изведем някъде, ще хапнем и ще се приберем. Леля ти Лили много искаше да ти приготви торта, а с Роси не сте се виждали отдавна. Не ги разочаровай.

– Ще си помисля. Благодаря! – Емилия го погледна право в очите. Очевидно той не искаше да подхваща темата първи. Затова тя щеше да му направи услуга. – Как върви разследването? Има ли заподозрени? – Андрей видимо се напрегна, което направи ситуацията за младата жена пределно ясна. Така значи.

– Все още не.

– Не лъжи, Анди. Не си тук, за да си бъбрим сладко. Аз съм главната заподозряна, нали?

Настъпи продължителна, мъртвешка тишина. Мъжът знаеше, че тя ще се досети. От малка беше особено проницателна и разбираше всичко твърде бързо. Но той не можеше да се принуди да изрече думите на глас. Просто защото не вярваше, че те са истина. Нямаше как да бъдат.

– Разбирам. – поде Емилия и поклати глава. Не го винеше. Виждаше в очите му, че й се доверява и че няма да я предаде, няма да я очерни, за да угоди на шефовете си или на съгражданите си. Но ситуацията можеше много да се усложни, макар че нещата бяха все още в зародиш. Просто тукашният манталитет беше твърде ирационален и малко бяха способни на разсъдливост. Този път тя бе жертвеният агнец, осъден от безсмислени изказвания, подплатени с популизъм и лъжи.

– Съжалявам.

– Няма за какво да съжаляваш, Анди. Разбирам. Аз съм странна, преди половин година излязох от клиника. Тиха съм, потайна съм. Идеално се вписвам в профила на сериен убиец. Ако искаш, ме отведи за разпит, направете ми психопортрет, претърсете ми жилището. Няма да намерите нищо, но ако държите да си загубите времето, само за да убедите глупаците, че съм невинна, давайте. Нямам против, дори ще ми е забавно. – Емилия бе повишила тон, без да се усети. Раздразнението й направо прозираше. Целият цирк започваше да й идва в повече, а толерантността й към тези овцеподобни, граничещи с идиотизъм подозрения и допускания, беше към своя край.

– Доста бурно реагираш. – отбеляза сухо полицаят. Тя се изсмя подигравателно.

– И как няма? Кажи ми, как няма?! Целият ми живот е ад! Сутрин ставам насила, готвя и чистя насила, излизам насила, дори дишам насила! Нито един терапевт не успя да ми помогне. Седях с дни наред в онази изолирана стая без нормален контакт. Толкова време прекарах, борейки се със собствените си демони, за да мога накрая да изляза и да се срещна с истински такива. Нима това не е жалко?! – гласът й се извисяваше до тавана, удряше се в стените и се връщаше обратно към нейното и неговото тяло, карайки дори и най-малката клетка да трепти. – Всеки ден за мен е отвратително, непоносимо предизвикателство. Толкова години след инцидента аз все още си спомням онзи противен клаксон. Не смея да увелича звука на телевизора или компютъра, защото умирам от страх, че ще се върна в онзи ден и ще ми се наложи да преживея всичко отново. Не съм на себе си, мразя се, мразя и другите. А те нека ме сочат с пръст и ме бичуват с гадните си обвинения. Отдавна не давам пукната пара за плоското мислене и не плащам данък обществено мнение. Защото същите онези, които претендираха, че ще ми помогнат, ме удавиха във фалш и лицемерие. Ако ти си един от тях и си готов с лека ръка да ме затвориш на база спекулации, чувствай се свободен да напуснеш този апартамент, а после ела да ме арестуваш със заповед!

На лицето на Андрей се изписа негодувание и неприязън. Имаше истина в думите на Емилия, но той определено имаше какво да добави по въпроса.

– Знаеш ли, Еми, родителите ти в момента много биха се разочаровали от теб. Те бяха добри хора и вярваха, че и другите са такива. Извървяла си един нелек път, но си загубила себе си, хлапе. Твоята вяра в доброто и лъчезарната ти усмивка сигурно са пропаднали в някоя яма по трасето. Ако вашите бяха тук, щяха да намерят тази яма, да изровят всичко твое оттам и да го сложат на мястото му. Щяха да ти помогнат. Уви, тях ги няма и ти трябва да се справяш сама. Мисля, че все още не го можеш обаче.

– Глупости! – прекъсна го тя гневно. Той й се усмихна приятелски.

– Всички страдаме, Емилия. Животът не жали никого. Може да не го вярваш, обаче е така. Но трябва да се справим някак, разбираш ли? Не можем да живеем в постоянен гняв и огорчение, не можем постоянно да се сърдим, че ни се случва това или онова. – той въздъхна тежко и си пое дъх преди да продължи. – Ти си пленник на собствения си затвор, Емилия. А можеш да си много повече. И двамата го знаем. Млада си, умна, способна. И повярвай ми, далеч не си единствената, върху чиято глава се е изляла един куп помия. Има много други като теб. Но е въпрос на избор дали ще останеш на дъното и ще се удавиш, или ще изплуваш. Всички сме били жертви на някакво зло. И всички определяме как ще боравим с последствията от него. – думите на Андрей, казани спокойно, предизвикаха противоположната реакция у жената.

Значи и той й обръщаше гръб? И той не я разбираше! Един от малкото хора, на които можеше да разчита, сега я укоряваше и я изоставяше.

– Махай се! – изкрещя тя. – Изчезвай оттук! Не си ми нужен. Никой не ми е нужен! Махай се!

– Еми…

– Изчезни, Андрей! Дори не мога да те гледам в момента. – разстроен, възрастният мъж се изправи, тихо отиде до вратата, обу се и преди да излезе, се обърна с лице към нея.

– Пази се и не забравяй да заключваш.

Останала сама, Емилия не спираше да гледа втренчено във входната врата. Цялото й същество бе потопено в коктейл от емоции – не искаше да се отнесе така с него, но същевременно гневът й беше непоколебим и неконтролируем. Тя се бореше със себе си, с чувствата си, със спомените си, с намеренията си. Ала в крайна сметка тъмната й страна, която й бе станала твърде присъща, почти като втора кожа, се изяви на показ. И нищо не можеше да я спре, даже самата Емилия.

 

 

След четири месеца

Тя щракаше отегчено на клавиатурата и паралелно с това следеше на монитора дали изписва правилно думите. Последният документ за дооформяне днес. И после можеше да се прибере в жилището си, където да си почине и да приготви нещо вкусно за себе си. Предвид състоянието й, изборът на ястия бе доста ограничен, но все щеше да измисли нещо.

– Какво ще правиш утре след работа, Еми? – попита я някой и тя вдигна погледа си по посока на гласа.

На отсрещното бюро седеше Роси – нейна добра приятелка от детството и дъщеря на Андрей. Тя бе нейната пълна противоположност – усмихната, окъпана от позитивизъм, непоправим идеалист и мечтател, човек, който бе щастлив и удовлетворен от живота си. Изглеждаше страшно добре – слабо и атлетично тяло, красиви черти, подчертани с подходящ грим, гъста грива, боядисана в тоновете на медено червено. Интелигентна и забавна, винаги готова да предложи помощ. Арогантността и надутостта й бяха непознати. Отговорна и дисциплинирана. С една дума – идеална. И късметлийка, защото явно бе уцелила джакпота от лотарията на живота. Малко хора бяха толкова доволни от съществуването си, колко беше тя.

– На зъболекар съм. Този зъб все още се клати. – изфъфли Емилия, стараейки се да сведе до минимум всички движения с устни, език, чене. Ако можеше нищо да не припарва до вътрешността на устата й точно в момента, би било прекрасно.

– Милата! Дано всичко да е наред. – с искрено съжаление отвърна Роси. Еми махна небрежно с ръка.

– Може и да го извади. Да прави каквото намери за добре. Само да ме отърве от болката.

– Е как така ще го вади? Ти луда ли си!

– Ами, клати се. Логично е да го извади. Не ми пука. Стига да спре да ме боли и да се излекувам, всичко ще е шест.

– Доктор Страхилова е отличен зъболекар. Сигурна съм, че ще намери добро решение, без да го изважда. Иначе си вземи течен аналгин. Много помага.

– Благодаря! – отвърна Еми и й се усмихна.

Двете довършиха работата си, изключиха компютрите, взеха си нещата и напуснаха офиса. До някъде вървяха заедно, но след това се разделиха с приятелска прегръдка. По пътя към апартамента си, Емилия се отби в малкото хранително магазинче за хляб и плодове. Продавачката я гледаше с подозрение, сякаш щеше да открадне нещо, ала тя не обърна внимание на това.

Убийствата и самоубийствата в града продължаваха с бясна скорост. Множество жертви и нито една улика. Нито една! Никаква следа. Никакви открити доказателства, които да водят до някой конкретен. И въпреки това хората не спираха мълчаливо да я набеждават. Те вярваха, че тя е серийният убиец. Някак си невзрачната им, безпочвена логика винаги ги отвеждаше към нея.

Това дразнеше Емилия и предизвикваше враждебност у нея, но тя вече обръщаше все по-малко и по-малко внимание. След случката с Андрей в апартамента, полицията я разпита, а после й казаха, че горещо й препоръчват да се среща със специалист. Въпреки нежеланието си, тя реши да не си стоварва още трудности на главата и да не предизвиква още повече гражданското недоволство, което на моменти я смачкваше. Затова бе полезна за самата себе си и се съгласи доброволно да посещава психолог и по-конкретно – този от столичния екип. Ако трябваше да е напълно честна, сеансите определено започваха да имат ефект. Мъжът явно си разбираше от работата, тъй като не можеше да се сравнява с нито един от терапевтите в клиниката. Не я тъпчеше с лекарства, изслушваше я, вникваше дълбоко в проблемите й и обясняваше подробно процесите, за които тя дори не подозираше, че се случват в главата й. Тя се чувстваше свободна да му сподели всичко, да разговаря с него.

А това беше… наистина облекчаващо. Като глътка свеж въздух сред смога на меланхолията и разочарованието, които не спираше да вдишва през последните години. И й влияеше отлично.

Тя се прибра и си направи смути. Това бе единственото, което в момента успяваше да консумира, без да раздразни излишно болния си зъб. А и беше вкусно и хранително, така че не можеше да се оплаче.

За да запълни времето, Емилия си пусна телевизия и седна на дивана. Огледа внимателно всекидневната, като не можеше да спре да се наслаждава на декорациите и промените, които бе въвела съвсем наскоро. Благодарение на терапията си се престраши да прави малки крачки към съществените промени. Преди един месец се осмели да влезе в спалнята на родителите си и отново да се докосне до онова, което бе почти забравено. Почисти старателно всеки милиметър и върна някои от вещите по местата им в другите стаи. След това вдигна снимките с лицата нагоре и си спомни всички прекрасни моменти, прекарани с тях. Беше й трудно, но се справи. Чувството за липса, гневът и болката бяха навлезнали в едно ново русло, където бавно се трансформираха в нещо градивно. Последният щрих на промяната през последния месец бяха съвременните, цветни и свежи декорации за дома, които младата жена лично избра и аранжира. Това я накара да се почувства отново като у дома си, внасяйки от своята собствена индивидуалност.

Късно вечерта Емилия най-после реши да си легне. Надяваше се страната на сънищата да облекчи силния зъбобол. Бе изпила течен аналгин, както й препоръча Роси, но ефектът беше минимален. Единственото й спасение в момента представляваше дълбокият сън и вярата, че може би утре стоматологът ще може да я приеме още преди обед, тъй като знаеше, че няма да издържи цял ден с подобно мъчение.

Загасени лампи, топли завивки и омиротворяваща тишина я изпратиха изненадващо бързо в необятния свят на безкрайното въображение, донасяйки й спокойствие и заглушавайки приближаващата опасност, която я дебнеше в тъмното…

С усет за нещо твърдо в устата и неприятен метален вкус, Емилия се събуди. Отваряйки очи, установи, че все още е нощ, затова побърза да включи нощната лампа. С език напипа твърдото нещо и силна доза адреналин моментално я принуди да скочи от леглото и да изтича в банята. Изплю се в мивката и видя онова, от което се притесняваше – паднал зъб, оцветен в кръв. Кратък вик на ужас огласи помещението, последван от цветисти ругатни. Жената се огледа в отражението си, като разтвори устата си по-широко с пръсти. Положението изглеждаше направо плачевно и тя осъзна, че всъщност не й е чак толкова безразлично дали ще остане без зъб, или не. Слагането на изкуствен зъб щеше да й струва цяло състояние. Сякаш нямаше за какво друго да си похарчи парите… Господи!

Вместо да се чуди как да оправи нещата (защото знаеше, че не може), в крайна сметка Емилия реши, че просто ще е добре да си легне отново. Изми внимателно зъба от кръвта, изплакна и устата си. Точно когато вдигна главата си, готова да се подсуши, замръзна на място.

В огледалото виждаше не само своя образ, но и онзи на триокия демон от преди четири месеца. Въздухът в банята натежа, а помитащият страх парализира жената на място. Не смееше да мръдне, стараеше се дори да не диша. Боеше се, че ако привлечеше вниманието на демона с нещо, той щеше да я убие. Или още по-лошо – да я обладае.

– Ах, Емилия, имах такива грандиозни планове за теб. Имаше такъв потенциал да разгърнеш тъмната си страна. – просъска демонът и се ухили злобно в огледалото. Той се приближи до нея, притисна гърдите си в гърба й и уви ледено студената си ръка около врата й. – Нищо, скъпа, още не е късно. Можеш да направиш много. Сега ще ти покажа, мила моя. – прошепна той доволно в ухото й, а след това се обърна отново с лице към огледалото, като този път жълтото му, трето око беше на показ. Емилия се разтрепери неконтролируемо, като дори не можеше да си представи какво щеше да види този път.

Пред очите й се разкри офиса, а след това тя се видя как седи до прозореца. От височината, на която се намираше, отдолу видя разхождащи се хора, които бяха малки като мравки. Изражението й бе спокойно, дори хладнокръвно.

В следващия миг на етажа влетя някакъв мъж. Беше разярен, целият почервенял от ярост. В ръката си държеше зареден пистолет и по всичко личеше, че е готов да го използва по предназначение.

– Върнете ми парите! – крещеше той. – Измамници! Върнете ми парите веднага!

Колегите й моментално се паникьосаха. Някои се скриха под бюрото си, други се разтичаха, трети се развикаха.

Емилия се обърна с лице към мъжа и го позна. Бе неин клиент, но имаше някакъв проблем с него. Затова и не можеше да му изплати обратно парите, правилата на фирмата не позволяваха. Но много добре помнеше, че го обслужи преди известно време.

Погледът й се стрелна към триокият демон, който стоеше в един от ъглите на стаята и доволно се подсмихваше, предвкусвайки какво щеше да се случи.

– Ето ме и мен. – изкиска се той в ухото й в банята и свободната му черна ръка се пресегна през рамото й. Тънкият му, черен пръст посочи собствената му фигура. – Сега идва най-интересното. Гледай!

Картината се върна върху Емилия и мъжа. Беше като сцена от филм. Тя знаеше, че това е нереално, но не можеше да се абстрахира от факта, че всъщност беше свидетел на всичко.

– Ако не ми върнете парите, ще ви избия всичките! Вади парите, кучка такава! Измамници! Съсипахте ми живота. Върни ми и последната стотинка, тъпоглава малоумнице, или си труп!

Със зашеметяваща скорост Емилия се приближи към мъжа. За по-малко от секунда изтръгна оръжието от пръстите му, пресегна се и го застреля право в главата. Студена усмивка разтегли устните ѝ и тя го простреля още няколко пъти, докато патроните не свършиха. Локвата кръв почти веднага достигна до краката й, оцветявайки обувките й в червено. Триокият демон стоеше в ъгъла и ръкопляскаше оживено.

– Браво! Брилянтно изпълнение, мила моя! Грандиозно! Гениално! – виковете му пронизваха ушите й и за нейно щастие той рязко се успокои. Погледна я и й се усмихна подмолно. – Смъртта ти отива, драга! Ужасно много ти отива. Защо не се облечеш изцяло в нея?

Като хипнотизирана Емилия отиде до другия край на стаята. Без да казва нищо, се обърна и погледна към прозореца. Затича се към него и директно се хвърли през стъклото, счупвайки го на малки парченца. Само няколко секунди по-късно вече лежеше мъртва на земята, но някъде вътре в себе си усещаше удоволствие, някаква неповторима нирвана, предизвикана от свършеното зло към себе си и към другия…

От очите на Емилия капеха горещи сълзи. Не можеше да контролира нито тялото, нито емоциите си. Демонът все още я държеше в здрава и непоколебима хватка, а третото му око я пронизваше директно в душата като първия път, когато го срещна.

– Ти… ти не си истински. Това не е реално. А-а-аз сънувам. – заекна тя през сълзи. Той се засмя.

– О, не, скъпа моя. Това не е никакъв сън. Това е твоята реалност. Аз съм твоята реалност. И ти обещавам, че ако ми се отдадеш, нещата ще станат много по-лесно. Казах ти го още предишния път – смъртта е страхотна. А с нея много бихте си подхождали. Ти си толкова погълната от нея, тя е впита в цялото ти същество. Нещастието и разрухата са твоето най-добро амплоа. Само ми се довери, малка моя. Не ми трябва много. Само ми се довери, отдай ми се изцяло, не ми се противопоставяй.

След броени мигове него вече го нямаше. Емилия започна да щипе ръцете, краката и бузите си. Надяваше се това наистина да е кошмар, от който всеки момент ще се събуди. Ала това не стана. Тя не се озова в леглото си изведнъж, не усети матрака под тялото си. Чувстваше само неописуем страх.

С бърза крачка тя излезе от банята и светна навсякъде. Провери дали всички врати и прозорци са заключени. Така и беше.

Тогава как това същество се бе промъкнало в дома й? Как бе успяло да обсеби това нейно толкова неприкосновено пространство като съзнанието й? Как й показа всички онези неща? Защо й ги показа? Нима това беше бъдещето й? Това ли щеше да се случи скоро? Тя щеше ли да направи всичко онова… Не!… А може би…

Тръсна глава и се избави от всякакви нелепи мисли. Направи си кафе и реши повече изобщо да не ляга. Дори и да се озовеше в леглото, знаеше, че няма да заспи. Не искаше да заспи. Беше убедена, че ако затвори очи, той отново ще се появи. И най-страшното беше, че може би този път нямаше да я пожали и щеше да я обвие в тази катраненочерна бездна, която представляваше самият той. Бездна, в която без съмнение се съдържаха най-големите й страхове и най-суровата част от нея, която тя толкова упорито се опитваше да обуздае през последните месеци. Нейното най-безмилостно Аз я чакаше там, скатано в най-мрачните ъгълчета на главата й, готово да убие всичко светло и добро в нея.

Емилия се обади на психолога си, щом настъпи утрото. Звънна и на доктор Страхилова, която се съгласи да я приеме по спешност по обед. Изнервена и крайно обезпокоена, тя се приготви за работа и тръгна към офиса. Пристигайки там, не спря да се оглежда и да се ослушва. Много добре знаеше, че трябва да е нащрек.

Малко преди обедната почивка младата жена реши да изпие чаша вода. Наля си и отиде до прозореца, за да направи някакво подобие на разтъпкване. Отвори го в горната част, за да влезе малко чист въздух и се загледа надолу.

Чашата се срещна с пода и се счупи на малки парченца, а водата намокри паркета. Звукът стресна Роси и тя подскочи на място.

– Еми, всичко наред ли е?

– Не, не е. – тихо отвърна Емилия. Долу, пред сградата, тя виждаше същите онези хора, които бе видяла тази нощ в огледалото. Същите дрехи, същите лица, дори същото разположение.

Започваше се.

Само секунди по-късно се чуха гневните викове на мъжа, който приближаваше все повече към нея. Хората се държаха абсолютно идентично с онова, което й бе показал триокият демон – те се развикаха, скриха се под бюрата, паниката нажежи обстановката. Тя се обърна и видя изчадието да седи в същия ъгъл, самодоволно ухилило се до ушите. Знаеше какво ще стане. Знаеше какво ще направи тя. И изгаряше от нетърпение да види цялото шоу.

Всичко протече, както бе предвидено – мъжът крещеше, размахваше пистолета и заплашваше. За да внуши още повече надмощие, хвана Росица за косата, изправи я, уви дебелата си ръка около шията й и допря пистолета до главата й. Демонът самодоволно облизваше устни, предвкусвайки хаоса, който щеше да се случи.

– Хайде, мила моя. Време е да изиграеш своята роля в представлението. – ехидно каза той.

Емилия беше замаяна, не можеше да помръдне дори на сантиметър разстояние. Погледът й се стрелкаше от мъжа към Роси, след това към триокия демон, а после обратно в същата последователност. Не виждаше, не чуваше, не усещаше нищо. Не знаеше колко време не успяваше да реагира, но явно е било дълго, тъй като онова адско създание видимо започваше да губи търпение.

– Какво чакаш, Емилия? – просъска демонът и започна да се приближава към нея. Щом се озова достатъчно близо, едната му ръка се протегна напред и започна да се увива здраво около нейната. – Ако ти няма да го направиш сама, аз ще ти помогна, скъпа моя. Очевидно имаш нужда от малко побутване.

Студенината я обгръщаше все повече и повече. Това накара главата й да се проясни и да се окопити навреме. Непозната за нея решителност жигоса съзнанието й, треперещото й тяло се стегна, пулсът й достигна почти смъртоносни темпове.

Нямаше да позволи това. Нямаше да пропилее онова, което досега прахосваше така безразсъдно. Бе загубила достатъчно много време и енергия в самосъжаление и самонаказание. Бе си позволила да се озове на дъното, като оковите, които я дърпаха натам, бяха неин собствен продукт, нейно собствено творение, което тя не просто бе създала, но и поддържаше през годините, при това доста старателно. Но сега беше време да се освободи от тях. Не защото трябваше да го направи, а защото избираше да го направи. Защото искаше да го направи и да сътвори нещо друго, нещо ново.

Емилия пожела.

Избра.

С рязко движение на ръката си тя избута триокия демон. Озовавайки се на земята, той изпищя умопомрачително, опита се да я сграбчи, но тя избегна огромните му ръце. Непознатият мъж, пренасочил вниманието си към нея, насочи и пистолета право към главата й. Забелязала това, тя мълниеносно се приближи до него, хвана китката му и вдигна ръката му нагоре. Дулото сочеше към тавана и Емилия не се поколеба нито за миг. Натисна спусъка няколко пъти, докато накрая пълнителят остана празен. Чуха се сирени от полиция и мъжът се разсея, щом ги чу. Използвайки този удобен момент, младата жена зашлеви силно нападателя и той пусна косата на Роси, позволявайки й да се отдръпне от него. Само за един миг той се съвзе и хвана Емилия за гърлото с идеята да я удуши. Пръстите му стиснаха силно шията й, а тя започна да се бори за глътка въздух. Постепенно започваше да губи съзнание, но точно преди да припадне окончателно, усети, че той я пусна.

Без капка сила, Емилия се строполи на земята, вдишвайки всяка една частица кислород, която можеше. Нападателят й също падна на колене, но за разлика от нея той бе принуден от полицията, която го арестуваше. Росица изтича при баща си, който я прегърна силно, а Емилия се бореше с кашлицата. Щом се успокои и отново можеше да диша нормално, очите й бясно зашариха в цялото помещение в търсене на демона. Беше изчезнал.

И никога повече не се появи.

„Тайната“ и нейните производни – един критичен поглед

„Тайната“ и нейните производни – един критичен поглед

Източник: http://www.inspireleads.com

Настоящият материал бе провокиран от спор, който проведох вчера на тема „Тайната“ и други подобни идеологии и убеждения. От сега предупреждавам читателя, че ще съм безпощадна в критиката си, но не ангажирам с мнението си никого.

Спомням си, когато за първи път попаднах на „Тайната“. Гледах филма и през погледа на 13-14-годишната си психологическа невежест представените теории ми се сториха направо феноменални. Колко е прекрасно да си седиш вкъщи на дивана, да си мислиш за нещо, което искаш, да изпращаш вибрации към Вселената и да очакваш, че тя ще ти го даде ей така, щото си голям пич и много, ама много го искаш това нещо и си мислиш само за него. Тъй като тогава бях в нелек период от живота си, идеята постоянно да се самонавивам и да си повтарям как всичко ще се оправи като с магическа пръчка граничеше почти с лудост. Законът за привличането, уви, не проработи в моя полза. И не защото не си мислех достатъчно често за светлото, прекрасно бъдеще и не защото изпращах погрешните вибрации. Смятам, че вибрациите ми си бяха съвсем наред. Просто онова подобрение, което исках, не зависеше пряко от мен и от моите действия по никакъв начин. Бях безпомощна, а това бе най-големият бич, който можех да понеса при целия си тийнейджърски дух, присъщия ми оптимизъм и неугасващата надежда, която таях (и продължавам да тая и до днес) в себе си.

Сега, няколко години по-късно, вече гледам на нещата със съвсем друго око. Дали че израснах с времето, дали защото съм студент по психология и смея да кажа, че съм поне повърхностно запозната с това как работи човешката психика, с нейните предимства и недостатъци, дали заради нещо друго. Но е факт, че сляпата ми вяра в практики като тези, представени в „Тайната“, се превърна в силно негативно и скептично отношение, което намира своята подкрепа в практиката.

През последните години настъпи бум на книги за самопомощ. Списанията и телевизионните предавания постоянно ви обясняват как да правите или да не правите нещо. Обясняват ви се практики как да бъдете щастливи, какъв план да си създадете, за да бъдете един удовлетворен от живота си човек. Конкретно за „Тайната“ и други производни – внушава ви как каквото си мислите, ще се материализира в живота ви. Негативни мисли, положителни мисли – всичко това ще се реализира в някакъв момент и вие по-добре внимавайте много какво си пожелавате, иначе собственият поток на съзнанието ви ще ви застигне във физическия свят и тогава горко ви!

Честно да си призная, не съм чела никога книги за самопомощ, но съм чувала доста отзиви, даже им обърнахме специално внимание в курса по „Психология на здравето“. Имам и близки, които са се докоснали до подобен тип литература и, разбира се, мненията са смесени – някои съвети помагат, други са абсолютно безполезни. И това е нормално.

Моето лично мнение по въпроса е, че (поне до колкото съм чувала) книгите за самопомощ представят т.нар. „поп психология“, която е изпълнена с доста клишета и някои от твърденията са само мит (за справка можете да прочетете „50 големи мита на популярната психология“). На всичко отгоре смятам, че повечето автори искат по-скоро да спечелят пари, отколкото да помогнат на хората, затова и не си дават много зор да им напълнят главите с нещо полезно. В някои от случаите читателите сами се отървават от заблудата, в други – не успяват и живеят в някакъв техен си измислен свят, в трети – като резултат от тази литературна некомпетентност завършват с депресия или с друго психично разстройство и евентуално търсят помощ от специалист. Подчертавам, че мнението ми и впечатленията ми са само на база изказвания от други хора и далеч не се отнася към всички книги за самопомощ (все пак се намират и полезни такива).

Обаче настъпва времето на „Тайната“, при която нещата отиват на съвсем друго ниво. Тази идеология откровено спуска мъгла върху самосъзнанието ви. Не просто ви дава разни съвети, които да изберете дали да приложите, или не. О, не! Тази „философия“ всъщност ви казва и ви убеждава, че това е единственият метод да бъдете щастлив! Това е единственият път към благополучието и благосъстоянието. Няма друга истина, защото, хайде стига, та това е Вселената! А вие я карате да работи за вас. Какво по-превъзходно от това!

Какво всъщност е „тайната“? Ще ви кажа какво – една умела психологическа манипулация. Ронда Бърн, тази така умна жена, която очевидно добре си е послужила с психологически заблуди, ме изумява с каква лекота убеждава хората в неща, които са откровено неприложими и то по много причини. Умна е и заради друго – използва една от най-големите слабости на човешкия ум, а това е именно способността да манипулираш и да бъдеш манипулиран.

По принцип манипулацията може да се разбира доста двояко. Когато е приложена добре и с добри намерения, тя всъщност те кара да пречупиш призмата си и да погледнеш нещата от друг ъгъл. Когато не е приложена добре и на всичкото отгоре с лоши задни мисли, ефектът може да е деструктивен.

В съзнанието ни има определени уклони и тенденции, които се проявяват АБСОЛЮТНО НЕСЪЗНАТЕЛНО! Те са видна част от ежедневния ни живот, само дето ние не ги забелязваме, тъй като човешката психика е една безкрайно сложна система. Обичам да я сравнявам с кълбо прежда – множество нишки, които къде се пресичат, къде не, къде образуват сложен възел, който чака да бъде развързан по един или друг начин. Накрая имате едно ядро на кълбото (безсъзнателното), което не можете да достигнете, колкото и да се опитвате. Това е дъното на психиката ви, където, противно на общоприетото мнение, не седят само тъмната ви страна и най-големите ви страхове. Там са заложени и механизми, които се проявяват под една или друга форма. И тъй като е безсъзнателно пространство, вие дори не си давате сметка, че нещо в главата ви изобщо прищраква, работи, преработва, че и на всичко отгоре вижда бял свят чрез някои ваши действия.

Ронда Бърн умело манипулира тези уклони и тенденции. В психологията съществува такова нещо като „уклон към потвърждение“ – когнитивен феномен, чрез който хората даваме предимство на информацията, която потвърждава убежденията ни, хипотезите ни, концепцията ни за нещо, независимо от нейната достоверност. Това е доста подла психологическа проява, която може да ни доведе до фундаментални грешки. И тъй като често ние проявяваме този уклон към неща, с които сме най-вече емоционално обвързани (политически, религиозни, идеологически вярвания), може да изминат години преди всъщност да осъзнаем, че нещо, в което упорито вярваме, не работи за нас и/или ни нанася вреда. Това е един и от похватите на „Тайната“ – прочитате книгата, концепцията вземе, че ви хареса. Оттук нататък се включва и друг когнитивен феномен – селективното внимание. Започвате да търсите нещо, което да потвърди идеята на „Тайната“, а уклонът ви към потвърждение и селективното ви внимание прилагат своята малка несъзнателна магия върху възприятията (перцепцията) ви. И ей го на – скоро откривате, че „Тайната“ работи. Да, само дето най-вероятно сте провокирали стечението на обстоятелствата по някакъв начин чрез думи и действия, но удобно оставате слепи за тях.

Хората, които са наясно, че такова нещо изобщо съществува в съзнанието им, обикновено са по-предпазливи и по-склонни да включат критичното си мислене, а не да приемат всичко, което им се казва и което прочитат наготово. Уви, шепа хора имат склонността да приемат обективната реалност отвъд тези селективни процеси. И тъй като сме просто човеци, подвластни на емоции и афекти, пак не е гаранция, че тези, които знаят за наличието им, са застраховани от подобен род грешки (нали ви казах, че психиката ни е безкрайно сложна система).

Ще си позволя да се позова на критично ревю, написано за „Ню Йорк Таймс“ от Кристофър Шабри и Даниъл Саймънс (и двамата са професори по психология. Първият в колежът „Юнион“, а вторият – в Илинойският университет). Те отбелязват и други психологически трикове, които „Тайната“ използва – на първо място това е социалното доказателство (social proof), както и тенденцията да се подчиняваме на доказани авторитети, която е естественото му продължение. Та, що е то това животно социално доказателство? Това е, когато хората имаме склонността да правим неща, които и другите правят, за да докажем адекватността и „достоверността“ на действията си. Има много експерименти, които доказват това явление и въпреки че са забавни за четене и за гледане (ако са заснети на видеоклип), тематиката е сериозна, тъй като последствията от подобен уклон могат да са много сериозни и негативни. В конкретния случай с „Тайната“ авторката представя изказвания на много популярни духовни учители – Ганди, Св. Августин и други авторитети. Е като Ганди го е казал, как да не повярваш!

Държа към това да добавя един малък нюанс – проблемът в изваждането на случайни цитати, е в контекста. Ако си запознат с контекста, в който дадена реплика е казана, имаш много по-тясно поле за интерпретации. Ако някой ти даде просто някакъв си цитат от еди-кой-си, имаш пълната свобода да си го тълкуваш, както си искаш и както ти е удобно, което не винаги означава, че ще го изтълкуваш адекватно.

На второ място двамата критици засягат онова, което се нарича „илюзията за потенциал“. „Тайната“ и подобните й идеологии представят философията, че човекът има неограничени възможности. А какво ще кажете да седнете и да поумавате малко върху това? Защото съм сигурна, че ще достигнете до извода, че човек далеч не може и не е способен на абсолютно всичко на тая земя. Колкото и да учиш, колкото и да се стараеш, винаги ще има сфера, в която просто не те бива (простият Вселенски закон за равновесието, открит още от Хераклит. Не можеш да бъдеш всичко и всички, защото балансът на природата, Космоса, Вселената, битието ще се разруши). А и нека бъдем реалисти – с оглед на огромните количества информация в наши дни, специализирането в много посоки тип Ренесансов човек, е почти немислимо, тъй като това би коствало твърде много време, енергия, ако щете и финансови ресурси. Плюс това тази концепция има доста сериозен проблем – пренебрегва индивидуалните характеристики на личността. Представете си, че искате да станете музикант/певец, при положение, че нямате абсолютно никакъв талант – нямате усещане за такт, за ритъм, а като си отворите устата, звучите като умираща котка. С вокални уроци най-много да се научите как да не си прецаквате гласните струни, докато грачите. А без капка музикалност във вашата скромна персона, свиренето на музикален инструмент ще ви се стори като свръх усилие. И затова вместо да се концентрирате да развивате способностите си в сфера, в която наистина ви бива, вие си губите времето и енергията да се бъхтите и да влагате един куп усилия в някаква си ваша самовнушена илюзия. Ама нали можете всичко.

Доказано е също така, че личността на всеки един от нас има своите биологични основи. Не говоря за строг биологичен детерминизъм, но в нас определено се съдържат устойчиви личностни характеристики, които не подлежат на промяна и които са част от темперамента ни още с раждането. Бърн доста грубо пренебрегва тези значими фактори. Най-вероятно защото, ако ги засегне, теориите и философията й директно ще издъхнат.

Поредният пропуск на „тайното“ течение е мисленето. То предполага, че човек трябва постоянно да контролира мисленето си. Отсега ви казвам, че това е чисто и просто невъзможно. За доказателство – попитайте всеки един, който има диагноза натрапчиви мисли и го оставете да ви обяснява как ден след ден, час след час се бори със собствените си мисли. Ако искате, вземете за пример и самите себе си – убедена съм, че ежедневно през главите ви прелитат всякакви мисли, в това число и негативни. Мисли, които по принцип не провокирате с нищо, може дори и да не ги искате. Но те са си там, седят си в главите ви. И какво от това? Реализираха ли се? Или си останаха нелепиците на вътрешния ви свят?

Натоварването на мисълта с толкова голямо значение е крайно вредно. Честно казано, главата ми не побира как авторката и другите пропагандиращи съвсем безсъвестно убеждават хората, че ако ви се случи нещо хубаво, то това е нещо, което не сте предизвикали с труд, усилия и лично пожертвано време, а е предизвикано от вибрациите ви и от Вселената. Вие нямате принос към добрите неща около вас. Но ако ви се случи нещо лошо, то това е изцяло ваша вина, защото не сте си помислили правилното нещо. Като студент по психология дори отказвам да коментирам тази парадоксална нелепица. Такава практика, дами и господа, отваря един порочен кръг от самообвинения и самонаказване. Сами се досещате, предполагам, до какво ще ви доведе това в скоро време. Ако ли не, ето жокер – започва с психо- и завършва на -терапевт. Като за капак, по логиката на „Тайната“ жертвата на изнасилване трябва да си е мислела как е изнасилена преди това, изпратила е такива вибрации към Вселената и ето как Вселената й го връща. Осъзнавате ли колко нелепо е това? А ако вие си мислите как искате да убиете някого, убивате ли го наистина?

Държа да отбележа и че Бърн опростява години наред психологически трудове, които се опитват да обяснят психичните процеси, взаимовръзката им и проявата им като човешко поведение. Не просто ги опростява, ами най-грубо и безцеремонно ги подкопава. А ако не сте наясно, ще ви го кажа направо – мисленето далеч не е толкова елементарно явление.

Един мъдър човек, който дълбоко уважавам, преди време ми беше казал следното: „Мисълта трябва да е като пеперуда, да лети свободно“. Нямам какво да добавя към този съвет.

„Тайната“ също така пропагандира, че хората, които практикуват тази идеология, не бива да допускат никакъв негативизъм под каквато и да е форма – никаква (само)критика, забележки, съмнение (в себе си), да не говорим за откровени конфронтации. Това е друг вид сериозна манипулация – „Тайната“ представя лесно решение на съществените проблеми. А кой не обича лесното в крайна сметка? Живеем в безкрайно динамична среда, в култура, която ни учи, че всичко трябва да става бързо и лесно. Култура, която ни учи, че прекаленото замисляне и задълбочаване, критичният анализ на феномените и отхвърлянето на масовото е „хейт“. Култура, която ни учи да игнорираме негативното така, сякаш то не съществува. Ако имате проблем, просто изчакайте той да се разреши от само себе си. Не правете нищо, само си запушете ушите, затворете си очите и всичко магически ще отмине.

На това, дами и господа, не му се вика позитивизъм и зареждане с положителна енергия, а му се вика заравяне на главата в пясъка. Тесногръдие. Умишлен нарцисизъм. Самовнушение, което капсулира човека в някакъв си негов собствен, илюзорен свят, където той е господар на криворазбрани, насочени единствено към него конструкти. Инвадилизиране на естествената способност към адаптация. Умъртвяване на естествения баланс от добро и лошо, ин и ян.  Тук отново опираме до мисленето и по-конкретно – позитивното такова. Последователите на тази философия смятат, че позитивните мисли ни предпазват от болести, проблеми, даже ни лекуват. Искам да отправя апел към тези мили хора: след като сте толкова убедени, че позитивните мисли могат да ни лекуват чрез вибрации и прочее, изправете се пред едно дете с аутизъм, пред болен от шизофрения или клинична депресия, пред човек с биполярно разстройство, пред страдащ от рак, от деменция, от диабет, пред малтретиран човек, който през целия си живот е бил жертва на тормоз. Застанете пред тези хора, обяснете им как сами са си докарали това на главата и им кажете да излекуват изтерзаните си тяло и душа само и единствено чрез позитивни мисли…

Поредният проблем с тази идеология – представя Вселената като сервитьорка, която е длъжна постоянно да ви носи всичко, което си поръчате от менюто на живота. Първи аргумент, който оборва това – всички сме твърде наясно с простата житейска истина, че не винаги получаваме онова, което искаме и обикновено това е за добро. Втори аргумент – дори и да приемем, че Вселената наистина ще ви даде онова, което силно желаете на база вибрациите, които изпращате, как си представяте, че тя изпълнява целогодишно желанията на седем милиарда души? Не, сериозно, представете си го. Или поне се опитайте. Пробвайте се да се поставите на мястото на Вселената и всеки ден разни там човечета искат нещо от вас – я кола, я маркова чантичка, я къща в прерията, я световен мир. А вие, защото сте една добра Вселена, искате да удовлетворите желанията на тия добри хора, които ей така, между другото, сами, чрез действията си, предизвикват един куп проблеми и главоболия от всякакъв вид. Чрез действията си! Те сами предизвикват всичко. Повтарям – чрез действията си! Не чрез мислите си.

Аз не отричам съществуването и проявите на Висшите сили. За едни те са Господ, за други – Вселената, за трети – Съдбата, за четвърти – Аллах и т.н. Те ни помагат, но не са на повикване съобразно нашите претенции и капризи. Бог не е някакъв пич, дето си седи някъде в пространството и само чака да се свържеш с него и да му кажеш „Чшш, шефе, тука съм си ‘аресАл нещичко. Айде да ми го дадеш, че много го искам и много си мисля за него“. За мен такъв подход подкопава свещенността на Висшите сили. Осквернява ги по един ужасно, отвратително грозен начин (и това го казва човек, който не е ревностно вярващ.Представете си!). Превръща ги в банкомат, от който ние постоянно теглим желания. А до колко те ни дават истински сбъднати желания или просто някакви преходни, ефимерни форми, които са плод на собствения ни уклон към потвърждение, е друг въпрос.

Не отричам и силата на позитивните мисли. Като всяко друго нещо, те са полезни, ако се прилагат с мяра. Науката е доказала, че те имат благотворно въздействие върху психиката и физиологията ни. Но това не значи да живеем в илюзия, че птичките пеят всеки ден, а слънцето грее само за нас, а всяка наша мисъл непременно ще намери място в реалността. Действията са тези, които променят Вселената, света, средата около нас. Те променят и самите нас. Поддържането на активността ни във вътрешния и външния ни свят едновременно е от жизнено значение, а разчитането само на мислите е амортизиращо.

Ще се повторя от спора вчера – ако искате да прочетете нещо наистина полезно, което няма да ви вкара в руслото на крайността, горещо ви препоръчвам да се обърнете към позитивната психология. Това е клон на психологическата наука, който ще ви помогне да погледнете на себе си и на онова около вас с нови очи, като съчетава в себе си емпирия и житейска философия, което лично според мен е един добър баланс, позволяващ приемане на идеите, но и същевременно критичен подход към постъпващата информация.

Ето и линкове към добре написани критични статии по темата:

https://markmanson.net/the-secret (Тук също се говори за уклона към потвърждение и ролята на вниманието);

http://www.nytimes.com/2010/09/26/books/review/Chabris-t.html (Критичното ревю към „Ню Йорк Таймс“, за което споменах по-рано в текста).